Чарлз Дикенс
Големите надежди (37)

Глава тридесет и седма

Като предполагах, че неделята е най-подходящият ден да се узнае уолуъртското мнение на мистър Уемик, аз посветих следващия неделен следобед на поклонение до замъка. Като пристигнах пред крепостните стени, видях, че знамето се развява и подвижният мост е вдигнат; но без да се смутя от тази проява на недоверие и готовност за съпротива, позвъних на вратата и бях най-миролюбиво посрещнат от Стария.

— На моя син, сър — каза старецът, след като вдигна отново моста, — му минаваше през ум, че може да наминете, затова поръча да ви предам, че ще се върне скоро от следобедната си разходка. Той, синът ми, е много постоянен в разходките си. Във всичко е постоянен.

Кимнах на стареца така, както би му кимнал самият Уемик; след това влязохме и седнахме пред камината.

— Вие, сър — заговори пискливо старецът, като грееше ръцете си на огъня, — навярно сте се запознали със сина ми в кантората? — Аз кимнах. — Хе! Чувам, че моят син си разбира много от работата, сър? — Кимнах по-силно. — Да, така ми казват. Той се занимава с адвокатство, нали? — Кимнах още по-силно. — Това е и най-чудното — каза старецът; — защото не се е учил за адвокат, а за кацар.

Любопитен бях да узная доколко славата на мистър Джагърс е известна на стареца, затова му извиках това име. Но той ме обърка съвсем, като се засмя от все сърце и отвърна весело:

— Не, разбира се; имате право.

И досега не мога да разбера какво искаше да каже или каква шега смяташе, че бях казал.

Като не можех само да седя и да кимам, без да правя опит да го заговоря, запитах високо дали и той е бил кацар. След като повторих няколко пъти последната дума и го потупах с пръст в гърдите, за да му разясня, че става дума именно за него, можа най-после да ме разбере.

— Не — каза старецът. — Бях магазинер. Най-напред ей там — той посочи комина, но аз разбрах, че иска да ми посочи Ливърпул; — а после в лондонското Сити. Само че поради недъга ми… защото недочувам, сър…

Изказах с мимика най-голяма изненада.

— Да, недочувам; като ме сполетя този недъг, синът ми се залови с адвокатството, почна да ме издържа и полека-лека си направи това прекрасно имение. А колкото до онова, което казахте, виждате ли — продължи старецът и се засмя пак от все сърце, — пак ще кажа: не, разбира се, имате право.

Питах се скромно дали бих могъл да измисля някога такова остроумие, което би го развеселило поне наполовина толкова, колкото го разсмя въображаемата ми шега, когато се стреснах от щракване откъм камината, където от стената отскочи загадъчно една дъсчица с надпис „Джон“. Проследил погледа ми, старецът извика тържествуващо:

— Синът ми се връща! — И двамата излязохме да спуснем подвижния мост.

Струваше си да се заплати, каквото ви поискат, за да видите как Уемик ме приветствува от отвъдната страна на рова, при все че много лесно можехме да си стиснем ръцете. На стареца доставяше такова удоволствие да спуска и вдига подвижния мост, че не предложих да му помогна, а дочаках спокойно Уемик да мине по моста и да ме представи на мис Скифинс — тоест на дамата, която го придружаваше.

Мис Скифинс имаше малко вдървена външност и принадлежеше като кавалера си към пощенското ведомство. Тя изглеждаше две-три години по-млада от Уемик и смятам, че притежаваше известни движими имущества. Кройката на дрехата й и отпред, и отзад, от кръста нагоре приличаше на детско хвърчило; цветът на роклята беше според мене много яркооранжев, а ръкавиците много яркозелени. Но тя изглеждаше добър човек и проявяваше голяма почит към Стария. Скоро открих, че е честа гостенка в замъка; защото, докато влизахме и аз поздравявах Уемик за остроумното му хрумване да съобщава завръщането си на Стария, той ме помоли да погледна към другата страна на камината и изчезна. След малко щракна нещо и от стената отскочи друга дъсчица с надпис: „Мис Скифинс“; после мис Скифинс се прибра и отскочи Джон; най-после мис Скифинс и Джон отскочиха и след това се прибраха заедно. Когато се върна след това, като бе изпробвал тези улеснения и аз му изказах възхищението си от тях, Уемик каза:

— Какво да ви кажа, те са и приятни, и полезни за Стария. Заслужава си да се отбележи, сър, че от всички хора, които идват тук, само Стария, мис Скифинс и аз знаем тайната на този механизъм.

— А мистър Уемик — добави мис Скифинс — сам го измисли и направи.

Докато мис Скифинс сваляше бонето си (тя остана през цялата вечер със зелените ръкавици за нагледно доказателство, че в къщи има гости), Уемик ме покани да се поразходим из имението и да видим как изглежда островчето през зимата. Помислих, че прави това, за да ми даде възможност да узная уолуъртското му мнение, и се възползувах от случая още щом излязохме от замъка.

Обмислил грижливо въпроса, аз заговорих така, като че никога не бях намекнал за него. Съобщих на Уемик, че се тревожа за бъдещето на Хърбърт Покет, разказах му как се срещнахме за пръв път и как се сбихме. Описах семейството на Хърбърт, характера му, казах, че няма други средства освен тия, които получава от баща си, и при това никога не знае кога и колко ще получи. Споменах колко много неща научих от него, когато бях още съвсем прост и неук, и признах, че му се отплатих твърде зле, че без мене и моите надежди за бъдещето той би живял може би по-добре. Без да спомена нито дума за мис Хавишам, все пак намекнах, че може би съм се явил като съперник на неговите изгледи за бъдещето, че той притежава безспорно благородна душа и е далеко от всякакво дребнаво недоверие, отмъщение или интриги. Поради всички тези причини, казах аз, и поради това, че той е мой другар и приятел, когото много обичам, желая собственото ми щастие да озари донякъде и него, затова бих искал Уемик, който познава така добре хората и живота, да ме посъветва как бих могъл най-добре да помогна на Хърбърт с някакъв редовен доход — да речем, сто лири годишно, които да поддържат бодростта и надеждите му, а след това да му откупя постепенно съдружие в някакво малко предприятие. В заключение помолих Уемик да не забравя, че Хърбърт не трябва никога да узнае или заподозре моята помощ и че от никого другиго не бих могъл да поискам съвет. Завърших, като сложих ръка на рамото му с думите:

— Не можах да се откажа от намерението да ви се доверя, макар и да зная, че ви затруднявам; но и вие сте виновен, че ме поканихте на гости.

Уемик помълча малко, след това каза тихо, като че се сепва внезапно:

— Ех, мистър Пип, само едно нещо мога да ви кажа. Постъпвате дяволски добре.

— Тогава кажете, че ще ми помогнете да постъпя така — рекох аз.

— Няма как — отговори Уемик, като поклати отрицателно глава, — занаятът ми не е такъв.

— Но тук не е кантората — възразих.

— Прав сте — отвърна той. — На място ударихте, мистър Пип. Ще поразмисля. Защото, струва ми се, че това, което искате да сторите, може постепенно да се осъществи. Скифинс (братът) е счетоводител и търговски посредник. Ще се срещна с него и ще уредим нещо за вас.

— Хиляди благодарности.

— Напротив — каза той, — аз ви благодаря. Макар и да разговаряме за строго частни дела, все пак трябва да се спомене, че наоколо ни висят нюгейтски паяжини, а по този начин те могат да бъдат отхвърлени.

Като поговорихме още малко на тази тема, ние се върнахме в замъка, където мис Скифинс приготвяше чая. Отговорната задача да препича и намазва са масло хляба беше възложена на Стария и прекрасният старик я вършеше така усърдно, щото имаше опасност да разтопи и очите си. Очакваше ни не символично, а истинско, и при това обилно угощение. Старецът бе приготвил такъв куп препечени филии, наредени върху скарата, прикрепена за горния край на решетката пред камината, че едва можех да го забележа зад тях; а мис Скифинс бе приготвила такива халби чай, че прасето от задния двор изказваше многократно и възбудено желанието си да вземе участие в угощението.

Свалиха знамето, оръдието изгърмя в определения час и аз се почувствувах така изцяло откъснат от останалия свят, като че ровът беше тридесет стъпки широк и толкова дълбок. Нищо не нарушаваше покоя на замъка; само дъсчиците отскачаха от време на време с щракане от стената, защото страдаха от някакви спазми, при които мис Скифинс и Джон трепваха съчувствено, докато им свикна. От увереното домакинствуване на мис Скифинс заключих, че тя приготвя тук чая всяка неделя; и предположих, че класическата й брошка, представляваща профил на неприятна жена с прекалено прав нос под прекалено тънък лунен сърп, беше подареното й от Уемик движимо имущество.

Изядохме всички препечени филийки, изпихме съответно количество чай и така се загряхме и изпомазахме с масло, че беше истинско удоволствие да ни гледа човек. Особено Стария можеше да мине за някой чистичък стар главатар на дивашко племе, току-що намазан с масло. Малката прислужница прекарваше, както изглежда, неделните следобеди в лоното на своето семейство, затова мис Скифинс изми след кратка почивка чайните прибори, но с такива шеговити любителски движения, че никой от нас не се почувствува неловко. После сложи пак ръкавиците си, всички насядахме около огъня и Уемик каза:

— Сега, татко, поразправи ни какво има във вестника.

Докато Стария изваждаше очилата си, Уемик ми обясни, че тук е обичай вестникът да се чете от стареца, който изпитва голямо удоволствие да чете на глас новините.

— Няма защо да ви искам извинение — каза Уемик, — защото той не е в състояние да изпитва други удоволствия… Нали, татко?

— Така е, Джон, така е — отвърна старецът, като разбра, че се говори за него.

— Вие само му кимвайте от време на време, когато вдига глава от вестника — добави Уемик, — и той ще е щастлив като крал. Хайде, татко, слушаме.

— Добре, Джон, добре — отвърна бодрият старец, и то толкова деловито и радостно, че беше наистина прекрасно да го слушаш.

Четенето на стареца ми напомни занятията в училището на пралелята на мистър Уопсъл, с тази приятна разлика, че идваше сякаш през ключалката. Тъй като той искаше свещите да са по-близо до него и постоянно навираше в тях ту главата, ту вестника си, трябваше да го наблюдаваме като барутен склад. Но Уемик бдеше така неуморно и мило, че старецът четеше, без да подозира колко пъти е бил спасяван от беда. Щом ни погледнеше, ние проявявахме най-голям интерес и изненада, като му кимахме, докато той подновеше четенето.

Уемик и мис Скифинс седяха един до друг, а аз бях в по-тъмен ъгъл, откъдето имах възможност да наблюдавам как устата на мистър Уемик бавно и постепенно се удължава едновременно с бавното и постепенно промъкване на ръката му около кръста на мис Скифинс. След някое време видях как ръката му се появи от другата страна на мис Скифинс; но в този миг мис Скифинс рязко го спря със зелената ръкавица, свали ръката му така, като че сваляше колан, и най-внимателно я сложи на масата пред себе си. Самообладанието на мис Скифинс през това време беше едно от най-забележителните зрелища, които съм виждал, и ако е възможно такава постъпка да е съвместима с разсеяност, бих допуснал, че мис Скифинс я извърши машинално.

След някое време забелязах, че ръката на Уемик пак изчезва постепенно. А малко по-късно устата му започна отново да се разтяга. След кратко очакване, изпълнено с трепет и дори с болка, видях как ръката му се появи от другата страна на мис Скифинс. Още същия миг мис Скифинс я спря с ловкостта на невъзмутим боксьор, свали, както и по-рано, този колан (или боксьорска ръкавица) и го остави на масата. Ако приемем, че масата представляваше пътя на добродетелта, с основание мога да кажа, че докато траеше четенето на вестника от страна на стареца, ръката на Уемик се отклоняваше постоянно от пътя на добродетелта, а мис Скифинс я връщаше към него.

Най-после старецът се приспа с четенето си, а Уемик извади веднага едно котленце, табличка с чаши и черна бутилка с порцеланова запушалка, представляваща засмян и зачервен свещенослужител. С тези прибори се приготви топъл грог; от него не се отказа и старецът, който отново се събуди. Забелязах, че мис Скифинс, която приготви грога, пиеше от една чаша с Уемик. Аз не предложих, разбира се, да съпровода мис Скифинс до дома й и при дадените обстоятелства реших, че ще е най-добре да си тръгна пръв; така и направих, като се сбогувах сърдечно със стареца след приятно прекараната вечер.

Не мина и вечер, когато получих от Уемик писмо от Уолуърт, с което ми съобщаваше, че е уредил нещо във връзка с въпроса, който бяхме обсъждали като частни лица, и ще му бъде приятно да поговорим още веднъж. И така, отидох в Уолуърт още веднъж и дваж, и триж, срещах няколко пъти Уемик в Сити по предварително уговорено време, но ни веднъж не засегнахме този въпрос на или близо до Литъл Бритън. В заключение намерихме един почтен млад търговец или посредник за морски транспорти, който бе почнал работа неотдавна и се нуждаеше от интелигентен помощник и от капитал, а след известно време и при известни парични вноски щеше да се нуждае и от съдружник. Сключихме таен договор в полза на Хърбърт, дадох веднага половината от моите петстотин лири и се задължих да направя и други вноски; едни на определени дати от сегашните ми доходи, а друга част, когато вляза във владение на цялото си състояние. Преговорите се водеха от брата на мис Скифинс. Уемик ги ръководеше от начало до край, но ни веднъж не се яви лично.

Цялата работа бе извършена така умело, че Хърбърт не заподозря ни най-малко участието ми в нея. Никога не ще забравя сияещото лице, с което се върна един следобед и ми съобщи голямата новина, как попаднал на някой си Кларикър (името на младия търговец), как този Кларикър проявил особено добро разположение към него и как сега му се струва, че дългоочакваният случай най-после се е явил. Колкото повече надеждите му се увеличаваха и лицето му се разведряваше, толкова по-предан приятел трябва да съм изглеждал към него, защото сдържах с мъка радостните си сълзи при неговото щастие.

Най-после, когато всичко се уреди и той постъпи в кантората на Кларикър, а след това цяла вечер не млъкна, възбуден от радостта и сполуката си, щом си легнах, аз наистина се разплаках при мисълта, че моите надежди са сторили някому добро.

Стигаме вече до голямото събитие, до повратната точка в моя живот. Но преди да го разкажа и да изброя всички промени, свързани с него, трябва да посветя една глава на Естела. Това не е много за образ, толкова дълго владял сърцето ми.