Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава десета

След един-два дни аз се събудих с щастливата мисъл, че най-добрият начин да стана необикновен ще бъде да измъкна от Биди всичките й знания. За постигане на този блестящ замисъл, щом отидох вечерта у старата пралеля на мистър Уопсъл, споменах пред Биди, че имам особени причини да искам да се издигна в живота и затова ще й бъда много признателен, ако пожелае да сподели с мене знанията си. Много услужлива девойка, Биди каза веднага, че е готова да го стори и още след пет минути започна да изпълнява обещанието си.

Учебният план или курс, установен от пралелята на мистър Уопсъл, имаше, накратко казано, следната програма: учениците ядяха ябълки и си пускаха сламки в гърба, докато пралелята на мистър Уопсъл успееше да събере сили, за да се промъкне към тях с брезовата си пръчка. Учениците посрещаха с присмех нападението, после се нареждаха и започваха да си предават шумно една изпокъсана книжка. В тази книжка имаше — или по-точно, бе имало някога азбука, цифри, таблици и няколко страници с упражнения за четене. Щом томчето тръгнеше от ръка на ръка, пралелята на мистър Уопсъл изпадаше в унес — било, че й се доспиваше, било от пристъп на ревматични болки. Тогава учениците си устройваха сами състезателен изпит по обувкознание, за да се установи кой може най-силно да настъпи пръстите на другите. Това умствено занимание продължаваше, докато Биди се втурнеше към тях с три извехтели библии (които изглеждаха като изсечени неумело от някой пън), напечатани по-нечетливо от всички антикварни книги, които някога съм виждал, и изпъстрени с ръждиви петна и всякакъв вид насекоми, смазани между листовете им. Тази част от обучението се оживяваше обикновено от двубой между Биди и непокорните ученици. След прекратяване на битката Биди ни посочваше някоя страница и всички почвахме да четем в оглушителен хор, както си знаехме — или по-точно, както не знаехме, — ръководени от пискливия, еднообразен глас на Биди, без да имаме понятие или почит за това, което четяхме. След известно време тази ужасна врява събуждаше пралелята на мистър Уопсъл, която се довличаше наслуки до някой от нас и му издърпваше ушите. С това урокът ни приключваше и ние изхвръквахме навън с крясъка на победители в науката. Справедливостта налага да отбележа, че не беше забранено ученикът да си служи с плоча или с мастило (ако ги има), но тази част от програмата не можеше да се провежда лесно зиме, защото малкото дюкянче, където се водеше обучението — а то заедно с това беше гостна и спалня на пралелята на мистър Уопсъл, — се осветяваше едва-едва само с една парафинова свещ, на която никога не чистеха нагара.

Аз разбирах, че при тези условия ще е потребно много време, за да стана необикновен; въпреки това реших да се опитам и още същата вечер Биди започна да прилага нашето споразумение, като ми даде някои сведения от малкия ценоразпис, отдел „Нерафинирана захар“, и ми зададе за домашно да преписвам едно главно староанглийско Д, което самата тя бе преписала от заглавието на някакъв вестник и което — преди да ми каже какво е — аз смятах за катарама.

В нашето село имаше, то се знае, странноприемница и Джо обичаше, разбира се, да изпуши там една лула. Тази вечер бях получил от сестра си строго поръчение да отида на връщане от училище в „Тримата весели лодкари“ и непременно да се прибера с Джо. Затова и тръгнах към „Тримата весели лодкари“.

На стената до вратата на кръчмата бяха записани с тебешир невероятно много сметки, които според мене никой не плащаше. Те стояха там, откакто се помнех, и растяха по-бързо от мене. Но в нашия край имаше премного тебешир, затова хората може би не пропускаха възможност да го използуват.

Тъй като беше събота вечер, стопанинът поглеждаше доста мрачно тези сметки; но аз бях дошъл за Джо, а не за него. Затова само го поздравих и отидох направо в задната стая, където пламтеше силен огън и Джо пушеше лулата си в обществото на мистър Уопсъл и един непознат. Джо ме поздрави както винаги с: „Е, Пип, здравей, моето момче!“ Той не бе доизрекъл още тия думи, когато непознатият се обърна и ме погледна.

Никога не бях виждал този тайнствен човек. Главата му бе клюмнала на една страна, а едното му око беше все полузатворено, сякаш се прицелваше с невидима пушка. Той пушеше с лула, която извади от устата си, издуха полека дима, без да сваля поглед от мене, и ми кимна. Кимнах и аз, той ми кимна още веднъж и се посмести на пейката, за да мога да седна и аз.

Но тъй като бях свикнал, когато идвах в това често посещавано място, да сядам до Джо, аз казах: „Благодаря, сър“, и се отпуснах на отсрещната пейка, където Джо ми бе направил място. След като погледна Джо и забеляза, че вниманието му е насочено другаде, непознатият ми кимна пак, после потърка някак особено крака си.

— Вие казвате — обърна се непознатият към Джо, — че сте ковач.

— Да, казах — отговори Джо.

— Какво ще пиете, мистър… в същност вие не си казахте името.

Джо си каза името и непознатият го назова сега но име:

— Какво ще пиете, мистър Гарджъри? Аз черпя. Да полеем приказката си.

— Да ви кажа правичката — каза Джо, — не съм свикнал да ме черпят.

— Не сте свикнали ли? — отвърна непознатият. — По един път, и то в събота вечер, може. Хайде изберете нещо, мистър Гарджъри!

— Добре, няма да развалям компанията — рече Джо. — Ром.

— Ром — повтори непознатият. — А ще ни каже ли какво обича и другият джентълмен?

— Ром — отговори мистър Уопсъл.

— Три пъти ром! — извика непознатият към стопанина. — Донеси чашите!

— Този джентълмен — започна Джо с намерението да представи мистър Уопсъл — трябва да го чуете в черква. Той е нашият черковен певец.

— Аха! — отвърна бързо непознатият, като втренчи поглед в мене. — Самотната черквица до блатата, с гробове наоколо?

— Същата — каза Джо.

Непознатият измърмори нещо, без да извади лулата си, после си простря краката на скамейката, където седеше сам. Той имаше широкопола пътническа шапка с увиснали краища. А главата под нея беше завързана с носна кърпа, та косите не се виждаха. Стори ми се, че се поусмихва лукаво, докато гледаше към огъня.

— Аз не познавам тоя край, джентълмени, но изглежда, че покрай реката е доста пусто.

— Край повечето блата е пусто — каза Джо.

— То се знае, то се знае. А случва ли се да срещате нататък цигани или скитници?

— Не — отговори Джо. — Само някой избягал каторжник от време на време. Ала и те не се срещат лесно. Нали, мистър Уопсъл?

Запазвайки всичката си важност при спомена за своето безславно приключение, мистър Уопсъл потвърди, но неохотно.

— Изглежда, че ви се е случвало да гоните такива бегълци? — запита непознатият.

— Случи ни се веднъж — отговори Джо. — В същност виждате ли, на нас не ни се искаше да ги уловят; просто отидохме да погледаме, аз, мистър Уопсъл и Пип. Нали, Пип?

— Да, Джо.

Непознатият пак ме погледна с присвити очи, сякаш се прицелваше в мене с невидимата си пушка, и каза:

— А тая торбичка с кокали как се казва?

— Пип — отвърна Джо.

— Кръстното му име ли е Пип?

— Не, не е кръстното му име.

— Тогава презимето?

— Не — каза Джо, — то е нещо като прякор. Той си го съчини сам, когато беше малък, и така си му остана.

— Син ли ви е?

— Как да кажа — започна замислено Джо, и то не защото имаше какво да обмисля в случая, а защото в „Тримата весели лодкари“ беше прието да се замислят, докато разговарят и пушат с лулите си; — как да кажа… не, не ми е син.

— Племенник? — продължи непознатият.

— Как да кажа — рече Джо, все така дълбоко замислен, — не е… няма да ви излъжа, не ми е племенник.

— А какъв ви е, дявол да го вземе? — запита непознатият. Стори ми се, че той зададе този въпрос прекалено настойчиво.

По тоя повод в разговора се намеси мистър Уопсъл; като човек, който знае всички роднински връзки, защото званието му го задължава да помни кои роднини не могат да встъпват в брак, той обясни роднинството между мене и Джо. После използува случая да изреве в заключение един цитат от „Ричард III“, като сметна, че е обяснил напълно откъде е този монолог с думите „какво казва поетът“.

Тук му е мястото да отбележа, че щом заговореше за мене, мистър Уопсъл смяташе за необходимо да разчорли косите ми и да ми ги навре в очите. Не мога да разбера защо всички хора от неговата категория, които ни идваха на гости, ме измъчваха по същия начин, щом заговорваха за мене, но не си спомням някой гост да ме е забелязвал и едрата му ръка да не се е опитала да ме покровителствува но този измъчващ окото начин.

През това време непознатият гледаше само мене и ме гледаше така, сякаш бе решил най-после да ме застреля. Но не бе продумал ни веднъж, след като бе споменал дявола; едва когато донесоха чашките с ром, той изгърмя своя необикновен изстрел.

Този изстрел не беше словесна забележка, а пантомима, отредена само за мен. Той не престана да ме гледа, докато разбъркваше рома с вода, после го опита, и то не с лъжичката, която му бе донесена, а с пила.

Свърши тая работа така, че никой освен мене не видя пилата; а след като я свърши, изтри пилата и я прибра в джоба си. Аз познах веднага пилата, разбрах, че непознатият познава моя каторжник, и го загледах като омагьосан. Но той се облегна на пейката, без да ми обръща внимание, и заговори за репите.

В събота вечер всички в нашето село чувствуваха със задоволство, че са си свършили работата и могат да си починат, преди да я подновят; затова Джо се осмеляваше в събота да остане в кръчмата половин час по-късно. Когато този половин час и ромът се свършиха едновременно, Джо стана и ме улови за ръка.

— Почакайте малко, мистър Гарджъри — каза непознатият. — Мисля, че имах някъде из джобовете един лъскав нов шилинг. Ако е още там, останал е за момчето.

Той порови из една шепа дребни монети, извади шилинга, уви го в някаква омачкана хартийка и ми го подаде.

— За тебе е — рече той. — Хубаво помни: само за тебе.

Аз му благодарих, втренчил почти безочливо поглед в него и стиснал ръката на Джо. Непознатият се сбогува с Джо и мистър Уопсъл (който си тръгна с нас), а мене само погледна със своето прицелващо се око… не, не ме погледна дори, защото го бе затворил!… Но с едно затворено око могат да се извършат чудеса.

Ако имах желание да говоря на връщане към къщи, щях да говоря само аз, защото мистър Уопсъл се отдели от нас още пред вратата на „Тримата весели лодкари“, а Джо държа през всичкото време устата си отворена, за да се проветри и отмирише от рома. Но аз бях така слисан от напомнянето за моята някогашна постъпка и някогашен познат, та не можех да мисля за нищо друго.

Сестра ми не беше в много лошо настроение, когато влязохме в кухнята, и това необичайно обстоятелство насърчи Джо да й разправи за новия шилинг.

— Обзалагам се, че е фалшив! — заяви тържествуващо мисис Джо. — Инак нямаше да го даде на момчето! Я да го видим!

Извадих го от хартията и се оказа, че не е фалшив.

— А това какво е? — попита мисис Джо, като хвърли шилинга и грабна хартията. — Две банкноти по една лира?

Да, тъкмо две омазнени банкноти по една лира[1], обиколили сигурно всички пазари за добитък из графството. Джо грабна шапката си и хукна към „Тримата весели лодкари“, за да върне двете лири на собственика им. Докато го чакахме, аз седях на обичайното си място и гледах разсеяно сестра си, уверен, че човекът вече си е отишъл.

След малко Джо се върна и каза, че не го намерил, но обадил в „Тримата весели лодкари“ къде може да намери парите си. Сестра ми уви банкнотите в една хартия и ги прибра под изсушените розови листенца във вазичката с форма на чайник, която украсяваше горната полица на бюфета в гостната. Много дни и нощи стояха те там — за да ме мъчат като кошмар.

Аз отидох да спя, но постоянно се събуждах от размисъл за непознатия, който се прицелваше в мене с невидимата си пушка, и за моето престъпно, грубо, просташко тайно приятелство с един каторжник — което бях вече забравил. Не ми даваше покой и мисълта за пилата. Обзе ме ужас, че тази пила може да се появи пак, когато най-малко я очаквам. Когато успях най-после да заспя с мисълта, че идната сряда ще отида у мис Хавишам, сънувах, че в стаята ми се промъкна една пила, без да се вижда кой я държи. И се събудих с вик.

Бележки

[1] Две омазнени банкноти по една лира. — Тази подробност е едно от средствата, с които Дикенс определя времето на действието в романа, а то е времето на неговото детство. Банкноти по една лира не са били в обръщение в периода между 1826 и 1914 година.