Чарлз Дикенс
Големите надежди (21)

Глава двадесет и първа

Като поглеждах отстрани мистър Уемик, докато вървяхме, за да видя как изглежда на дневна светлина, забелязах, че той е доста сух и нисък, с дървено четвъртито лице, чиито черти бяха издялани несръчно с тъпо длето. По това лице имаше белези, които щяха може би да бъдат ямички, ако материалът беше по-мек и сечивото по-тънко; сега тези белези бяха просто грапавини. Длетото бе направило по носа му три-четири такива опита за разхубавяване, но се бе отказало от тях, без да се постарае да ги доизглади. Съдейки по измачканото му бельо, реших, че мистър Уемик е ерген, и то преживял не малко погребения; защото имаше четири траурни пръстена и една брошка, представяща дама и плачуща върба над гроб със старинна ваза. Забелязах още няколко пръстена и печати по верижката на часовника му — той изглеждаше претоварен със спомени за починали приятели. Очите му бяха лъскави, малки, пронизващи и черни, устата широка, устните тънки, с петънца. Всичко това той бе получил, предполагам, преди четиридесет, а може би и петдесет години.

— Значи, досега не сте идвали в Лондон? — запита мистър Уемик.

— Не — казах аз.

— И аз бях някога новак тук — каза мистър Уемик. — Просто ми е чудно, като си спомня това време.

— А сега познавате навярно добре Лондон?

— Да, познавам го — каза мистър Уемик. — Зная всичките му пътеки.

— Опасен град ли е? — запитах аз повече за да кажа нещо, отколкото за да се осведомя.

— В Лондон може да ви измамят, да ви ограбят и да ви убият. Но и другаде ще се намерят хора да постъпят така с вас.

— Ако сте във вражда с тях — казах аз, за да смекча думите му.

— О, не зная дали зависи от враждата — отвърна мистър Уемик. — Обикновено хората вършат тия работи не от вражда, а за да спечелят нещо от тях.

— Още по-зле тогава.

— Така ли мислите? — отговори мистър Уемик. — Аз бих казал, че е все едно.

С килната на темето шапка той вървеше, като гледаше само пред себе си, и то така невъзмутимо, сякаш нищо не можеше да привлече вниманието му. Устата му, напомняща отвор на кутия за писма, като че непрестанно се усмихваше. Едва когато стигнахме до най-високата част на Холбърн Хил, аз разбрах, че това е само несъзнателна гримаса и че той съвсем не се усмихва.

— Знаете ли къде живее мистър Матю Покет? — попитах аз мистър Уемик.

— Да — отговори той, като кимна в съответната посока. — В Хамърсмит, на запад от Лондон.

— Далеко ли е?

— Ами, да речем, пет мили.

— Познавате ли го?

— О, вие сте същински следовател! — каза мистър Уемик, като ме погледна одобрително. — Да, познавам го. Аз именно го познавам!

Той изрече тия думи с полуснизходително, полупренебрежително изражение, което ме смути; аз все още гледах изкосо дървеното му лице с надежда да открия някаква насърчителна нотка в казаното, когато той ми съобщи, че сме стигнали до странноприемницата „Барнард“. Това съобщение не разсея смущението ми, защото бях очаквал, че странноприемницата е хотел, чийто собственик е мистър Барнард, и че „Синият глиган“ в нашия град ще прилича на прост хан пред него. Всъщност обаче се оказа, че мистър Барнард е някакъв безплътен дух или фикция, а странноприемницата му е мръсна сбирщина от разнебитени сгради, струпани в един вонящ ъгъл — нещо като котарашки клуб.

В това убежище влязохме през една въртяща се врата, а някакъв коридор ни отведе в мрачно дворче, което ми се стори като изравнено гробище. Стори ми се, че никога досега не съм виждал такива унили дървета, такива унили врабци, такива унили котки и такива мрачни къщи (около шест-седем). Прозорците на отделните квартирки в тия къщи излагаха на показ всякакъв вид изпокъсани завеси, нащърбени саксии, пукнати стъкла, прашни вехтории и жалки отпадъци; а от празните стаи ме стрелкаха безброй обяви „Дава се под наем, дава се под наем, дава се под наем“, като че тук не идваха вече никакви нови нещастници, а отмъщението на Барнардовата душа се задоволяваше с постепенното самоубийство на сегашните обитатели, погребвани без опело под чакъла в дворчето. Това несретно Барнардово създание беше обгърнато в зловонен траур от сажди и дим, посипало бе главата си с пепел и сведено до обикновена яма за смет, изтърпяваше своето покаяние и унижение. Такива бяха зрителните ми възприятия: а вонята на суха и влажна смет на какви ли не мръсотии, които гниеха безгласно из запустелите тавани и зимници на плъхове, мишки, дървеници и съседни конюшни, гъделичкаше обонянието ми и стенеше: „Опитайте Барнардовия еликсир!“^[1]

Осъществяването на първата ми голяма надежда беше толкова жалко, че аз погледнах тревожно мистър Уемик.

— Да — каза той, като разбра погрешно смущението ми, — това уединение ви напомня провинцията. И на мене също.

Той ме отведе до един ъгъл в двора, а оттам по стълба, която се разпадаше полека — така че след някой и друг ден, помислих аз, наемателите от горните етажи ще погледнат от вратите си и ще видят, че няма как да слязат, — до едно жилище на най-горния етаж. На вратата беше написано с боя името: Мистър Покет — син, а на пощенската кутия имаше бележка: „Ще се върна скоро.“

— Не ви е очаквал толкова рано — обясни мистър Уемик. — Аз не ви трябвам вече, нали?

— Не, благодаря — казах аз.

— Тъй като аз водя касата — добави мистър Уемик, — вероятно честичко ще се виждаме. Довиждане.

— Довиждане.

Аз подадох ръка, която мистър Уемик погледна отначало така, като че му исках нещо. След това погледна мене и каза, за да поправи грешката си:

— То се знае! Да. Вие, изглежда, сте свикнали да се ръкувате при сбогуване.

Аз се посмутих, като предполагах, че това не е прието в Лондон, но отговорих утвърдително.

— Аз пък отвикнах — каза мистър Уемик. — Само понякога — при дълга раздяла. Много се радвам, че се запознахме. Довиждане.

След като си стиснахме ръцете за сбогом и той си отиде, аз отворих прозореца на стълбището, при което щях без малко да бъда обезглавен, защото жлебовете на прозореца бяха изгнили и той се спусна като гилотина. За щастие това стана толкова бързо, че още не бях успял да подам главата си. След това произшествие аз се задоволих да наблюдавам като в мъгла странноприемницата през залепналата по прозорците мръсотия и да гледам тъжно навън, казвайки си, че Лондон е незаслужено прехвален.

Мистър Покет-син и аз имахме съвсем различно схващане за понятието „скоро“, защото аз почти полудях да гледам половин час навън и да пиша с пръст името си върху праха на всяко квадратче от прозореца, докато накрая чух стъпки по стълбите. Постепенно пред мен се показаха шапката, главата, вратовръзката, жилетката, панталоните и обущата на гражданин от моята категория. Той носеше под мишници две книжни кесии, а в ръка кошница ягоди и се бе задъхал от бързане.

— Мистър Пип? — каза той.

— Мистър Покет? — казах аз.

— Ах! — извика той. — Безкрайно съжалявам; но аз знаех, че има един дилижанс от вашия край, който пристига по обед, и мислех, че ще дойдете с него. В същност излязох заради вас — това не е извинение, разбира се, — защото помислих, че ако идвате от провинцията, ще ви се иска да хапнете следобед плодове, та отидох на пазара в Ковънт Гардън за по-хубави.

Съвсем основателно бе да почувствувам, че ми се завива свят. Аз благодарих несвързано за вниманието и започнах да се питам дали не сънувам.

— Ох! — каза мистър Покет-син. — Тази врата така се запъва!

Тъй като плодовете щяха да се превърнат в мармалад, докато той натискаше вратата все още с кесиите под мишница, помолих го да ги предаде на мене. Той ми ги даде с любезна усмивка и продължи да се бори с вратата като с див звяр. Най-после тя отстъпи така ненадейно, че той политна към мене, а аз към отсрещната врата, при което и двамата се разсмяхме. И аз пак почувствувах, че ми се завива свят и навярно сънувам.

— Влезте, моля — каза мистър Покет-син. — Позволете ми да ви покажа пътя. Тук е малко бедничко, но надявам се, че ще прекарате как да е до понеделник. Баща ми помисли, че ще ви бъде по-приятно да прекарате утрешния ден с мене вместо с него и може би ще пожелаете да се поразходите из Лондон. Аз ще ви разведа с голямо удоволствие. Що се отнася до трапезата ни, надявам се, че няма да ви се стори лоша, защото ще ни пращат храна от близката чайна, и то (редно е да ви кажа) за ваша сметка съгласно нарежданията на мистър Джагърс. Жилището не е разкошно, защото аз трябва да си печеля сам хляба; баща ми не може да ми даде нищо, а пък и да може, аз не бих взел. Това е нашата всекидневна — столовете, масите, килимът и така нататък са каквито можаха да ми отделят от къщи. За покривката, лъжиците и съдовете не отговарям, защото ги донесоха за вас от чайната. Тук е спалната ми стаичка; малко влажна е, но в „Барнард“ е изобщо влажно. А тук е вашата спалня; мебелировката е взета под наем, но надявам се, ще ви бъде удобно; ако се нуждаете от нещо, ще ви го набавя. Стаите са уединени и ние ще бъдем съвсем сами, но предполагам, че няма да се сбием. Боже мой, извинете, вие още държите плодовете! Моля ви се, дайте ми тия кесии. Просто ме е срам!

Застанал пред мистър Покет-син, за да му предам едната, а след това и втората кесия, видях и в неговите очи същото изумление, което чувствувах в моите, и той каза, като се отдръпна:

— Господи, та вие сте момчето, което се мотаеше из градината!

— А вие — казах аз — сте бледият млад джентълмен!