Чарлз Дикенс
Големите надежди (38)

Глава тридесет и осма

Ако един ден след смъртта ми достолепният старинен дом край ричмондския парк бъде обитаван от призрак, то той сигурно ще бъде моят. Колко дни и нощи поред неспокойният ми дух витаеше край тоя дом, докато Естела живееше там! Където и да се намирах телом, духом аз винаги витаех, витаех, витаех около него.

Дамата, у която беше настанена Естела, на име мисис Брандли, беше вдовица с дъщеря няколко години по-голяма от Естела. Майката беше младолика, а дъщерята старолика; майката имаше румено, дъщерята жълтеникаво лице; майката се увличаше в лекомислие, а дъщерята в богословие. Те бяха от тъй нареченото добро общество и правеха и приемаха много посещения. Между тях и Естела не съществуваше никаква близост, но съществуваше споразумението, че са си взаимно необходими. Мисис Брандли била приятелка на мис Хавишам, преди последната да се затвори в своя дом.

Във и вън от дома на мисис Брандли изживях всички видове и степени мъчения, които Естела можеше да ми причини. Естеството на нашите отношения, които й позволяваха да се държи с мене свойски, но без благосклонност, ме влудяваше. Тя си служеше с мене, за да дразни другите си поклонници, и използуваше близостта ни, за да се надсмива постоянно над моята преданост. Ако бях неин секретар, лакей, несъщ брат, беден роднина… ако бях по-млад брат на бъдещия й съпруг… пак нямаше да я чувствувам така недостижима, макар и да бях толкова близо до нея. Позволението да я назовавам по име и да бъда назоваван от нея по име само увеличаваше изпитанията ми при дадените обстоятелства; и при все че навярно е вбесявало и другите й поклонници, то положително подлудяваше и мене.

Тя имаше безброй поклонници. Без съмнение моята ревнивост превръщаше в поклонник всеки, който се приближеше към нея; но и без това те бяха предостатъчно.

Виждах я често в Ричмонд, чувах често да се говори за нея в града и често се разхождах с нея и семейство Брандли по реката; придружавах я на екскурзии, празненства, театри, опери, концерти, увеселения, на най-разнообразни развлечения, които бяха винаги мъчения за мене. Нямах нито миг щастие в нейно присъствие, а при това денонощно мислех за щастието да бъда до гроб с нея.

През това време — то продължи, струва ми се, твърде дълго — тя все още изтъкваше с държането си, че нашето познанство ни е наложено от друг. Но понякога изоставяше това държане и изобщо всичките си своеволия и като че почваше да ме съжалява.

— Пип, Пип — каза тя една вечер при подобна промяна, когато бяхме седнали настрана под тъмнеещия прозорец в ричмондската къща, — никога ли няма да се научите да се предпазвате?

— От какво?

— От мене.

— Искате да кажете, да се пазя от вашето очарование, Естела?

— Искам да кажа ли? Ако не сте разбрали какво искам да кажа, трябва да сте сляп.

Щях да й отговоря, че любовта изобщо е сляпа, но ме възпря както винаги мисълта — която беше едно от постоянните ми мъчения, — че е недостойно да й се натрапвам, когато тя знае, че трябва да се покори на волята на мис Хавишам. Винаги се страхувах, че съзнанието за тази принуда наранява гордостта й и я кара да се бунтува в душата си срещу свързването с мене.

— Във всеки случай — казах аз — този път не съм бил принуден да се пазя; защото вие ми писахте да дойда.

— Вярно е — отвърна Естела с оная безгрижна студена усмивка, която винаги ме смразяваше.

След като погледа известно време в полумрака навън, тя продължи:

— Мис Хавишам пак ме вика да отида за един ден в Сатис; вие можете да ме придружите дотам и обратно, ако желаете. Тя предпочита да не пътувам сама, а не иска да отида с камериерката си, защото се ужасява от мисълта такива хора да приказват с нея. Можете ли да ме заведете?

— Дали мога да ви заведа, Естела?

— Значи, можете? В други ден, ако обичате. Всички разходи ще плащате от моята кесия. Чувате ли условието, при което можете да дойдете?

— И се подчинявам — отговорих аз.

Това беше цялата подготовка, която получих за това посещение и за другите подобни на него: мис Хавишам никога не бе ми писала, не бях виждал дори почерка й. Заминахме след един ден и я заварихме в стаята, където я бях видял най-напред; излишно е да добавям, че в Сатис Хаус нямаше никакви промени.

Нейната страшна нежност към Естела се бе увеличила, откакто ги бях видял заедно последния път; съзнателно повтарям думата страшна, защото в погледите и ласките й имаше наистина нещо страшно; тя се опиваше от красотата на Естела, от думите, от движенията й и захапваше своите треперещи пръсти така, като че разкъсваше прекрасното създание, което бе отгледала.

След това се обръщаше към мене с изпитателен поглед, с който искаше сякаш да проникне в сърцето и да измери раните му.

— Как се държи тя с тебе, Пип, как се държи с тебе? — запита ме пак мис Хавишам с любопитство на вещица, без да иска да знае, че Естела слуша.

Но най-зловеща ми се стори, когато седяхме вечерта край мъждеещата камина; уловила и стиснала под ръка Естела, тя повтаряше това, което девойката й бе писала в редовно изпращаните писма, и изтръгваше от нея имената и общественото положение на мъжете, които Естела бе очаровала. Докато слушаше тоя списък с упорството на един смъртно ранен и болен разсъдък, мис Хавишам бе сложила другата си ръка на бастуна, облегнала бе брадичка на нея, а замъглените й светли очи ме гледаха втренчено като очите на призрак.

Колкото и да страдах от тези разговори, колкото и горчиво да беше чувството на зависимост и дори на унижение, което те пробуждаха в мене, разбирах, че Естела е отгледана, за да нанесе на мъжете отмъщението на мис Хавишам, и няма да бъде дадена, преди да задоволи поне донякъде това чувство. В тях съзирах и доказателство, че Естела е определена за мене. Мис Хавишам я бе изпратила в обществото, за да привлича, измъчва и причинява страдание, с коварната увереност, че тя ще бъде недостъпна за всичките си поклонници и всички, които заложат на този зар, ще изгубят. Съзирах, че и аз съм жертва на извратената й изобретателност, при все че наградата беше определена за мене. Съзирах тук обяснение и за това, че толкова дълго ме бе държала в неведение, и за неотдавнашното нежелание на опекуна ми да признае, че този план му е известен. С една дума, съзирах във всичко това мис Хавишам такава, каквато я виждах и каквато винаги я бях виждал; съзирах ясно и сянката на мрачния зловещ дом, в който бе скрила живота си от слънцето.

Свещите, които осветяваха стаята й, бяха в метални поставки на стените, високо над пода, и горяха с бавния мътен пламък на светило в рядко опресняван въздух. Когато погледнах бледия им светлик, спрения часовник, избелелите украси на булчинската рокля, пръснати по масата и пода, страхотния й образ и призрачното му отражение, хвърляно от огъня по тавана и стената, във всичко видях потвърждение на моите догадки. А когато мисълта ми мина към просторната отсрещна стая с наредената трапеза, видях догадките си написани в паяжините, които падаха от вазата, в пълзенето на паяците, в цвърченето на изплашените мишлета зад ламперията на стените, в пъпленето на хлебарките по пода.

Случи се така, че при това наше посещение Естела и мис Хавишам си размениха някои остри думи. Никога досега не бях ги виждал в несъгласие.

Седяхме край камината, както току-що разказах, мис Хавишам все още стискаше под ръка възпитаничката си, когато Естела започна постепенно да се отдръпва. И по-рано тя бе проявявала неведнъж надменна нетърпеливост и само бе понасяла тази бурна нежност, без да й отговаря с взаимност.

— Какво? — каза мис Хавишам, като я стрелна с поглед. — Дотегнах ли ти?

— Започнах сама да си дотягам — отвърна Естела, като освободи ръката си и отиде към високата плоча над камината, където застана, вторачена в огъня.

— Кажи истината, неблагодарнице! — извика мис Хавишам и удари гневно с бастуна си по пода. — Аз съм ти дотегнала.

Естела я погледна съвсем равнодушно, след това се вторачи пак в огъня. Самообладанието и равнодушието в нейното изискано държане и прекрасно лице пред яростното избухване на другата бяха просто жестоки.

— Ти си от дърво и камък! — извика мис Хавишам. — Със студено, ледено сърце!

— Какво! — рече Естела, все така равнодушно облегната на камината, като вдигна само поглед. — Упреквате ме, че съм студена? Вие?

— Нима не си? — бе резкият отговор.

— Вие би трябвало да знаете, че съм такава, каквато ме направихте. На вас се пада похвалата или укорът; ваше дело е успехът или неуспехът; с една дума — аз съм ваше дело.

— Вижте я, вижте я! — извика горчиво мис Хавишам. — Вижте колко е жестока и неблагодарна пред самото огнище, където израсна! Където я прибрах на нещастната си гръд, окървавена от току-що нанесените рани; където пропилях толкова нежност към нея!

— Във всеки случай аз не съм участвувала в това съглашение — каза Естела, — защото по време на сключването му едва можех да ходя и да говоря. Но какво искате от мене? Вие бяхте много добра, аз ви дължа всичко. Какво искате?

— Любов — отвърна другата.

— Имате я.

— Нямам я — каза мис Хавишам.

— Майко осиновителке — възрази Естела, без да промени свободната изисканост на държането си, без да повиши глас като другата, без да се поддаде на гняв или умиление, — майко осиновителке, казах, че ви дължа всичко. Всичко, което притежавам, е направо ваше. Всичко, което сте ми дали, можете да заповядате да ви го върна. Вън от това не притежавам нищо друго. А ако искате да ви дам нещо, което никога не сте ми давали, моята признателност и чувство за дълг не могат да сторят нещо невъзможно.

— Никога ли не съм й давала любов? — извика мис Хавишам, обръщайки се почти обезумяла към мене. — Никога ли не съм й давала пламенна любов, изпълнена винаги с ревност и горчива мъка, щом ми заговори така? Нека ме нарича луда! Нека ме нарича луда!

— Защо ще ви наричам луда? — отвърна Естела. — И то именно аз, а не някой друг? Има ли човек на тоя свят, който да знае по-добре от мене какви ясни цели имате? Има ли на тоя свят човек, който да знае по-добре от мене каква силна памет имате? От мене, израснала пред това огнище на столчето, което е и сега до вас, за да слушам онова, на което ме учехте, и да ви гледам в лицето, когато то ме учудваше и плашеше?

— Много скоро! — простена мис Хавишам. — Много скоро е забравено всичко!

— Не, не е забравено — възрази Естела. — Не е забравено, а е стаено в паметта ми. Кога е било да не се съобразя с поуките ви? Кога се е случило да не съм обърнала внимание на уроците ви? Кога сте открили да съм допуснала тук — тя докосна с ръка гърдите си — нещо, което ми е било забранено от вас? Бъдете справедлива към мене.

— Толкова горда! Толкова горда! — простена мис Хавишам, като приглади с две ръце назад посивелите си коси.

— Кой ме научи да бъда горда? — отвърна Естела. — Кой ме хвалеше, когато научих този урок?

— Толкова жестока, толкова жестока! — простена мис Хавишам и повтори същото движение.

— Кой ме научи да бъда жестока? — отвърна Естела. — Кой ме хвалеше, когато научих и този урок?

— Но да си горда и жестока към мене! — почти изкрещя мис Хавишам и протегна ръце. — Естела, Естела, Естела, да бъдеш горда и жестока към мене!

Естела я погледна за миг със спокойно учудване, без да мръдне; след това загледа пак огъня.

— Не мога да разбера — каза тя след известно време, като вдигна поглед — защо трябва да се държите така неразумно, когато идвам да ви видя след дълга раздяла. Никога не съм забравила вашите нещастия и причините им. Никога не съм изневерила на вас или на уроците ви. Не мога да се обвиня, че съм проявила някога каквато и да е слабост.

— Нима би било слабост да отвърнеш с любов на любовта ми? — извика мис Хавишам. — Но да, да; тя би нарекла това слабост!

— Започвам да мисля — каза замислено Естела след ново спокойно учудване, — че почти разбирам как се случи това. Ако след като отгледахте осиновената си дъщеря в затворените тъмни стаи, без да й позволите да узнае, че има дневна светлина, или без да види самата вас при тая светлина, ако след като сте сторили това, я накарате с някаква цел да опознае и разбере светлината — бихте ли се разочаровали и разсърдили?

Скрила глава в ръцете си, мис Хавишам простена и се залюля на стола си, но не отговори.

— Или — продължи Естела — да кажем нещо по-ясно: ако след като сте я учили още от първия проблясък на съзнанието й, с цялата си настойчивост и сила, че дневната светлина съществува, но само за да я заплашва и погубва, и тя трябва да се обръща винаги с гръб към тази светлина, която, след като е погубила вас, може да погуби и нея; ако, след като сте сторили това, я накарате с някаква цел да се държи така, както трябва, към дневната светлина и тя не може — бихте ли се разочаровали и разсърдили?

Мис Хавишам я слушаше (или поне изглеждаше, че слуша, защото не можех да видя лицето й), но пак не отговори.

— Така че — каза Естела — трябва да ме приемете такава, каквато съм създадена. Нямам участие нито в успеха, нито в неуспеха на това дело, но и едното, и другото личат у мене.

Не можах да разбера как мис Хавишам се озова на пода сред извехтелите булчински принадлежности, пръснати по него. Възползувах се от случая — още отначало търсех такава възможност, — за да изляза, като помолих с ръка Естела да се погрижи за нея. Когато напуснах стаята, Естела стоеше все още до камината, където бе стояла през всичкото време. Посивелите коси на мис Хавишам, разпилени по пода между другите булчински останки, бяха жалка и тъжна гледка.

Повече от час се разхождах с натежало сърце из двора, из пивоварната и занемарената градина. Когато най-после намерих сили да се върна в къщата, заварих Естела седнала в скута на мис Хавишам да зашива някаква прогнила част от облеклото й, за което впоследствие често си спомнях при вида на избелелите вехти хоругви, окачени из катедралите. След това ние с Естела играхме както някога карти — само че сега играехме с повече умение, и то френски игри. Така вечерта мина и аз отидох да спя.

Приготвили ми бяха легло в отделната сграда през двора. За пръв път останах да нощувам в Сатис Хаус, та сънят отказваше да дойде. Хиляди мис Хавишам ме преследваха упорито. Стояха от двете страни на леглото ми, до възглавницата, до нозете, зад открехнатата врата на тоалетната стая, в самата тоалетна стая, в стаята над мене и под мене… навред. Най-после, когато нощта пропълзя към два часа, почувствувах, че не мога да лежа повече в тази стая и трябва да стана. Станах, облякох се, минах през двора и влязох в дългия каменен коридор с намерението да се поразходя във вътрешния двор, за да се освежа. Но още щом влязох в коридора, трябваше да угася свещта си: защото видях мис Хавишам, която се движеше като призрак и плачеше тихо. Проследих я отдалеко, докато започна да се изкачва по стълбите. В ръката си държеше свещ, взета навярно от свещниците в стаята, и при тази призрачна светлина тя приличаше съвсем на привидение. Застанал в подножието на стълбата, аз усетих спарения въздух на парадната гостна, без да чуя кога е била отворена вратата, чух как мис Хавишам влезе там, след това отиде в стаята си и пак се върна в гостната, като не преставаше да плаче. След някое време се опитах в тъмнината да се върна и да изляза, но успях да го сторя едва когато първите лъчи на зората проникнаха тук и ми показаха накъде да тръгна. Дотогава, колкото пъти отивах до подножието на стълбата, все виждах движещата се свещ и чувах стъпките й и непрестанния тих плач.

Скарването с Естела не се повтори нито до заминаването ни на следния ден, нито при другите ни посещения; а те, доколкото си спомням, бяха четири. Не се промени и държането на мис Хавишам към Естела, като изключим промъкването на известен страх към досегашните и отличителни черти.

Не мога да обърна тази страница от моя живот, без да сложа върху нея и името на Бентли Дръмъл; иначе с радост бих я обърнал.

Веднъж, когато по някакъв случай се бяха събрали всички чинки и доброто настроение бе настъпило след обичайното общо скарване, председателствуващата чинка призова Гората към ред, защото мистър Дръмъл още не бил пил наздравица за своята дама, съгласно устава на клуба; а днес беше ред именно на това животно. Струва ми се, че докато каните обхождаха присъствуващите, той ме гледаше със злорадство, но тъй като не се обичахме, това не ми беше никак чудно. С какво възмущение и изненада чух след това да предлага наздравица за девойка, на име „Естела“.

— Естела чия? — попитах.

— Не е ваша работа — възрази Дръмъл.

— Естела откъде? — казах аз. — Длъжен сте да кажете откъде. — Това беше наистина задължение на всяка чинка.

— От Ричмонд, джентълмени — отговори Дръмъл, без да се обърне към мене. — И при това несравнима красавица.

— Много разбира тоя жалък идиот от несравними красавици — прошепнах на Хърбърт.

— Аз познавам тази дама — каза Хърбърт през масата, когато всички изпразниха чашите си.

— Така ли? — отвърна Дръмъл.

— Също и аз — добавих, като се изчервих.

— Така ли? — каза Дръмъл. — О, господи!

Това беше единственият отговор, който тази недодялана твар можеше да запрати в лицето ми — освен чаша или чиния, но отговорът ме раздразни като някаква остроумна подигравка, затова станах незабавно от мястото си и казах, че не мога да не сметна за безочливост от страна на почитаемата чинка да се яви в Гората — ние винаги говорехме за явяване в Гората, като смятахме този израз за строго парламентарен — и да предложи наздравица за някоя дама, която дори не познава. При тия думи мистър Дръмъл скочи и запита какво искам да кажа. А моята последна дума бе, че предполагам, знае къде могат да ме намерят секундантите му.

Въпросът, дали е възможно в християнска страна да се мине в такъв случай без кръвопролитие, предизвика големи разногласия между чинките. Спорът се оживи и най-малко още шест почтени членове на клуба казаха на други шест, че навярно знаят къде могат да им се пратят секунданти. Въпреки това накрая се взе решение (защото Гората беше и другарски съд), ако мистър Дръмъл донесе и най-малкото доказателство, че има честта да познава тази дама, мистър Пип, като джентълмен и чинка, ще изкаже съжаление, че „се е поддал на разпалеността си“. Представянето на доказателството бе определено за следващия ден (да не би честта ни да изстине от по-дълго отлагане) и още на другия ден Дръмъл се яви с учтива бележчица от Естела, която съобщаваше, че е имала честта да танцува няколко пъти с него. За мене не оставаше нищо друго, освен да изкажа съжаление, че „съм се поддал на разпалеността си“ и да оттегля като съвсем неуместно изявлението, че знаят къде могат да ме намерят. След това ние с Дръмъл ръмжахме още цял час един срещу друг, докато в Гората се водеха безразборни спорове и най-после бе обявено, че добрите чувства там удивително са се засилили.

Разказвам всичко това с леко сърце, но тогава никак не ми беше леко. Не мога да изразя, както подобава, колко страдах при мисълта, че Естела е проявила благосклонност към този презрян, недодялан, намусен простак, далеч по-долу от средното човешко равнище. И досега смятам, че мисълта да я видя принизена до този скот ми беше непоносима само поради чистотата на моята великодушна и безкористна любов към нея. Няма съмнение, че щях да страдам, ако тя проявяваше благосклонност към когото и да е; но един по-достоен съперник би ми причинил по-друга мъка.

Лесно беше да открия и наистина скоро открих, че Дръмъл я ухажва настойчиво и тя му позволява това. Не след много той беше почти винаги с нея, поради което се срещахме едва ли не всеки ден. Той продължаваше ухажването си с тъпа упоритост, а Естела я подхранваше: ту го насърчаваше, ту го обезсърчаваше, ту го ласкаеше, ту пред всички му се надсмиваше, ту се отнасяше с него като с добър познат, ту се преструваше, че не си го спомня.

Но Паяка, както го бе нарекъл мистър Джагърс, бе свикнал да дебне и обладаваше търпението на своята порода. Към това се добавяше и упоритата му вяра в мощта на неговите пари и голям род, която му беше понякога много полезна — почти заместваше съсредоточаването и ясно определената цел. По този начин, като следеше упорито Естела, Паяка успя да измести много по-ярки насекоми и често се спускаше от паяжината си тъкмо когато трябва.

На бала на някакво дружество в Ричмонд (в ония времена имаше много балове и дружества), когато Естела бе затъмнила всички други красавици, недодяланият Дръмъл беше така неотстъпно до нея и тя проявяваше такава търпимост към него, че реших да й заговоря на тази тема. Използувах първия удобен случай, когато тя бе седнала малко настрана, между саксии с цветя, очаквайки мисис Брандли, за да си отидат. Аз бях с тях, защото почти винаги ги придружавах при подобни излизания.

— Изморена ли сте, Естела?

— Донякъде, Пип.

— И трябва да сте.

— В същност не трябва да съм; защото, преди да си легна, трябва да пиша в Сатис Хаус.

— За да разкажете за тазвечерната си победа ли? — попитах. — Много жалка победа, Естела.

— Какво искате да кажете? Не забелязах нищо подобно.

— Естела — продължих, — погледнете в онзи ъгъл човека, който гледа към вас.

— Защо да го погледна? — отвърна Естела и погледна не него, а мене. — Какво има за гледане у човека в онзи ъгъл, както го нарекохте вие?

— Тъкмо този въпрос исках да ви задам и аз — казах аз. — Защото той се въртя през цялата вечер около вас.

— Около светлината на свещта се въртят всякакви мушици и грозни буболечки — отвърна Естела, като погледна този път към него. — Може ли свещта да им попречи?

— Не — отговорих. — Но нима Естела не може?

— Да-а — каза тя след малко, като се засмя. — Възможно е и да мога. Да. Както обичате.

— Но изслушайте ме, Естела. Аз съм съкрушен, като виждам как насърчавате един презиран от всички човек като Дръмъл. Знаете, че е презиран.

— После?

— Вие знаете, че и душата му е така некрасива, както външността. Той е един долен, зъл, мрачен, тъп човек.

— После? — каза тя.

— Знаете, че той може да се похвали само с парите си и със смешен списък от изкуфели прадеди, знаете, нали?

— После? — потрети тя; и всеки път, когато задаваше този въпрос, прекрасните й очи все повече и повече се разширяваха.

За да преодолея трудността да избягна тази думичка, аз я присвоих и повторих натъртено:

— После ли? Тъкмо от това съм съкрушен.

Ако можех да допусна, че поощрява Дръмъл с намерение да причини страдания на мене… именно на мене… бих го понесъл по-леко; но и сега както винаги тя не ми обръщаше никакво внимание, та не можех да допусна никакъв умисъл.

— Пип — рече Естела, като огледа стаята, — не бъдете глупав да се дразните от това. Други трябва да се дразнят и може би това именно целя. Но няма смисъл да разискваме.

— Напротив, има — отговорих. — Защото не мога да понасям хората да казват: „Тя пропилява прелестта и очарованието си за един простак, и то най-недостойния от всички.“

— А аз мога да го понеса — каза Естела.

— О, Естела, не бъдете толкова горда и неумолима!

— Сега пък ме нарича горда и неумолима — въздъхна Естела, като разпери ръце, — а само преди миг ме укоряваше, че се принизявам до един простак!

— Няма съмнение, че се принизявате — отвърнах малко възбудено. — Та нима тази вечер не го удостоихте с погледи и усмивки, с каквито никога не удостоявате… мене?

— Да не би да искате — попита Естела, като се обърна внезапно към мене с вторачен и сериозен, макар и не сърдит поглед — да мамя и разигравам и вас?

— Нима го мамите и разигравате, Естела?

— Да, и него, и мнозина други… всички освен вас. Но ето мисис Брандли. Нищо повече няма да кажа.

След като посветих една глава на въпроса, който владееше сърцето ми така цялостно и толкова често го караше да страда, нищо не ми пречи вече да мина към събитието, което отдавна витаеше около мене; събитието, което бе започнало да се подготвя още по времето, когато не знаех, че на света съществува някаква Естела, в дните, когато детското й съзнание бе започнало да се извращава в гибелните ръце на мис Хавишам.

В една източна приказка^[1] тежката плоча, която трябвало да падне върху разкошното ложе на владетеля в разгара на най-голямото му тържество, била дълго-дълго издялвана в каменоломнята, подземният ход за въжето, което трябвало да я прикрепи на мястото й, бил дълго-дълго изсичан през цели левги скали, плочата била бавно вдигната и наместена върху покрива, въжето било закрепено за нея и спуснато полека през няколко мили дълъг ходник до голямата желязна халка. Когато всичко било приготвено с тежък труд и уреченият час дошъл, султанът бил събуден посред нощ, острата секира, която щяла да отдели въжето от голямата желязна халка, му била подадена, той замахнал с нея, въжето се скъсало и отлетяло, а таванът се строполил. Така беше и с мене; всичко, което водеше отблизо и далеко към целта, бе извършено; после само в един миг ударът бе нанесен и покривът на моята крепост се сгромоляса върху ми.