Чарлз Дикенс
Големите надежди (5)

Глава пета

Появата на отряда войници, които издрънчаха с прикладите на напълнените си мускети пред прага ни, накара всички гости да скочат изумени от трапезата, а мисис Джо, която влизаше с празни ръце в кухнята, да ги изгледа втрещено, недовършила учуденото си вайкане:

— Господи боже… къде се дяна… тоя пай!

Когато мисис Джо се спря и загледа, ние със сержантът вече бяхме в кухнята; новата опасност ме бе опомнила донякъде. Именно сержантът ми бе заговорил навън, а сега гледаше гостите и стопаните, протегнал любезно към тях белезниците с дясната си ръка и сложил лявата на рамото ми.

— Извинете, дами и господа — каза той, — но както вече обясних пред вратата на това юначе (в същност не ми бе обяснил нищо), изпратен съм в името на краля и търся ковача.

— А позволете да запитам, за какво ви е той? — обади се рязко сестра ми, която веднага се засегна, че някой може да търси Джо.

— Мисис — отвърна любезният сержант, — от мое име бих отговорил: за да имам честта и удоволствието да се запозная с прекрасната му съпруга; но от името на краля ще отговоря, че имам малко работа с него.

Всички сметнаха това държане на сержанта за много учтиво и мистър Пъмбълчук дори каза гласно:

— Добре говори.

— Виждате ли, ковачо — каза сержантът, открил вече кой е Джо, — тези белезници не са в ред, ключалката е повредена и не може да се затваря добре. А ще ни трябват веднага, затова бихте ли им хвърлили един поглед, ако обичате?

Джо им хвърли един поглед и се произнесе, че ще трябва да запали огъня в ковачницата и работата ще отнеме час и половина, а може и два.

— Така ли? Бихте ли се заловили тогава веднага да ги поправите, ковачо? — каза свойски сержантът. — Това е кралска работа. Ако моите хора могат да ви бъдат от полза, веднага ще ви помогнат.

С тези думи той извика войниците, които нахълтаха един след друг в кухнята и струпаха в един ъгъл оръжието си. После застанаха, както стоят войници: едни скръстиха нехайно ръце, други мърдаха коляно или рамо, трети разхлабваха колан или чанта, отваряха вратата и протягаха навън шиите си, стегнати във високи яки, за да плюнат в двора.

Аз не съзнавах, че забелязвам всичко това, защото не бях на себе си от уплаха. Но като разбрах, че белезниците не са за мене и появата на войниците отпрати на заден план изчезването на пая, започнах постепенно да събирам разпръснатите си мисли.

— Бихте ли ми казали колко е часът? — обърна се сержантът към мистър Пъмбълчук като към човек, чиято способност да преценява хората оправдава предположението, че може да има представа и за времето.

— Точно два и половина.

— Не сме зле тогава — каза сержантът, като размисли; — и два часа да се забавя тук, пак ще успея. Колко смятате, че има оттук до блатата? Не повече от една миля, предполагам?

— Точно една миля — каза мисис Джо.

— Ще успеем. Ще започнем обграждането, щом мръкне. Заповедта е: малко преди мръкване. Ще успеем.

— Каторжници ли, сержанте? — запита свойски мистър Уопсъл.

— Да — отвърна сержантът. — Двама. Сигурно са още из блатата, а няма да се измъкнат оттам, преди да мръкне. Да е виждал някой от вас такива птици?

Всички освен мене заявиха убедено, че не са виждали. За мене никой не се досети.

— Както и да е — каза сержантът, — те ще попаднат в клопката много по-бързо, отколкото смятат. Хайде, ковачо! Ако сте готов, и негово величество кралят е готов.

Свалил сакото, жилетката и връзката си, сложил кожената престилка, Джо влезе в ковачницата. Един от войниците отвори дървените й капаци, друг запали огъня, трети взе меховете, останалите наобиколиха бързо пламналия огън. След това Джо почна да чука по звънтящата наковалня. А ние станахме да гледаме как работи.

Интересът към предстоящото преследване не само погълна вниманието на всички, но дори пробуди щедрост у сестра ми. Тя наля за войниците една кана вино от бурето, а на сержанта поднесе чаша бренди. Но мистър Пъмбълчук каза рязко:

— Дайте му вино, мадам. Уверен съм, че във виното няма катран.

При тия думи сержантът му благодари и каза, че предпочита питие без катран; затова, ако не е неудобно, би изпил чаша вино. Когато му го поднесоха, той вдигна наздравица за негово величество, честити празника, изпразни на един дъх чашата и се облиза.

— Хубаво нещо, а, сержанте? — каза мистър Пъмбълчук.

— Знаете ли какво ще ви кажа? — отвърна сержантът. — Подозирам, че това винце е от вашата изба.

— А защо? — запита със самодоволен смях мистър Пъмбълчук.

— Защото — отговори сержантът, като го потупа по рамото — сте човек, който разбира.

— Така ли мислите? — каза мистър Пъмбълчук с предишния си смях. — Още една чашка?

— Само че с вас. Да се чукнем… веднъж… и още веднъж! Звън звън! Това се казва музика! Наздраве. Да живеете хиляда години и все така да разбирате от хубаво!

Сержантът изпразни и тази чашка, а сигурно не би си отказал и от трета. Увлечен от гостоприемството си, мистър Пъмбълчук съвсем забрави, че бе донесъл виното като подарък; взел бутилката от мисис Джо, той черпеше като весел стопанин. Почерпи дори и мене. Толкова не му се свидеше виното, че поиска да донесат и втора бутилка, която раздаде със същата щедрост след свършването на първата.

Докато ги гледах как са се струпали около наковалнята и как се забавляват, аз си казах, че моят приятел от блатата се превърна в подправка към обеда. Гостите не бяха се веселили почти никак, докато неговата личност не оживи празненството. Но сега, когато всички предвкусваха залавянето на „двамата злодеи“, когато меховете ревяха срещу бегълците, огънят се разгаряше против тях, димът бързаше да ги догони, Джо чукаше и звънтеше заради тях, зловещите сенки по стената се люшкаха заканително, а пламъкът се извисяваше или стихваше и червените му искри се пръскаха и гаснеха — на състрадателното ми детско въображение се струваше, че бледният следобед навън бе побледнял от жал към тия клетници.

Най-после Джо привърши работата и бученето и звънът стихнаха. След като облече палтото си, той се одързости да предложи някой от нас да придружи войниците, за да види как ще мине обграждането. Мистър Пъмбълчук и мистър Хъбъл отказаха, защото предпочитаха да изпушат по една лула в обществото на дамите; но мистър Уопсъл каза, че би отишъл, ако отиде и Джо. Джо отговори, че е готов да отиде и ако мисис Джо позволи, ще вземе и мене. Уверен съм, че ако мисис Джо не любопитствуваше да научи как ще свърши тая работа, никога и за нищо на света не бихме получили позволение да отидем. Тя каза само:

— Ако доведеш момчето с разцепена от куршум глава, не очаквай да събирам парчетата й.

Сержантът се сбогува учтиво с дамите, а с мистър Пъмбълчук се раздели най-приятелски; съмнявам се все пак дали в трезвено състояние би оценил достойнствата му така, както ги оцени под влияние на пийването. Войниците взеха мускетите си и се строиха. Мистър Уопсъл, Джо и аз получихме строго нареждане да стоим назад и да не издаваме глас, като стигнем до блатата. Когато излязохме в мразовития ден и тръгнахме бодро към целта си, аз прошепнах изменнически на Джо:

— Надявам се, че няма да ги намерим, Джо.

А Джо ми прошепна:

— Цял шилинг бих дал, ако са успели да офейкат, Пип.

Никакви безделници от селото не се присъединиха към нас, защото времето беше студено и неприветно, пътят мрачен, ходеше се мъчно, мръкваше, а хората се грееха пред камините и си гледаха празника. Тук-там някой надникна през прозорците към нас, но никой не излезе. Отминахме пътепоказателя на кръстопътя и поехме право към гробището. Тук спряхме за няколко минути по знак на сержанта, докато двама-трима войници се пръснаха да огледат гробовете и църковния вход. След като те се върнаха, без да са открили нищо, излязохме през страничната врата на гробището направо към блатата. Тук поради силния източен вятър и лапавицата Джо ме взе на гръб.

Едва сега, когато дойдохме в тъжната пустош, където преди осем-девет часа бях видял и двамата избягали затворници, аз си помислих за пръв път с ужас дали, ако ги открием, моят познат няма да предположи, че именно аз съм довел войниците. Нали ме запита дали не лъжа и каза, че трябва да съм наистина зло пале, ако помогна да го подгонят? Нима ще си помисли, че съм наистина лъжец и пале и съм го издал?

Безполезно беше да си задавам сега този въпрос. Аз бях на гърба на Джо, а Джо прескачаше канавките като кон на състезание и насърчаваше мистър Уопсъл да не изостава или да не се препъне с римския си нос. Войниците крачеха пред нас в дълга верига, на голямо разстояние един от друг. Вървяхме в същата посока, по която бях тръгнал сутринта, преди да се заблудя в мъглата. Сега мъглата не бе още паднала или пък вятърът я бе разнесъл. В червеникавото сияние на залеза се виждаха ясно и фарът, и бесилото, и хълмът с батареята, и отсрещният бряг на реката — всичко в еднакъв бледосин цвят.

От широкото рамо на Джо, със сърце, което скачаше като ковашки чук, аз се оглеждах и търсех следа от бегълците. Но нищо не виждах и не чувах. Мистър Уопсъл ме изплаши неведнъж със сумтенето и пухтенето си, докато свикнах с тези звуци и почнах да ги отличавам от това, което търсехме. Трепнах изплашено, когато ми се счу, че някой стърже с пила; оказа се, че е само звънче на овен. Овците престанаха да пасат и ни загледаха плахо; а кравите, извърнали глави от вятъра и лапавицата, ни гледаха сърдито, сякаш смятаха, че ние сме виновни и за двете; но освен тях и потръпването на гаснещия ден в стръкчетата трева нищо не нарушаваше студения покой на блатата.

Войниците продължаваха да вървят към старата батарея, а ние се движехме малко по-назад от тях, когато изведнъж всички спряхме. Защото тук, върху крилата на вятъра и дъжда, до нас бе достигнал проточен вик. После втори. Идваха някъде отдалеко, откъм изток, проточени и гръмки. Като че викаха двама-трима души — ако се съдеше по сливането на звука.

Когато ние с Джо ги настигнахме, сержантът и най-близките войници разговаряха полугласно за тия викове. Джо (който имаше добър слух) се ослуша за миг и потвърди; потвърди и мистър Уопсъл (който имаше лош слух). Сержантът, решителен мъж, заповяда да не се отговаря на виковете, а да се измени посоката и войниците да тръгнат към изток „с удвоени крачки“.

Надясно (към изток) тръгнахме и ние. Джо подскачаше сега толкова бързо, че трябваше да се държа здраво, за да не се търкулна от мястото си.

В същност той тичаше и дори за пръв път се обади само с две думи:

— Ех, че гонитба!

Ние се спускахме и изкачвахме по бреговете, прескачахме шлюзове, цапахме из язове, промъквахме се през корави тръстики: никой не гледаше къде върви. Колкото повече наближавахме, толкова по-ясно личеше, че виковете не са на един човек. Понякога като че замлъкваха; тогава войниците се спираха. Когато се подновяваха, войниците се втурваха още по-бързо, и ние подир тях. След малко наближихме дотолкова, че можахме да чуем глас, който викаше:

— Убийство!

А друг:

— Каторжници! Бегълци! Стража! Насам за избягалите каторжници!

След това и двата гласа като че заглъхнаха поради сборичкване, после виковете се подновиха. Войниците хукнаха напред като стрели, а подир тях и Джо.

Когато наближихме съвсем, сержантът се втурна пръв, последван от двама войници. Докато ги настигнем, те се бяха вече прицелили.

— И двамата са тук! — извика запъхтяно сержантът, като се измъкваше от дълбоката канавка. — Предайте се и двамата! Дявол да ви вземе, зверове такива! Пуснете се!

Заплиска вода, запръска кал, разнесоха се проклятия и удари и няколко войници, втурнали се през канавката в подкрепа на сержанта, измъкнаха поотделно и другия, и моя каторжник. И двамата бяха окървавени и запъхтени, и двамата ругаеха и се бореха; но аз ги познах, разбира се, веднага.

— Имайте пред вид — каза моят каторжник, като изтриваше с окъсания си ръкав кръвта от лицето си и отърсваше от пръстите си оскубана коса, — аз го залових! Аз ви го предавам! Имайте пред вид това!

— Няма какво да имаме пред вид — каза сержантът. — Няма да имаш полза от това, човече, защото и ти си от същата пасмина. Дайте белезниците!

— Та аз не очаквам никаква полза. Не ми и трябва друга полза — каза с жесток смях моят каторжник. — Аз го улових. Той знае, че е тъй. Това ми стига.

Другият каторжник беше съвсем побледнял и не само отдавна подутата му и посиняла лява буза, но и целият беше в синини и рани. Докато им надяваха белезниците, той не проговори и дори се облегна на един войник, за да не падне.

— Запомни, войниче… опита се да ме убие — бяха първите му думи.

— Опитал съм се да го убия ли? — отвърна презрително моят каторжник. — Опитал съм се и не съм успял? Аз го улових и ви го предадох; ето какво направих. Не само му попречих да избяга от блатата, но го домъкнах… върнах го дотук. Този негодник е джентълмен, ако обичате. Сега каторгата си възвръща чрез мене своя джентълмен. Да го убия ли? Та струваше ли си труда, когато можех да сторя нещо по-лошо — да го довлека дотук?

Другият пак повтори запъхтяно:

— Той се опита… опита се… да ме… убие. Бъдете… бъдете свидетели.

— Слушайте — каза моят каторжник на сержанта. — Аз се измъкнах съвсем сам от каторгата; никой не ми помогна; реших и го свърших. Бих могъл да се измъкна и от тия замръзнали блата… Погледнете крака ми: никаква окова нямам… ако не бях открил, че тоя е тук. Да го оставя да избяга? Да се възползува от моята хитрост? Да му послужа пак за оръдие? Още веднъж? Не, не, не! Дори да бях издъхнал в оная яма — той показа несръчно канавката с окованите си ръце, — така бих го стиснал, че непременно щяхте да го намерите в ръцете ми.

Другият, явно изплашен до смърт от другаря си, повтори:

— Той се опита да ме убие. Нямаше да съм жив досега, ако не бяхте дошли.

— Лъже! — каза свирепо моят каторжник. — Лъжец се е родил, лъжец ще си умре. Погледнете го: не е ли изписано това на лицето му? Нека ме погледне в очите! Няма да посмее!

Другият се опита да се усмихне презрително — без да може все пак да спре в някакво определено изражение треперенето на устните си, — погледна войниците, погледна към блатата и небето, но наистина не погледна противника си.

— Виждате ли го? — продължи моят каторжник. — Виждате ли какъв е негодник? Виждате ли как се щурат и блуждаят очите му? Така гледаше и когато ни съдеха двамата. Ни веднъж не ме погледна.

Другият продължаваше да свива пресъхналите си устни и да върти неспокойно очи насам-натам, докато най-после ги спря за миг върху противника си и каза:

— Много си за гледане! — поглеждайки почти подигравателно окованите му ръце. При тия думи моят каторжник така се разяри, че щеше да се нахвърли върху него, ако не бяха се намесили войниците.

— Нали ви казах — обади се другият каторжник, — че щеше да ме убие, ако можеше.

Той се разтрепера отново, а по устните му се появиха бели петънца — като ситен сняг.

— Стига приказки! — каза сержантът. — Запалете факлите.

Докато един от войниците, който носеше кошница вместо пушка, се наведе да я отвори, моят каторжник се огледа за пръв път наоколо си и ме видя. Аз бях слязъл от гърба на Джо още пред канавката и не бях мръднал оттогава. Щом ме забеляза, аз го погледнах втренчено, размахах леко ръце и поклатих отрицателно глава. Очаквал бях да ме види, за да се опитам да го уверя в невинността си. Но по нищо не можах да узная дали е разбрал намерението ми, защото той ме погледна някак особено, а пък и всичко стана само в един миг. Но и цял час или дори цял ден да ме бе гледал, пак нямаше да си спомням по-ясно напрегнатото му от взирането лице.

Войникът с кошницата скоро запали огън, после три-четири факли, остави една за себе си и раздаде останалите. Беше вече почти тъмно, но сега се стъмни съвсем, а скоро стана още по-тъмно. Преди да тръгнем, четирима войници застанаха в кръг и дадоха два изстрела във въздуха. След малко видяхме, че светнаха и други факли: едните някъде зад нас, другите из блатата по отсрещния бряг на реката.

— Добре — каза сержантът. — Ходом, марш!

Не бяхме изминали много от пътя, когато пред нас дадоха три топовни изстрела — толкова силни, че нещо сякаш се пръсна в ухото ми.

— Чакат те на кораба! — обърна се сержантът към моя каторжник. — Знаят, че се връщаш. Не провличай крак, драги! Постегни се!

Водеха ги поотделно, всеки заобиколен от стража. Джо ме водеше за ръка, в другата си ръка държеше факла. Мистър Уопсъл бе предложил да се върнем в къщи, но Джо бе решил да види докрай всичко, затова тръгнахме с войниците. Сега вървяхме по доста добра пътечка, която минаваше все покрай брега на реката, като се отклоняваше тук-там, за да заобиколи някой яз, някоя малка вятърна мелница^[1] или кален шлюз. Когато се обърнах, видях, че другите факли се движат след нас. От нашите факли се стичаха големи горещи капки и аз ги виждах как димят и блещукат по пътеката. А наоколо беше непрогледен мрак. Нашите факли стопляха със смолистия си пламък околния въздух. А това беше сякаш приятно на двамата каторжници, които куцукаха между мускетите. Тяхното куцукане не позволяваше да вървим по-бързо; освен това те бяха толкова изтощени, че два-три пъти трябваше да спираме, за да си починат.

След като пътувахме така около час, стигнахме до една дървена колиба и малък пристан. В колибата имаше стража, която запита кои сме; сержантът отговори. После влязохме в колибата, където миришеше на тютюн и вар, гореше силен огън и лампа, имаше стойка за мускети, барабан и нисък дървен одър, напомнящ огромна гладачна дъска, на която биха могли да се сместят десетина войници. Легналите там трима-четирима войници в шинели не проявиха особено любопитство към нас, а само приповдигнаха глави, погледнаха ни сънливо и пак ги отпуснаха. Сержантът поговори с някого, записа нещо, след това другият каторжник бе отведен под стража и изпратен пръв на кораба-каторга.

Моят каторжник не ме погледна повече ни веднъж. Докато бяхме в колибата, той седеше пред огнището и гледаше замислено огъня или поставяше последователно на решетката ту единия, ту другия си крак, като гледаше замислено и тях, сякаш ги жалеше за неотдавнашните им мъки. После се обърна ненадейно към сержанта:

— Искам да кажа нещо за бягството си. За да не заподозрат по моя вина други хора.

— Можеш да кажеш, каквото искаш — отвърна сержантът, като го гледаше студено, със скръстени ръце, — но няма защо да го казваш тук. Ще имаш достатъчно възможност да говориш и да слушаш, преди да се свърши всичко, нали знаеш!

— Зная, само че тая работа е съвсем друга. Човек не може да гладува; поне аз не мога. И си взех нещо за лапане от ей онова село… където е църквата… до самите блата.

— Искаш да кажеш, че си откраднал — каза сержантът.

— И ще ви кажа откъде. От ковача.

— Я гледай! — каза сержантът, като погледна Джо.

— Я гледай, Пип! — каза Джо, като ме погледна.

— Разни кокалаци, глътка спирт и един пай.

— А вие забелязахте ли да ви е откраднат пай, ковачо? — запита поверително сержантът.

— Жена ми забеляза тъкмо когато вие влизахте. Не разбра ли, Пип?

— Така! — каза моят каторжник, като се обърна унило към Джо, без да ме погледне. — Значи, вие сте били ковачът. Тогава ще ви кажа със съжаление, че изядох пая ви.

— Да ти е сладко… ако речем, че е бил мой — каза Джо, като си припомни мисис Джо. — Ние не знаем какво си сторил, клети друже, но не искаме да умреш от глад. Нали, Пип?

Това, което бях чул сутринта, захърка отново в гърлото на каторжника и той се обърна гърбом към нас. Лодката се бе върнала. Войниците, които го пазеха, бяха готови; ние отидохме след него до пристана от стволове и камъни и видяхме как го качиха в лодката, карана от каторжници като него. Никой не изглеждаше изненадан, заинтересуван, зарадван или огорчен от това, че го вижда, никой не продума, само някой от лодката изрева като на псета:

— Тръгвайте!

И веслата плеснаха във водата. Факлите осветяваха черния кораб-каторга, оставен малко по-далечко от тинестия бряг като прокълнат ноев ковчег. Заключен, преграден и закотвен с тежки ръждясали вериги, корабът-каторга се стори на моите детски очи окован като самите каторжници. Видяхме как лодката се приближи до борда, как моят каторжник се качи и изчезна в кораба. След това хвърлените във водата догарящи факли изпращяха и угаснаха, сякаш всичко и завинаги бе вече свършено за него.