Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Running Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 133 гласа)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Издание:

Стивън Кинг. Бягащият човек

Издателска къща „Сибия“, София, 1992

Американска

Редактор: Камелия Янакиева

Превод от английски: Георги Генчев

Технически редактор: Николай Зарков

Коректор: Елисавета Павлова

Дадена за набор — март 1992 г. Излязла от печат — юни 1992 г.

Издателски коли 23. Печатни коли 14.5. Формат 70/100/32. Цена 15 лв.

Предпечатна подготовка: Лазар Бонев, Нели Ковачева, Нина Кирчева

Печат: „Полипринт“ — Враца

ISBN 954–8028–16–6

Издателска къща „Сибия“, София, жк „Младост-4“, бл. 468, вх. Б

 

© Stephen King. The Running Man

© Signet trademark reg. US PAT. OFF. and Foreign countries

Registered trademark — marca registrada

Hecho en Chicago, USA

Signet classic, Mentor, Onyx, Plume, Meridian and Nal Books are published by

New American Library, 16633 Broadway, New York 10019

First Signet (Omnibus) Printing, November 1986


По-долу е показана статията за Бягащият човек от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Бягащият човек
The Running Man
Автор Ричард Бакман (Стивън Кинг)
Първо издание 1982 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр фантастика, ужаси
Вид роман
Предходна Пътна мрежа
Следваща Проклятието

Бягащият човек (на английски: The Running Man) е роман на Стивън Кинг от 1982 г. През 1987 е направена и екранизация, с участието на Арнолд Шварценегер в главната роля.

Сюжет

Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в игри, в които рискуват живота си и които се предават по телевизията. Бен Ричардс – главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“ и единствената цел на главния герой в нея е да остане жив.

Край на разкриващата сюжета част.

… междинно отчитане — минус 100…

 

Тя гледаше с присвити очи термометъра в бялата светлина, идваща от прозореца. Навън ръмеше, а в далечината другите блокове на Кооп сити се издигаха като сивите кули на някакъв затвор. Във вентилационната шахта под прозореца опърпаното пране се вееше върху въжетата за простиране. Плъхове и дебели улични котки шареха из боклука.

Погледна съпруга си. Той седеше до масата, втренчил безизразен поглед в екрана на Безплатната телевизия. От седмици го гледаше. А го мразеше, винаги го беше мразил. Разбира се, всеки апартамент от Масовото строителство имаше такъв екран — законът го изискваше. Но все още беше законно и да го изключваш. (За одобряването на проекта за Задължителната печалба за 2021 година с мнозинство от две трети не бяха достигнали шест гласа.) Те обикновено не гледаха предаванията. Но откакто Кати се разболя, той не отделяше очи от телевизионните състезания за големите пари и това я изпълваше с болезнен страх.

Крясъците на водещия, който съобщаваше последните новини от полувремето, не успяваха да заглушат непрекъснатия дрезгав от грипа плач на детето.

— Много е, нали? Колко? — попита Ричърдс.

— Не е толкова много.

— Не ме прави на глупак.

— Четиридесет градуса.

Той стовари юмруците си на масата. Една пластмасова чиния подскочи във въздуха и изтрополя на пода.

— Ще повикаме лекар. Опитай се да не се тревожиш толкова. Слушай… — тя продължи да говори бързо само и само да отклони вниманието му.

Той отново се бе обърнал към екрана. След паузата играта продължаваше. Тази не беше от големите, просто евтина дневна примамка, която се наричаше „Бъхтене за пари“. За участие допускаха само хора с хронични заболявания на черния дроб, сърцето или белите дробове, а понякога включваха и някой сакат за по-смешно. Участникът печелеше по десет долара за всяка минута, която можеше да издържи върху движеща се лента, като поддържа непрекъснат разговор с водещия. На всеки две минути водещият задаваше допълнителен въпрос според категорията на участника. За правилен отговор той получаваше петдесет долара. (В момента се състезаваше един мъж от Хакънсек с шум на сърцето, който разбираше от американска история.) Ако състезателят — объркан, останал без дъх, със сърце, разтягащо се в безумни акробатични упражнения — не успееше да отговори, от печалбата му се изваждаха петдесет долара, а лентата се ускоряваше.

— Ще се оправим, Бен. Наистина. Аз… Аз ще…

— Какво ще направиш? — Ричърдс я изгледа свирепо. — Проститутка? Не! Вече не, Шийла! Трябва да я прегледа истински лекар, не пак някоя квартална акушерка с мръсни ръце и дъх на уиски. Тя има нужда от съвременна болница. Ще се погрижа за това.

Той прекоси стаята, а вграденият в олющената стена над мивката екран сякаш го хипнотизираше, очите му непрекъснато се извръщаха към него. Свали евтиното си дънково яке от закачалката и нервно го навлече.

— Не! Не, аз няма… няма да го позволя. Ти не бива да…

— Защо не? В най-лошия случай ще получиш няколко стари банкноти като глава на семейство без баща. Така или иначе ти ще трябва да й помогнеш да оздравее.

Никога не бяха я мислили за хубава, а и много отслабна през годините, откакто мъжът й беше без работа, но в този момент тя наистина изглеждаше красива. И властна.

— Няма да взема нито един цент. По-скоро ще продам задника си на кмета, когато почука на вратата, а после ще го изпратя с мръсните му пари в джоба. Трябва ли да загубя мъжа си заради тяхната милостиня?

Той се извърна към нея, сериозен и мрачен, доловил нещо, което го отделяше от останалите, нещо невидимо, което Телевизионната мрежа безжалостно бе изчислила и на което разчиташе. Той беше динозавър в своето време. Не голям, но все пак отживелица, спънка. Може би опасна. Големите облаци се сгъстяват около малките частици.

— А да легне в безименен бедняшки гроб? Това харесва ли ти?

Тези думи я разстроиха още повече. Лицето й се сгърчи и тя се разплака.

— Бен, те искат точно това. Защото хора като нас, като теб…

— Може да не ме допуснат — Той отвори вратата. — Може би нямам това, което им трябва.

— Ако отидеш, те ще те убият. А аз ще съм тук и ще гледам. Тя ще лежи в другата стая, а аз ще гледам как те убиват. Това ли искаш? — през сълзите думите й едва се разбираха.

— Искам да живее — опита се да затвори вратата, но тя пъхна тялото си в отвора.

— Целуни ме, преди да тръгнеш.

Той я целуна. В другия край на коридора мисис Дженър отвори вратата и се показа навън. До тях достигна наситената миризма на солено месо и зеле, възбуждаща апетита до полуда. Мисис Дженър преживяваше добре. Помагаше в местния магазин за залежали стоки, където търгуваха на кредит, и имаше почти свръхестествената способност да надушва клиентите с фалшиви карти.

— Ще вземеш парите, нали? — попита Ричърдс. — Няма да направиш някоя глупост…

— Ще ги взема — прошепна тя. — Знаеш, че ще ги взема.

Притисна я грубовато до себе си, после бързо се обърна и без да поглежда назад, се спусна по стръмното и зле осветено стълбище.

Тя остана на входа, разтърсена от глухи ридания, докато чу далечното хлопване на вратата три етажа по-ниско. Допря престилката до лицето си. Все още стискаше термометъра, с който бе измерила температурата на детето.

Мисис Дженър се приближи тихо и издърпа престилката.

— Миличка — прошепна тя, — мога да ти намирам пеницилин от черния пазар, докато дойдат парите… Наистина е евтин… и качествен…

— Разкарай се! — изкрещя й Шийла.

Мисис Дженър се отдръпна и по навик повдигна горната си устна от почернелите корени в устата си.

— Просто исках да помогна — промърмори тя и заситни обратно към стаята си.

Зад тънката стена от талашит продължаваше да се чува приглушеният плач на Кати. Екранът на мисис Дженър се тресеше от писъци и викове. Състезателят в „Бъхтене за пари“ току-що беше пропуснал допълнителния въпрос и почти в същия момент бе получил сърдечен удар. Сега го изнасяха върху гумена носилка, докато публиката аплодираше.

Като повдигаше и сваляше ритмично горната си устна, мисис Дженър написа името на Шийла Ричърдс в тефтера си.

— Ще видим — каза си тя, — ще я видим тази работа, госпожо „Благоуханна“.

Затвори със злоба тефтера и се настани пред екрана, за да наблюдава следващата игра.

 

 

… междинно отчитане — минус 099…

 

Когато Ричърдс тръгна по улицата, ръмежът беше преминал в силен дъжд. От другата й страна големият термометър на една пушалня — „Пушете от тревата, за да е майтап в мъглата“ — показваше десет градуса и половина. („ИДЕАЛНАТА ТЕМПЕРАТУРА ЗА МАЛКО ДРОГА — УДОВОЛСТВИЕ НА «Н»-ТА СТЕПЕН“!) Това означаваше не повече от шестнадесет градуса в техния апартамент. А Кати беше с грип.

Отвратителен плъх подтичваше мързеливо по напукания и издут бетон на улицата. Отсреща старият и ръждясал скелет на един хамбър — модел 2013 година, стоеше на прогнилите си оси. Бяха му останали само шасито и мостовете, но ченгетата не го махаха. Ченгетата вече рядко рискуваха да слязат южно от Канала. Кооп сити представляваше лабиринт от паркинги, пусти магазини, градски центрове и павирани игрища, който се простираше във всички посоки и гъмжеше от плъхове. Мотоциклетните банди диктуваха закона тук, а всички тези бюлетини в новините за неустрашимата полиция на южните квартали бяха просто една купчина вонящи говна. Улиците бяха призрачни, пусти. Ако излезеш навън, трябва да хванеш пневмобуса или да си носиш флакон с отровен газ под налягане.

Той вървеше бързо, без да се оглежда, без да мисли. Въздухът беше гъсто наситен със сяра. Четири мотора изреваха покрай него и някой хвърли нащърбено парче асфалт. Ричърдс се наведе с лекота. Два пневмобуса го подминаха, а въздушната вълна след тях го блъсна, но той не им помаха. Седмичната помощ за безработни от двадесет долара (стари пари) беше похарчена. Нямаше с какво да купи жетон. Явно скитащите банди усещаха мизерията му. Никой не го закачи.

Блокове, масово строителство, огради, останки от отдавна изоставени автомобили по празните паркинги. Дъждът размива мръсотиите, надраскани с мек тебешир по асфалта. Разбити витрини, плъхове, мокри торби с боклук, разпилени по тротоара и канавките. Разкривени надписи по стените: БЕЛИТЕ НЕ ПУСКАТ СЛЪНЦЕТО ДА ГРЕЕ. ЗА НАРОДА ИМА ДРОГА. НА МАЙКА ТИ Й СЕ ИСКА. ОБЕЛИ СИ БАНАНА. ТОМИ СЕ ДРУСА. ХИТЛЕР БЕШЕ ГОТИН. МЕРИ. СИД. ИЗБИЙТЕ ЕВРЕИТЕ. Старите натриеви лампи, поставени през седемдесетте от „Дженеръл Атомикс“ — разбити с камъни и парчета от пътната настилка. Никакъв техник няма да дойде тук, за да ги смени — те работят за нови долари. „Техниците са в града, миличък. В града е готино.“ Само свистенето на профучаващите пневмобуси и отекващите стъпки на Ричърдс нарушават тишината. Това приличащо на бойно поле място се оживява само нощем. През деня то е една неподвижна и мрачна тишина, раздвижвана единствено от плъховете, котките и тлъстите бели червеи, които пълзят из боклука. И никаква миризма освен гнилата смрад на тази прекрасна година — 2025-а. Кабелите на Безплатната телевизия са надеждно закопани под улиците и никой освен идиот или революционер не би поискал да ги унищожи. Безплатната телевизия е храна за мечтите, хлябът на живота. Наркотиците струват пари. „Скег“ е по дванадесет стари долара пакета, таблетка „Фриско пуш“ върви по двадесет, но Безплатната телевизия ще ти даде всичко за нищо. По-нататък, от другата страна на Канала, машината за илюзии работи двадесет и четири часа на ден, но за нея се заплаща с нови долари. Тях ги имат само хората, които работят. А на юг от Канала, в Кооп сити, живеят четири милиона други, почти всички без работа.

Ричърдс измина три мили и редките магазини за алкохол и пушалните, в началото със здрави решетки по прозорците, станаха по-многобройни. После следваха домовете за пълнолетни (!! 24 ПЕРВЕРЗИИ, ПРЕБРОЙТЕ ГИ САМИ — 24!!), заложните къщи, пазарите за кръв. На всеки ъгъл — негодници, седнали върху моторите си, а канавките — затрупани с купища фасове от марихуана. „Богатите момчета пушат готини парчета.“

Сега можеше да види небостъргачите, които се извисяваха стройни и чисти. Най-високият от тях беше сградата на Телевизионните игри — сто етажа, върхът — полускрит под шапка от облаци и смог. Той задържа погледа си върху нея и извървя още една миля. Сега се появиха по-скъпите киносалони и пушални, вече без решетки (но отвън стояха наемни ченгета, а от коланите им висяха електрически палки). На всеки ъгъл — градско ченге. Парк на фонтаните: вход 75 цента. Добре облечени майки наблюдават децата си, които играят по тревата зад оградата. Полицай от всяка страна на входа. За един кратък и вълнуващ миг зърваш фонтана.

Той пресече Канала.

Колкото повече се приближаваше към сградата на игрите, толкова по-висока ставаше тя, почти нереална с бездушните, издигащи се нагоре редици от прозорци и гладки бетонни повърхности. Наблюдаваха го ченгета, готови да го арестуват или да го ударят, ако си позволеше да се шляе. За мъж с хлътнали очи, евтина подстрижка и увиснали сиви панталони съществуваше само една причина да бъде в града. Причината бяха Игрите.

Тестовете за участие започваха точно в дванадесет на обед. Когато Ричърдс застана зад последния човек на опашката, той вече беше в сянката на небостъргача. Но сградата се намираше все още девет пресечки (повече от миля) напред. Опашката се простираше пред него като безкрайна змия. Скоро отзад се присъединиха други. Полицаите ги наблюдаваха с ръце върху палките или дръжките на пистолетите и се усмихваха презрително.

— Този не ти ли изглежда малоумен, Франк? На мен тъй ми се струва.

— Един от тях ме попита къде може да отиде до тоалетната. Представяш ли си?

— Тия кучи синове…

— Убиват собствените си майки за…

— Миришеше, като че не се е къпал от…

Навели глави под дъжда, те се влачеха безцелно. Малко по-късно опашката се раздвижи.

 

 

… междинно отчитане — минус 098…

 

Минаваше четири часът, когато Ричърдс застана пред главното гише и го насочиха към гише 9 („П“ и „Р“). Жената, застанала зад боботещия перфоратор, изглеждаше изморена, зла и далечна.

Погледът й минаваше през него.

— Име — фамилия, собствено, бащино.

— Ричърдс, Бенджамин Стюърт.

Пръстите й заиграха по клавишите. ТРАК-ТРАК-ТРАК — машината заработи.

— Възраст, височина, тегло.

— Двадесет и осем, метър и осемдесет и осем, седемдесет и пет килограма.

ТРАК-ТРАК-ТРАК.

— Регистриран коефициент на интелигентност по теста на Уекслър, ако го знаете, и възраст на тестуване.

— Сто двадесет и шест, четиринадесет години.

ТРАК-ТРАК-ТРАК.

Звуците ехтяха в огромното фоайе като в гробница. Задаваха се въпроси и им се отговаряше. Извеждаха хора, които плачеха, други биваха изхвърляни навън. Дрезгави гласове се надигаха в протест. Крясъци. Въпроси. Винаги въпроси.

— Последното училище, което сте посещавали?

— Ръчни занаяти.

— Завършихте ли?

— Не.

— Колко години учихте и на колко напуснахте?

— Две. Шестнадесетгодишен.

— Причини за напускане?

— Ожених се.

ТРАК-ТРАК-ТРАК.

— Име и възраст на съпругата, ако имате.

— Шийла Кетрин Ричърдс, двадесет и шест.

— Имена и възраст на децата, ако имате.

— Кетрин Сара Ричърдс, осемнадесет месеца.

ТРАК-ТРАК-ТРАК.

— Последен въпрос. Не си правете труд да лъжете — ще го разберат по време на физическия тест. Някога употребявали ли сте хероин или синтетичния амфетамин-халюциноген, наречен „Сан Франсиско Пуш“?

— Не.

ТРАК.

Една пластмасова карта изскочи от машината и тя му я подаде.

— Пази това, момко. Ако я загубиш, ще трябва да почнеш отначало следващата седмица. — Сега тя го гледаше, виждаше лицето му, ядосаните очи, издълженото му тяло. Не изглеждаше зле. Излъчваше някаква интелигентност. Добри данни.

Жената рязко му издърпа картата и отряза горния й десен ъгъл, като я пъхна отново в машината. Крайчето остана странно назъбено.

— Това за какво е?

— Няма значение. По-късно някой ще ти каже. Може би.

Тя му посочи един дълъг коридор, който водеше до редица асансьори. Десетки мъже, току-що дошли от гишетата, се бяха спрели, за да покажат картите си. След това продължаваха към асансьорите. Докато Ричърдс ги наблюдаваше, едно ченге спря някакъв треперещ наркоман с болнаво лице и му показа вратата. Наркоманът започна да плаче, но тръгна.

— Жестокият стар свят, момко — каза жената без съчувствие. — Минавай нататък.

Ричърдс тръгна. Зад него ритуалът започваше отначало.