Чарлз Дикенс
Големите надежди (24)

Глава двадесет и четвърта

Два-три дни по-късно, след като вече се бях наредил в стаята си, бях ходил няколко пъти до Лондон и бях поръчал на доставчиците си всичко, от което имах нужда, поговорих надълго с мистър Покет. Той знаеше за моето бъдеще повече, отколкото знаех аз, защото, както ми съобщи, мистър Джагърс му казал, че няма да се подготвям за никаква професия, а ще е достатъчно да се държа на „равна нога“ с другите заможни младежи. Аз се съгласих, разбира се, защото нямах никакви данни, с които бих могъл да го опровергая.

Мистър Покет ме посъветва да посещавам някои лондонски учебни заведения, където бих могъл да получа необходимите основни познания, а той само ще ми помага и ще ръководи учението ми. Надяваше се, че с разумно напътствие ще срещна твърде малко затруднения и не след дълго ще мога да минавам само с неговата помощ. С всичко това, както и с много други неща на същата тема, той съумя да установи пълно доверие помежду ни; и трябва веднага да добавя, че изпълнявайки винаги усърдно и честно задълженията си към мене, той ме заставяше и аз да изпълнявам усърдно и честно задълженията си към него. Ако се бе показал равнодушен учител, не се съмнявам, че и аз бих се показал равнодушен ученик; но той не ми даде повод за това и всеки от нас се държеше както трябва с другия. Не изглеждаше и смешен, защото беше винаги сериозен, честен и добър в ролята си на наставник.

След като установихме тази програма и аз започнах да я изпълнявам, мина ми през ум, че ако мога да запазя стаята си в странноприемницата „Барнард“, животът ми ще бъде приятно разнообразен, а обществото на Хърбърт ще изтънчи държането ми. Мистър Покет не възрази срещу това намерение, но настоя да поискаме мнението на опекуна ми, преди да предприемем нещо такова. Това внимание се дължеше според мене на обстоятелството, че в такъв случай разходите на Хърбърт щяха да се намалят; затова отидох на Литъл Бритън да съобщя на мистър Джагърс желанието си.

— Ако мога да купя взетите под наем мебели — казах аз — и още някои дреболии, ще се чувствувам там съвсем у дома си.

— Карайте! — каза мистър Джагърс с кратък смях. — Казах ви вече, че ще напреднете. Е-е, колко ви трябват?

Казах, че не зная.

— Хайде! — отвърна рязко мистър Джагърс. — Колко? Петдесет лири?

— О, не, много са.

— Пет лири? — каза мистър Джагърс.

Намалението беше толкова голямо, че аз казах смутено:

— О, повече!

— Повече, значи? — отвърна рязко мистър Джагърс, като сложи ръце в джобовете си, наведе глава на една страна и загледа някъде зад мене. — Колко повече?

— Мъчно е да определя сумата — казах неуверено аз.

— Хайде! — каза мистър Джагърс. — Да свършим тази работа. Два пъти по пет? Стигат ли? Три пъти по пет? Стигат ли? Четири пъти по пет? Стигат ли?

Казах, че са предостатъчно.

— Четири пъти по пет са предостатъчно, така ли? — каза мистър Джагърс, като сви вежди. — Кажете сега, колко са според вас четири пъти по пет?

— Според мене ли?

— Да — каза мистър Джагърс. — Колко?

— Предполагам, че според вас са двадесет лири — казах усмихнато аз.

— Не е важно колко са според мене, приятелю — забеляза мистър Джагърс, като кимна с лукава заядливост. — Искам да зная според вас колко са.

— Двадесет лири, разбира се.

— Уемик! — каза мистър Джагърс, като отвори вратата на кабинета си. — Вземете разписка от мистър Пип и му изплатете двадесет лири.

Това строго делово държане ми направи силно и при това неприятно впечатление. Мистър Джагърс никога не се смееше; но носеше големи лъскави обуща, които скърцаха; когато застанеше прав в очакване на отговор, наклонил на една страна голямата си глава със свити вежди, обущата му понякога скърцаха, като че се надсмиваха сухо и подозрително. Тъй като той излезе, а Уемик беше във весело и разговорчиво настроение, аз му казах, че не мога да разбера държането на мистър Джагърс.

— Той би сметнал това за похвала — отговори Уемик, — защото не мисли, че хората трябва да разбират държането му. О! — продължи той, като видя, че се учудвам. — Това държане не е лично, а професионално, само професионално.

Уемик седеше пред бюрото си и обядваше, по-точно казано, отчупваше късчета сухар и ги пускаше в голямата си уста като в пощенска кутия.

— Винаги ми се е струвало — каза Уемик, — като че той поставя капан за хора и го наблюдава. И изведнъж — щрак! — ето че си попаднал вътре!

Без да изкажа мисълта си, че капаните за хора не са хубаво нещо, отговорих, че мистър Джагърс е навярно много вещ в работата си.

— Несравним! — каза Уемик. — Учен е, колкото оттук до Австралия — и посочи с писалката си пода на кантората, за да поясни, че Австралия се намира точно в отвъдната половина на земното кълбо. — Ако има по-далечно място — добави Уемик, като върна писалката си по хартията, — и дотам.

Аз казах, че той има навярно много добра работа, а Уемик отговори:

— От-лич-на!

После запитах дали има много чиновници, на което Уемик отговори:

— Нямаме нужда от много чиновници, защото Джагърс е един и хората не искат да се свързват с него чрез посредници. Само четирима сме. Искате ли да видите и другите? Вие сте, така да се каже, наш човек.

Приех предложението му. След като мистър Уемик пусна в пощенската кутия всичкия сухар и ми изплати парите, които извади от една огнеупорна каса (ключът й висеше на гърба му и той го извади изпод яката на палтото си като желязна плитка), ние се качихме на горния етаж. Помещението на кантората беше тъмно и неприветливо, мазните гърбове, оставили следи в кабинета на мистър Джагърс, се бяха отърквали, както изглежда, години поред и в стените на стълбището. На първия етаж, в стая към улицата, един едър, блед и подпухнал чиновник, който приличаше и на кръчмар, и на мишеловец, се занимаваше усърдно с трима-четирима бедно облечени посетители, отнасяйки се с тях така безцеремонно, както се отнасяха тук с всички, които внасяха своята дан в касите на мистър Джагърс.

— Събира показания за Бейли — каза мистър Уемик, когато излязохме.

Над тази стая едно дребно слабовато чиновниче, космато като териер (изглежда, че не бе стриган още от паленце), се занимаваше с друг човек, който недовиждаше и когото мистър Уемик представи за леяр, в чийто винаги кипящ казан бих могъл да разтопя, каквото поискам; този леяр беше потънал в пот, като че опитваше на себе си своя занаят. В една стая с прозорци към двора едър мъж с подута буза, превързана с мръсно фланелено шалче, облечен във вехт и като че ли излъскан с восък чер костюм, се бе навел да преписва на чисто за мистър Джагърс бележките на двамата си другари.

Това беше цялото заведение. Когато слязохме пак долу, Уемик ме въведе в стаята на моя опекун и каза:

— Тук вече бяхте.

— Моля ви се — казах аз, когато двете отвратителни маски привлякоха отново погледа ми, — тези пък кои са?

— Тези ли? — каза Уемик, като се качи на един стол и издуха праха от тях, преди да ги свали. — Те са знаменитости. Наши прочути клиенти, с които се прославихме. Този приятел (ти, разбойнико, трябва да си надничал нощем в мастилницата, та си си очернил така веждата!) бе убил господаря си, и то така изкусно, че нищо не можа да се докаже.

— Прилича ли си? — запитах аз, като се отдръпнах от този скот, а Уемик плюна върху веждата му и почна да я търка с ръкава си.

— Да си прилича ли? Та той е цял-целеничък тук. Направиха отливката в Нюгейт, щом го свалиха от въжето. Ти имаше голяма слабост към мене, хитрецо! — каза Уемик. А за да обясни това нежно обръщение, докосна брошката с дамата и плачущата върба над гроба с погребалната ваза и ми каза: — Нарочно за мене я поръча!

— А дамата известна ли е? — казах аз.

— Не — отвърна Уемик. — Това бе просто негово шеговито хрумване. (Ти обичаше да се шегуваш, нали?) Не, в делото нямаше замесена никаква дама, мистър Пип, или по-точно имаше една… но тя никак не приличаше на дама и никога не би погледнала към тази ваза… ако няма нещо за пиене в нея.

Тъй като вниманието му се насочи към брошката, Уемик остави гипсовата отливка и започна да лъска с носната си кърпа брошката.

— И другият ли завърши по същия начин? — запитах аз. — И неговото изражение е същото.

— Прав сте — каза Уемик; — точно такова му беше изражението. Като че бяха дръпнали едната му ноздра нагоре с конски косъм и рибарска кукичка. Да, и той завърши по същия начин; естествен край на нашите клиенти, уверявам ви. Този хубостник подправял завещания, а може и да е пращал на оня свят предполагаемите завещатели. При това ти беше джентълмен, момко (мистър Уемик заговори пак на отливката), и казваше, че можеш да пишеш на гръцки. Да, самохвалко! Какъв лъжец беше ти! Не съм срещал друг като тебе! — Преди да постави отново на лавицата покойния си приятел, Уемик докосна най-големия от траурните си пръстени и каза: — Изпрати да го купят за мене един ден преди смъртта си.

Докато той постави на мястото й втората отливка и слезе от стола, мина ми през ум, че всичките му скъпоценности са навярно все от същия произход. И тъй като не бе проявил стеснителност на тази тема, позволих си да го запитам, докато изтриваше пред мене ръцете си от праха.

— О, да — каза той. — Всички са подаръци от този род. Единият води друг, нали знаете; така вървят тия работи. А аз винаги ги приемам. Те са интересни спомени. Освен това са имущество. Може да не са много ценни, но все пак са имущество, и то движимо. За вас, при вашето блестящо бъдеще, това няма особено значение, но аз се ръководя винаги от правилото: „Не изпускай движимо имущество“.

След като го поздравих за прозрението му, той продължи приятелски:

— Ако ви хрумне някога да видите къде живея, заповядайте в Уолуърт^[1]; за мене ще бъде чест да пренощувате в моя дом. Не мога да ви покажа кой знае какво; но имам два-три спомена, които може да ви се сторят интересни. А имам и хубава градинка с беседка.

Казах, че приемам с удоволствие тази покана.

— Благодаря — отговори той. — Да смятаме тогава, че ще заповядате, когато ви е угодно. Обядвали ли сте у мистър Джагърс?

— Не още.

— Той ще ви почерпи с вино — каза Уемик, — и то с чудесно вино. А аз ще ви почерпя с пунш… и то не лош. А сега ще ви кажа нещо. Когато отивате на обяд у мистър Джагърс, обърнете внимание на икономката му.

— Нещо особено ли ще видя?

— Какво да ви кажа? — отвърна Уемик. — Ще видите укротен звяр. Ще кажете, че това не е нещо особено. А аз ще ви отговоря, че зависи от това, колко свиреп е бил звярът и колко труд е трябвало, за да го укротите. Вашето възхищение от дарбите на мистър Джагърс само ще се засили. Та обърнете внимание.

Казах му, че няма да забравя, защото това предупреждение пробуди живо любопитство в мене. Когато си тръгнах, той ме попита не искам ли да пожертвувам пет минути, за да видя мистър Джагърс „на работа“.

По няколко причини — между другото и защото не знаех на каква „работа“ ще видя мистър Джагърс — отговорих утвърдително. Ние потънахме в Сити и изплувахме в препълнената зала на полицейския съд, където един голям любител на брошки, свързан кръвно (от углавно гледище) с покойника, бе застанал на мястото за подсъдимите и дъвчеше неловко; а моят опекун разпитваше своя — или чужда — свидетелка, като изпълваше със страх и трепет и нея, и съдиите, и зрителите. Ако някой — безразлично от какъв ранг — произнесеше дума, която не му беше по вкуса, той изискваше незабавно „да се протоколира“. Ако някой не искаше да признае нещо, той казваше: „Ще го измъкна аз от тебе!“ А ако признаеше, казваше: „Пипнах ли те?“ Съдиите потреперваха, щом забелязваха, че захапва пръста си. И крадци, и полицейски агенти го слушаха уплашени и омагьосани и потреперваха, щом някой косъм от веждите му се обърнеше към тях. Не можех да разбера на коя страна е сега, защото ми се струваше, че смила в една мелница всички; ясно ми беше само едно — когато се измъкнах на пръсти от залата, той не беше на страната на съдиите, защото нозете на стария джентълмен, който председателствуваше, потреперваха под масата от обвиненията срещу днешното му поведение като представител на английската законност и правосъдие.