Чарлз Дикенс
Големите надежди (55)

Глава петдесет и пета

На другия ден го отведоха в полицейския съд; делото щеше да бъде насрочено веднага, ако не се налагаше да повикат за установяване на самоличността му един стар надзирател от кораба-каторга, откъдето той бе избягал. Никой не се съмняваше в самоличността му; но Компейсън, който щеше да я установи, се люшкаше някъде из реката, а в Лондонския затвор нямаше сега ни един служащ, който би могъл да даде исканите показания. Отидох още същата вечер у мистър Джагърс, за да осигуря помощта му, и той обеща да не дава никакви показания срещу задържания. Нищо друго не можеше да се направи; той ми каза, че щом свидетелят се яви, делото ще се реши за пет минути и никаква земна сила няма да попречи да го решат в наша вреда.

Споделих с мистър Джагърс намеренията си да скрия от Магуич какво ще стане с богатството му. Мистър Джагърс ме смъмри сърдито, загдето „съм го изпуснал из ръцете си“, и каза, че трябва да изготвим изложение, за да се опитаме да спасим поне част от него. Но не скри от мене, че макар и не всички присъди да се придружават с конфискация на имуществото, в настоящия случай няма обстоятелства, които биха позволили тя да се избегне. Много добре разбирах, че е така. Аз не бях в роднински връзки с осъдения, не бях свързан с него с никакви признати отношения; той не бе подписал никакво завещание или дарение в моя полза, преди да бъде задържан, а сега би било вече безполезно. Нямах никакви права и реших неотменно да не се тровя с безнадеждния опит да ги установявам.

Имаше основание да се допуска, че удавеният издайник се е надявал да получи възнаграждение от конфискуваното имущество и е събрал точни сведения за състоянието на Магуич. Когато намериха най-после трупа му — на няколко мили от мястото на потъването и така ужасно обезобразен, че могли да го познаят само по това, което намерили в джобовете му, — успели да разчетат някои бележки, скътани в един портфейл. В тези бележки била записана банка в Ню Саут Уелс, където Магуич имал голям влог, и били описани много ценни имоти. Същите данни се намираха и в списъка, който Магуич предаде в затвора на мистър Джагърс с надежда, че аз ще наследя всичко. Този път невежеството на клетия човек му бе от полза; той си остана напълно сигурен, че ще го наследя, щом мистър Джагърс се е заел с тази работа.

След три дни свидетелят от кораба-каторга пристигна и лекото следствие бе приключено. Делото щеше да се гледа в най-близката съдебна сесия, която започваше след месец.

В тези мрачни дни от моя живот Хърбърт се върна една вечер твърде унил и каза:

— Мили Хендел, страхувам се, че ще трябва скоро да те оставя.

Подготвен за тази вест от съдружника му, аз се изненадах по-малко, отколкото той очакваше.

— Ако не замина още сега за Кайро, ще пропуснем много добри възможности. Затова много се страхувам, Хендел, че ще трябва да замина тъкмо когато ти имаш най-голяма нужда от мене.

— Аз ще имам винаги нужда от тебе, Хърбърт, защото винаги ще те обичам; но сега не си ми нужен повече от друг път.

— Ще бъдеш толкова самотен.

— Нямам време да мисля за това — отговорих аз. — Ти знаеш че прекарвам с него цялото време, което ми е разрешено, и бих оставал цял ден, ако можех. А пък и да не съм при него, знаеш, че мисълта ми не го напуска.

И двамата бяхме така потресени от ужасното положение, в което бе изпаднал Магуич, че не можехме да се изразяваме по-определено.

— Скъпи ми приятелю — каза Хърбърт, — само поради близката ни раздяла, защото тя е много близка, си позволявам да ти заговоря за самия тебе. Помислил ли си за своето бъдеще?

— Не, защото изобщо се страхувам да мисля за бъдещето.

— Но твоето не можеш да забравиш; и не бива да го забравяш, скъпи ми Хендел. Бих искал да поприказвам още сега приятелски за него.

— Съгласен съм — рекох аз.

— В новия клон на нашата фирма, Хендел, ще ни трябва…

Разбрах, че му е неудобно да изрече съответната дума, затова казах:

— Чиновник.

— Да, чиновник. А надявам се, че той ще може един ден да стане (както твой познат чиновник стана) и съдружник във фирмата. Значи, Хендел… с една дума, мили, съгласен ли си да дойдеш при мене?

След като каза: „значи, Хендел…“, сякаш започваше важен делови разговор, той изостави с очарователна подкупваща сърдечност този тон, протегна ми честната си ръка и заговори като ученик.

— Ние с Клара сме разговаряли неведнъж за това — продължи Хърбърт. — Милото девойче и тази вечер ме помоли със сълзи на очи да ти кажа, че ако дойдеш да живееш с нас, когато се съберем, тя ще стори всичко, което е по силите й, за да ти е добре и да се убедиш, че приятелят на мъжа й е и неин приятел. Толкова добре ще се разбираме, Хендел.

Благодарих от сърце на Клара, благодарих сърдечно и на Хърбърт, но отвърнах, че не мога да кажа още отсега дали ще приема любезното му предложение. Първо, умът ми беше толкова зает с други грижи, че не можеше да обмисли ясно този въпрос. Второ… да, второ, в съзнанието ми се таеше все още някаква смътна мисъл, която ще се разкрие едва в края на тази малка повест.

— Но ако смяташ, Хърбърт, че е възможно, без да навредиш на работата си, да оставиш въпроса открит за известно време…

— Колко време искаш! — извика Хърбърт. — Шест месеца, година!

— Не толкова — казах аз, — най-много за два-три месеца.

Хърбърт бе крайно доволен, когато си стиснахме ръцете след тази спогодба, и сега вече намери смелост да ми съобщи, че ще трябва да замине към края на седмицата.

— А Клара? — попитах аз.

— Милото девойче — отвърна Хърбърт — няма да изостави баща си, докато е жив; но той няма да живее много. Мистър Уимпъл ми довери, че е вече пътник.

— Не искам да се покажа безсърдечен — рекох аз, — но това е най-доброто, което може да стори.

— За жалост трябва да се признае, че е така — добави Хърбърт. — Тогава аз ще се върна да взема милото девойче и двамата ще отидем безшумно в най-близката църква. Помисли си само! Това прекрасно създание, мили Хендел, не е от голям род, никога не е поглеждало родословни книги и не знае кой е дядо му. Какво щастие за сина на моята майка!

Още същата седмица — в събота — се сбогувах с Хърбърт, който замина, изпълнен със светли надежди и с горчива скръб, че ме оставя. След като го изпратих до заминаващата за пристанището пощенска кола, аз се отбих в някакво кафене да напиша писъмце до Клара, за да й съобщя, че е заминал и й изпраща най-нежни привети, после се прибрах в самотния си дом — ако мога да се изразя така, защото жилището ни не беше вече мой дом и защото нямах вече никъде дом.

По стълбите срещнах Уемик, който слизаше след напразно чукане на вратата ми. Не бях го виждал насаме след злополучния изход на опита за бягство; той бе дошъл да ми даде като частно лице някои обяснения във връзка с нашето проваляне.

— Покойният Компейсън — подзе Уемик — бе надушил постепенно много неща за приготовленията ни. Това, което ви съобщих, бях чул от някои попаднали в капана негови хора (а негови хора попадат постоянно в капана). Оттогава все се преструвах, че не слушам какво приказват, но слухтях и щом чух за заминаването му, реших, че е време да направим опита. А изглежда, че този хитрец е имал навика да заблуждава и собствените си оръдия дори. Надявам се, че не ми се сърдите, мистър Пип? Вярвайте ми, от все сърце се стараех да ви услужа.

— Вярвам, Уемик, и ви благодаря горещо за вашето съчувствие и приятелство.

— Благодаря, много благодаря. Лоша работа излезе — каза Уемик, като се почеса по главата. — Уверявам ви, че отдавна не съм бил така разстроен. Главно заради пропадналото движимо имущество. Жалко, жалко!

— А аз, Уемик, мисля за нещастния собственик на имуществото.

— Да, разбира се — съгласи се Уемик. — То се знае, че ще ви е мъчно за него. И аз не бих пожалил пет лири, за да го измъкна. Но ето как гледам аз на въпроса: щом покойният Компейсън е знаел предварително, че Магуич ще се върне и е бил решен да го издаде, надали би било възможно да го спасим. Обаче движимото му имущество можехме положително да спасим. Ето къде е разликата между имуществото и собственика му. Разбирате, нали?

Поканих Уемик да се качи с мене, за да изпие чаша грог, преди да тръгне за Уолуърт. Той прие поканата. Преди да доизпие чашката си, той рече някак си стеснително и без предисловие:

— Какво ще кажете, мистър Пип, за намерението ми да взема отпуск в понеделник?

— Защо не, струва ми се, че не сте вземали отпуск цели дванадесет месеца.

— По-точно цели дванадесет години — додаде Уемик. — Да, реших да взема отпуск в понеделник. Нещо повече: реших да направя и една разходка. И още нещо: реших да ви поканя на тази разходка.

Готвех се да откажа под предлог, че тъкмо сега съм не особено приятен другар за разходка, но Уемик ме изпревари.

— Зная, че сте зает, мистър Пип — продължи той, — зная, че и настроението ви не е добро. Но ако бихте могли да ми направите тази услуга, ще бъде много мило от ваша страна. Разходката не ще трае дълго, и при това ще бъде рано. Тя ще ви отнеме (заедно със закуската) само времето от осем до дванадесет. Не можете ли да отделите някак толкова време?

В сравнение с всичко, което той бе сторил за мене в различни времена, искането му беше съвсем незначително. Казах му, че ще мога и ще отделя време и сам се зарадвах, като видях колко го зарадвах с моето съгласие. Тъй като той изрично настоя за това, обещах, преди да се разделим, че ще отида да го взема от замъка в понеделник в осем и половина сутринта.

Точно в уречения час в понеделник сутринта позвъних в замъка, където ме посрещна самият Уемик; той ми се стори още по-стегнат от друг път и с още по-изчистена шапка. Вътре имаше две чаши мляко с ром и два сухара. Старият бе станал, както изглежда, с петлите, защото, поглеждайки към стаята му, забелязах, че леглото е празно.

След като се подкрепихме с млякото с рома и сухарите и се готвехме да тръгнем, видях с изненада, че Уемик взе отнякъде една въдица и я метна на рамо.

— Та ние не отиваме да ловим риба! — възкликнах аз.

— Не — отвърна Уемик, — но аз обичам да се разхождам с въдица.

Това ми се стори странно, обаче премълчах учудването си. Тръгнахме по пътя за Камбъруелската поляна; когато я наближихме, Уемик подхвърли ненадейно:

— Я гледай! Ето ти и църква!

В това нямаше нищо чудно; но той ме изненада отново, като каза, сякаш му бе хрумнала внезапно някаква блестяща мисъл:

— Я да влезем!

След като Уемик остави въдицата си пред входа, влязохме и се заоглеждахме. През това време той ровеше из джобовете на палтото си и извади оттам нещо, увито в книга.

— Я гледай! — рече той. — Ето ти и два чифта ръкавици! Я да ги турим!

Когато ми подаде чифт бели кожени ръкавици, пощенската му кутия беше разтегната до краен предел и аз започнах да се досещам. Предположенията ми се превърнаха в увереност, когато зърнах, че от една странична врата влиза Старият заедно с една дама.

— Я гледай! — каза Уемик. — Ето ти и мис Скифинс! Я да направим една сватба!

Тази скромна госпожица беше облечена както винаги, само че в същия миг сменяше зелените си кожени ръкавици с бели. Старият бе зает със същото жертвоприношение пред брачния олтар. Но за него беше такова мъчение да си сложи ръкавиците, че се наложи Уемик да го облегне на една църковна колона, да застане сам зад нея и да започне да издърпва ръкавиците, а аз придържах през това време стария за кръста, за да може той да окаже съответна съпротива. По този остроумен начин ръкавиците му бяха чудесно сложени.

Щом дойдоха свещеникът и клисарят, ние, строени в съответния ред, застанахме пред съдбоносните стъпала. Верен на решението си да върши всичко уж случайно и ненадейно, преди започването на обреда Уемик извади нещо от джоба си и каза:

— Я гледай! Ето ти и пръстен!

Аз бях шафер на младоженеца; а една дребничка, накуцваща вратарка с детска шапчица играеше ролята на неразделна приятелка на мис Скифинс. Отговорната роля на кум се изпълняваше от Стария, който възмути неволно свещеника по следния начин. Когато свещеникът запита:

— Кой предава тази жена за съпруга на този мъж? — старецът, нямайки понятие докъде е стигнал обредът, продължаваше да се усмихва блажено на десетте божи заповеди. Поради това свещеникът повтори:

— Кой предава тази жена за съпруга на този мъж?

И тъй като старецът беше все още в своето почтено неведение, младоженецът му извика като у дома си:

— Хайде, стари татко, нали знаеш: кой я дава?

А Старият вместо да каже, че именно той я дава, отвърна живо:

— Добре, Джон, добре, моето момче!

След което свещеникът замълча мрачно и толкова дълго, щото аз започнах да се съмнявам, че венчавката ще се довърши в тоя ден.

Но тя бе все пак довършена. Когато излизахме от църквата, Уемик вдигна капака на купела, пусна вътре белите си ръкавици и пак го захлупи. Мисис Уемик, по-предвидлива, прибра своите бели ръкавици в джоба си и си сложи зелените.

— А сега, мистър Пип — рече Уемик, като нарами победоносно въдицата на излизане от църквата, — позволете да ви запитам, може ли някой да предположи, че сме сватбари?

Закуската беше поръчана в една приветлива гостилничка на около една миля от църквата на хълма зад полянката. В стаята имаше и билярд — в случай, че поискаме да се разсеем след тържеството. Приятно беше да се види, че мисис Уемик не отмества вече ръката на Уемик, когато тя се обвиваше около кръста й, а седнала като виолончело в кутията си на опрения до стената стол с високо облегало, позволяваше да я прегърнат, както би постъпил в такъв случай и споменатият мелодичен инструмент.

Закуската беше отлична; ако някой се отказваше от поднасяното блюдо, Уемик казваше:

— Не се стеснявайте, всичко е включено в общата сметка.

Аз пих за здравето на младоженците, на Стария, пих за замъка, целунах на тръгване младоженката, постарах се да бъда, колкото е възможно по-любезен.

Уемик ме изпрати до вратата, където му стиснах отново ръка и му пожелах радостни дни.

— Благодаря! — отвърна той, като потриваше ръце. — Нямате представа как отглежда тя кокошки. Ще видите сам, като ви дадем яйца. Слушайте, мистър Пип! — върна ме той, за да добави шепнешком: — Моля ви се, имайте пред вид, че изказвам чисто уолуъртски чувства.

— Разбирам. Не трябва да се споменават на Литъл Бритън — казах аз.

Уемик кимна.

— Миналия път се поизтървахте, но сега е по-добре мистър Джагърс да не научи нищо. Иначе може да помисли, че ми се е размекнал мозъка или нещо подобно.