Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесета

Щастие бе за мене, че трябваше да се погрижа (доколкото ми беше възможно) за безопасността на моя застрашен гост; защото тази мисъл, която ми се натрапи, щом се събудих, отстрани другите ми объркани мисли.

Очевидно беше, че не мога да го крия в жилището си. Това беше невъзможно, а ако се опитах да го сторя, неизбежно бих пробудил подозрения. Наистина Отмъстителя не беше вече при мене; но сега ми прислужваше една избухлива старица, с помощта на жив вързоп парцали, наричан от нея племенница; да не ги пусна в някои от стаите, би значило да раздухам любопитството и клюкарството им. И двете имаха слабо зрение, което отдавах на навика им да надничат през ключалките, и двете се явяваха, когато не ти трябват; в същност това беше единственото им неизменно качество извън навика да пипат. За да не надушат нещо, реших още сутринта да им кажа, че неочаквано е пристигнал от провинцията чичо ми.

Взех това решение още докато търсех опипом в тъмнината с какво да запаля свещта. Като не намерих нищо, бях принуден да отида до съседната будка, за да помоля нощния пазач да дойде с фенера си. Но докато слизах все така опипом по тъмните стълби, аз се спънах в нещо, което се оказа сгушен в ъгъла човек.

Тъй като човекът не отговори на въпроса ми, какво прави тук, а само се отдръпна мълчаливо, аз изтичах до будката и настоях пред пазача да дойде веднага, като му разказах по пътя какво бях открил. Вятърът беше все така силен, затова не посмяхме да запалим лампите по стълбището от страх да не угасне и свещта във фенера; но макар и да разгледахме стълбището от долу до горе, не намерихме никого там. Тогава ми мина през ум, че човекът може да се е вмъкнал в жилището ми; затова запалих свещта си от фенера на пазача, оставих го да пази пред вратата и разгледах внимателно всичките стаи, включително и тази, в която спеше ужасният ми гост. Навсякъде беше тихо и личеше, че в жилището ми няма чужд човек.

Разтревожих се, че тъкмо тази нощ някой се бе скрил на стълбището, и с надежда да науча нещо от пазача го почерпих пред вратата, за да го запитам отварял ли е снощи на някой позакъснял на гуляй джентълмен. Да, отговори той; на трима души, в различни часове. Единият живеел на Фаунтин Корт, другите двама на Лейн; и тримата се прибрали по домовете си. А единственият човек, който живееше в същата къща, бе заминал преди няколко седмици в провинцията и не се бе върнал още, защото, когато се качвахме, видяхме, че вратата му е запечатана.

— Нощта беше толкова лоша, сър — каза пазачът, като ми подаде чашката, — че съвсем малко хора минаха през вратата. Освен тримата джентълмени, които споменах, не помня друг да е минавал докъм единадесет часа, когато един непознат човек попита за вас.

— Да — смънках, — чичо ми.

— Видяхте ли го, сър?

— Да, видях го.

— И другия, който беше с него?

— Който беше с него ли? — повторих аз.

— Предположих, че беше с него — отговори пазачът. — Защото се спря, когато другият се спря да попита за вас, а когато гостът ви влезе, и онзи влезе.

— Какъв беше този човек?

Пазачът не бе обърнал внимание; приличал на работник; доколкото си спомнял, имал пепеливи дрехи и тъмен балтон. Пазачът не се вълнуваше като мене от този въпрос и това беше напълно естествено, защото той нямаше моите основания да му отдава някакво значение.

Когато се отървах от него — което побързах да сторя без по-нататъшни обяснения, — съпоставянето на двете обстоятелства ме разтревожи твърде много. При все че всяко от тях поотделно можеше да се обясни по най-виден начин: например някой, погулял вън от къщи или дори в къщи, е могъл — без да мине покрай будката на пазача — да се промъкне в моето стълбище и да заспи там… Или пък възможно беше моят безименен гост да е дошъл с някого, който му е посочил пътя дотук. Но взети заедно, те бяха твърде неприятни за човек, готов да се отнесе към всичко с недоверие и страх, както постъпвах аз след промените в живота ми от последните няколко часа.

Запалих огън, който се разгоря със слаб, блед пламък в ранното утро, и задрямах пред камината. Когато часовниците удариха шест и ме събудиха, стори ми се, че съм дрямал цяла нощ. А тъй като до разсъмване имаше още час и половина, аз задрямах отново и ту ми се счуваше, че наоколо ми разговарят шумно, без да разбирам за какво, ту вземах за гръмотевица виенето на вятъра в камината; но най-после съм заспал дълбоко и се събудих със стряскане едва когато се бе съвсем развиделило.

Нито по-рано, нито сега бях в състояние да обмисля положението си. Нямах сили да го сторя. Бях дълбоко угнетен и огорчен, но не можех да определя чувствата си. А да съставя някакъв план за бъдещето, беше все едно да хвръкна в облаците. Когато отворих капаците на прозорците и погледнах навън към влажното, бурно, сивосинкаво утро; когато тръгнах от стая в стая; когато седнах пак разтреперан пред огъня да чакам появата на перачката, чувствувах, че съм нещастен, но почти не знаех защо и откога, в кой ден от седмицата бях забелязал това и дори кой съм в същност аз.

Най-после старицата и племенницата й — чиято глава не можеше да се различи лесно от прашната й метла — пристигнаха и се изненадаха, като ме видяха пред камината. Съобщих им, че през нощта е пристигнал чичо ми, който още спи, и наредих да се приготви допълнителна закуска. След това, докато те изтупваха мебелите и вдигаха прах, аз се измих, облякох се и се озовах пак като сомнамбул пред камината, очаквайки… Го… да дойде за закуска.

След малко вратата на стаята му се отвори и той излезе. Непоносимо ми беше да го погледна — денем беше още по-противен.

— Не зная дори как да ви наричам — казах тихо аз, докато той сядаше пред масата. — На другите казах, че сте мой чичо.

— Добре, добре, моето момче. Казвай ми чичо.

— Предполагам, че при пътуването сте имали някакво име?

— Да, момчето ми; казах, че се наричам Провис.

— И смятате да запазите това име?

— Защо не, милото ми момче, то не е по-лошо от някое друго… освен ако ти не предпочиташ друго.

— А как е истинското ви име? — запитах шепнешком.

— Магуич — отвърна по същия начин той. — Кръстното ми име е Ейбъл.

— За какво се бяхте подготвяли?

— За каторжник, моето момче.

Той го каза съвсем сериозно, като че назоваваше някаква професия.

— Когато влязохте в Темпъл снощи… — подзех аз и замълчах, защото се чудех дали наистина снощи се е случило това, което ми се струваше толкова отдавнашно.

— Какво, момчето ми?

— Когато влязохте през вратата и запитахте нощния пазач за пътя, нямаше ли някой с вас?

— С мене ли? Не, моето момче.

— А изобщо имаше ли някой наблизо?

— Не обърнах внимание — каза неуверено той, — защото не познавам мястото. Но мисля, че някой наистина влезе заедно с мене.

— Познават ли ви в Лондон?

— Надявам се, че не! — отговори той и прекара пръст по шията си, при което почувствувах, че пламвам и ми прилошава.

— А някога познаваха ли ви?

— Не особено много, моето момче. Аз живеех главно в провинцията.

— В Лондон ли… ви съдиха?

— За кой път? — запита той и ме погледна втренчено.

— Последния път.

Той кимна утвърдително.

— Тогава се запознах за пръв път с мистър Джагърс. Джагърс ме защищаваше.

Искаше ми се да го запитам за какво са го съдили, но той взе един нож, замахна с него и каза:

— А каквото съм извършил, напълно го отработих и заплатих! — и се залови да закусва.

Неприятно беше да го гледаш как яде: хищно, грубо, шумно, лакомо. Зъбите му бяха изпопадали, откакто го бях видял да яде в блатата, и когато премяташе храната в устата си, като наклоняваше глава, за да може да залови хапката със здравите корени, той напомняше ужасно гладно старо псе.

Дори да имах апетит, това зрелище би го прогонило и бих седял пак така, както седях сега — отблъснат от непреодолимото отвращение, загледан мрачно в покривката на масата.

— Аз множко си похапвам, моето момче — извини се учтиво той, когато привърши закуската, — винаги съм бил такъв. Да не бях такъв, и мъките ми щяха може би да са по-малко. И без тютюн не мога. Когато станах овчар на другия край на света, мисля, че ако не беше пушенето, щях да се превърна сам в някаква тъжна овца.

С тия думи той стана от трапезата, пъхна ръка в горния джоб на дебелата моряшка куртка и извади оттам къса черна лула и шепа тютюн от сорта „Негърска глава“[1]. След като напълни лулата, прибра останалия тютюн обратно в джоба си като в кутия. После взе с машата един въглен от камината, запали лулата си и застана на килимчето с гръб към огъня, като повтори любимото си движение — простря към мене и двете си ръце.

— Ето, значи — каза той, като подрусваше ръцете ми в своите, — ето джентълмена, когото създадох! Истински, същински джентълмен! Добре ми е, като те гледам, Пип! Нищо друго не искам, само да стоя така и да те гледам, милото ми момче!

Още при първата възможност освободих ръцете си и почувствувах, че започвам постепенно да разбирам положението си. Докато слушах дрезгавия му глас и гледах набръчканата плешива глава с посивели коси по края, разбрах за кого и с каква тежка верига съм прикован.

— Моят джентълмен не бива да цапа из уличната кал; обущата му не бива да се калят. Моят джентълмен трябва да има коне, Пип! Коне за езда и за кола, и за съпругата му. Нима колонистите ще имат коне (и то чистокръвни, велики боже!), а моят лондонски джентълмен няма да има? Не-е! Ще им покажем ние какво можем, нали, Пип?

Той извади от джоба си голям, дебел портфейл и го хвърли на масата.

— Оттук има какво да се харчи, моето момче. Всичко е твое. Всичко, което съм спечелил, не е мое, а твое. Не бой се, това не е всичко, има още там, откъдето съм дошъл. А дойдох, за да погледам как моят джентълмен ще харчи като джентълмен. Това ще ми е радостта. Радостта ми ще е да го видя как ще харчи. Всички други — дяволите да ви вземат! — заключи той, като огледа стаята и щракна шумно с пръсти. — Дяволите да ви вземат, като се почне от съдията с перуката и се свърши с колониста, който ме караше да гълтам прах, когато яздеше край мене. Ще ви покажа аз един джентълмен, който струва повече от всички вас, взети вкупом!

— Спрете! — възкликнах аз, почти обезумял от страх и отвращение. — Искам да поговоря с вас. Искам да разбера какво трябва да се предприеме. Как ще осигуря безопасността ви, колко време ще стоите, какви са намерения ви.

— Слушай, Пип — рече той, като сложи ръка на рамото ми, внезапно променен и укротен; — слушай най-напред. Аз се позабравих преди малко. Недостойни работи казах, така е: недостойни. Слушай, Пип. Не ми се сърди. Няма да се държа вече така.

— Преди всичко — почти простенах аз — какви мерки трябва да вземем, за да не ви познаят и заловят?

— Не, мило момче — каза все така кротко той, — това не е най-важното. Най-важното е да не се държа недостойно. Не съм се мъчил толкова години да създам джентълмен, а след това да не зная как да се държа пред него. Слушай, Пип. Държах се недостойно, така е: недостойно. Не ми се сърди, моето момче.

Съзирайки мрачния комизъм в държането му, се разсмях раздразнено и казах:

— Не ви се сърдя. Не повтаряйте, за бога, все едно и също.

— Добре, ама все пак послушай — настоя той. — Не съм дошъл, моето момче, толкова отдалеко, за да се държа недостойно. Продължавай сега, милото ми момче. Какво казваш?

— Как ще ви предпазим от опасността, на която сте се изложили?

— Ех, моето момче, опасността не е толкова голяма. Ако не ме издаде някой, опасност няма. А знаете само Джагърс, Уемик и ти. Кой друг би могъл да ме издаде?

— Дали някой няма да ви познае случайно на улицата? — казах аз.

— Какво да ти кажа — отвърна той, — такива хора надали ще се намерят. Нямам намерение да давам обява във вестниците, че Е. М. се е завърнал от Ботаническия залив[2]; а години минаха, слава богу, доста; и никой няма да спечели от това. Все пак слушай, Пип: и петдесет пъти по-голяма да беше опасността, пак щях да дойда да те видя.

— А колко време ще стоите?

— Колко време ли? — попита той, като извади от устата си черната лула и ме загледа с отпуснати бузи. — Та аз няма да се връщам. Завинаги си дойдох тук.

— И къде ще живеете? — рекох. — Какво ще ви правя? Къде ще се криете?

— Ех, мило момче — отвърна той, — за пари можеш да си купиш и перука, и пудра за коса, и очила, и черни дрехи… и къси панталони[3], и какво ли не. И преди мене са се предрешвали така, а каквото са правили някога, може да се направи и сега. Колкото до това, къде и как ще живея, моето момче, кажи ми как мислиш ти.

— Вие говорите сега спокойно за това — казах аз, — ала нощес бяхте много угрижени, дори се заклехте, че то значи за вас смърт.

— И пак се кълна, че е смърт — отговори той, като захапа отново лулата, — смърт на бесило насред улицата недалеко оттук; и ти трябва да разбереш, че е така. Но какво да правим, станалото — станало. Дойдох. Да се върна назад, е толкова лошо, колкото и да остана… дори по-лошо. Освен това, Пип, дойдох, защото години поред мечтаех да съм при тебе. А колкото до опасността — стара птица съм вече, през много капани съм минавал, откакто съм се излюпил, та не се боя да кацна и на плашило, дори ако в него се е скрила смъртта. Но ще повярвам, че е пред мене, чак когато се покаже. А сега да погледам пак моя джентълмен.

Той сграбчи отново и двете ми ръце и ме изгледа с чувство на възхитен собственик, като продължаваше да пуши.

Аз от своя страна реших, че ще бъде по-добре да му намеря някое спокойно жилище недалеко оттук, където да го настаня, когато Хърбърт се завърне след два-три дни. За мене беше очевидно, че е неизбежно да посветя Хърбърт в тайната, независимо от облекчението, което щях да изпитам, като я споделя с него. Но за мистър Провис (реших да го назовавам с това име) тази неизбежност не беше толкова очевидна и той си запази правото да се съгласи едва като види Хърбърт и получи благоприятно впечатление от физиономията му.

— А пък и тогава, моето момче — добави той, като извади от джоба си една малка, омазнена и закопчана черна библия, — ще го накараме да се закълне.

Не бих могъл да твърдя, че моят страшен благодетел разнасяше по света тази малка черна библия само за да кара хората да се заклеват върху нея… Но никога не видях да я използува за нещо друго. Самата книга изглеждаше открадната от някое съдилище и може би поради това или от собствен опит в тази насока той се уповаваше на нея като на някаква юридическа магия или заклинание.

При тази първа нейна поява си спомних как преди много години ме бе накарал да му се закълна във вярност на гробището и как бе казал снощи, че когато бил сам, винаги се заклевал да изпълни своите решения.

Тъй като засега беше облечен в прост моряшки костюм, като някакъв продавач на пури и папагали, почнах да разисквам с него как трябва да се облече. Той дълбоко вярваше в чудотворното предрешване с „къси панталони и дълги чорапи“ и си бе измислил някакво облекло, което би го превърнало в нещо средно между първосвещеник на катедрала и зъболекар. Едва можах да го убедя, че трябва да се облече като заможен земеделец; уговорихме се, че ще се остриже и ще напудри косите си. И тъй като перачката и племенницата й още не бяха го видели, решихме да се крие от тях, докато се предреши.

Вземането на тези предпазни мерки изглеждаше просто; но аз бях толкова замаян — да не кажа полудял, — че можах да ги привърша едва към два-три часа следобед. Докато отсъствувах, той трябваше да стои заключен в стаята и в никакъв случай да не отваря.

Знаех, че на Есекс Стрийт има почтен пансион, чиито задни стаи гледаха към Темпъл, само на две-три крачки от моите прозорци; затова отидох най-напред в този пансион и сполучих да наема втория етаж за чичо си, мистър Провис. След това тръгнах от магазин на магазин да купя всичко необходимо за промяната на външността му. Като свърших и тази работа, отидох от любопитство на Литъл Бритън. Мистър Джагърс седеше пред бюрото си, но щом ме видя, че влизам, стана и отиде пред камината.

— Слушайте, Пип — започна той, — бъдете внимателен.

— Ще бъда, сър — отвърнах аз. Защото, докато идвах насам, бях намислил какво ще му кажа.

— Не се излагайте — продължи мистър Джагърс — и не излагайте никого. Разбирате ли — никого. Не ми казвайте нищо: не искам нищо да зная. Не любопитствувам.

От това разбрах, че той знае за пристигането на моя гост.

— Искам само, мистър Джагърс — рекох аз, — да се уверя дали това, което ми е било казано, е вярно. Нямам надежда, че не е, но искам поне да проверя.

Мистър Джагърс кимна.

— Как се изразихте: казано или съобщено? — запита той, наклонил глава на една страна и загледал не мене, а пода, и то така, сякаш се ослушваше. — „Казано“ като че предполага устно съобщение. Вие, както знаете, не можете да получите устно съобщение от човек, който е в Ню Саут Уелс.

— Искам да кажа „съобщено“, мистър Джагърс.

— Добре.

— Съобщено ми бе от лицето, именувано Ейбъл Магуич, че той именно е моят неизвестен досега благодетел.

— Така е — потвърди мистър Джагърс, — той е… от Ню Саут Уелс.

— И само той ли е? — попитах аз.

— Само той — отговори мистър Джагърс.

— Не съм толкова неразсъдлив, сър, за да ви смятам отговорен за моите заблуди и неверни изводи; но винаги предполагах, че е мис Хавишам.

— Както сам казвате, Пип — отвърна равнодушно мистър Джагърс и ме погледна, хапейки показалеца си, — ни най-малко не съм отговорен за това.

— А то изглеждаше все пак толкова вероятно, сър — защитих се сломено аз.

— Нямаше никакви доказателства, Пип — рече мистър Джагърс, като поклати отрицателно глава и прибра краищата на редингота си. — Не приемайте нищо според външния му вид; приемайте само по доказателства. Няма по-добро правило.

— Няма какво повече да кажа — въздъхнах аз след кратко мълчание. — Проверих съобщението и толкова.

— А сега, когато Магуич — от Ню Саут Уелс — най-после се обади — додаде мистър Джагърс, — ще разберете, Пип, колко неотстъпно се придържах в нашите разговори само към фактите. Никога не съм се отклонявал от строгото спазване на фактите. Ясно ли ви е това?

— Напълно, сър.

— Когато Магуич — от Ню Саут Уелс — ми писа за пръв път — от Ню Саут Уелс, — аз го предупредих, че не може да очаква от мене да се отклоня от строгото спазване на фактите. Струва ми се, че той загатна смътно в своето писмо за далечното си намерение да ви види един ден тук в Англия. Предупредих го, че не желая да чуя за подобно нещо; че няма никаква вероятност да бъде помилван; че е изгонен до края на живота си; че появата му тук ще бъде углавно престъпление, което ще му навлече най-тежкото наказание. Предупредих в това отношение Магуич — каза мистър Джагърс, като ме гледаше втренчено; — писах му в Ню Саут Уелс. И той несъмнено се е съобразил с предупреждението ми.

— Несъмнено — казах аз.

— Уемик ми съобщи — продължи мистър Джагърс, като продължаваше да ме гледа втренчено, — че получил писмо, датирано от Портсмут, от някой си колонист на име Първис или…

— Или Провис — подсказах му аз.

— Или Провис… благодаря, Пип. А може и наистина да е Провис? Може би знаете, че е Провис?

— Да — кимнах.

— Така, знаете. Едно писмо, датирано от Портсмут, от някой си колонист на име Провис, който искал адреса ви от името на Магуич. Доколкото разбрах, Уемик му изпратил с обратна поща исканите сведения. Чрез Провис навярно сте получили обясненията на Магуич — от Ню Саут Уелс?

— Чрез Провис — отговорих аз.

— Довиждане, Пип — каза мистър Джагърс, като ми подаде ръка; — радвам се, че ви видях. Когато пишете на Магуич… или влезете във връзка с него чрез Провис… бъдете добър да споменете, че всички подробни книжа и оправдателни документи за дългогодишните ни отношения ще ви бъдат предадени заедно с останалите суми; защото има и останали суми. Довиждане, Пип.

Стиснахме си ръцете и той не отдели поглед от мене, докато излязох. Когато се обърнах на прага, той продължаваше да ме гледа втренчено, а двете отвратителни гипсови маски от лавицата като че се мъчеха да отворят очи и да изрекат с подутите си гърла: „О, какъв човек!“

Уемик не беше в кантората, но и да беше, не би могъл да ми помогне. Върнах се право в Темпъл, където намерих ужасния Провис да пие спокойно ром с вода и да пуши „Негърска глава“.

На другия ден донесоха поръчаните дрехи, които той облече. Но за най-голямо мое огорчение, каквото и да облечеше, по-малко му приличаше от досегашното облекло. Струва ми се, че в него имаше нещо, поради което всеки опит за предрешване беше безнадежден. Колкото повече и по-хубави дрехи обличаше, толкова повече заприличваше на някогашния прегърбен беглец из блатата. Без съмнение това въздействие върху тревожното ми въображение се дължеше отчасти на факта, че все по-ясно си припомнях някогашното му лице и държане; но струва ми се, че той влачеше крак, сякаш още му тежи окова, и че от главата до петите си беше каторжник.

Освен това навиците от самотния колибарски живот му придаваха външност на дивак, която никакви дрехи не бяха в състояние да смекчат; към тях се прибавяха и навиците от по-сетнешния му живот на заклеймен човек. А отгоре на всичко той съзнаваше, че трябва отново да хитрува и да се крие. Като го погледнеше човек как стои или седи, яде, пие или се замисля, неуверен и свит, как изважда големия си нож с кокалена дръжка, изтрива го в панталона и реже храната си с него; как вдига леките стъклени и порцеланови чаши до устните си, като че са тежки кани; как отчупва парче хляб и обира с него до капка всичкия сос в чинията, като че няма да види вече друг, а след това изтрива с хляба пръстите си и го глътва — като гледаше всичко това и безброй още дребни примери от всекидневния живот, човек виждаше ясно пред себе си затворника, престъпника, каторжника.

След като се отказа от късите панталони с дълги чорапи, той намисли да си напудри косата и аз най-после се съгласих, но с пудрата той изглеждаше така, както би изглеждал навярно мъртвец с червило; под това леко прикритие всичко, което трябваше да се скрие, изпъкна така ясно, като че пламна върху плешивата му глава. Така че това хрумване трябваше веднага да се изостави, а вместо него решихме само да подстриже посивелите си коси.

Не мога да изразя какво чувство изпитвах тогава от ужасната тайна, която той представляваше за мене. Когато заспиваше вечер, стиснал с костеливите си ръце облегалата на креслото и отпуснал на гърди плешивата си глава, татуирана от дълбоки бръчки, аз седях и се опитвах да отгатна какво е извършил, като му приписвах всички възможни престъпления, докато ме обземаше властното желание да скоча и да избягам, където ми видят очите. Отвращението ми към него се увеличаваше дотолкова с всеки изминат час, щото мисля, че ако не очаквах Хърбърт, бих се поддал на тези желания още при първите страдания, причинени от неотлъчното му присъствие, въпреки всичко, което беше сторил за мене, и въпреки опасността, в която се намираше сега. Една нощ наистина скочих от леглото и започнах да обличам най-вехтите си дрехи, решил набързо да го оставя заедно с всичко, което бях притежавал досега, и да се запиша доброволец за Индия.

Съмнявам се дали някой призрак би ме ужасявал повече в самотното жилище през тия дълги вечери и нощи с нестихващ вятър и дъжд. Призракът не би могъл да бъде задържан и обесен по моя вина, а страхът, че този човек може да бъде, засилваше още повече ужаса ми. Когато не спеше или когато не нареждаше някакъв сложен пасианс с изпокъсана колода карти негово производство — игра, каквато не бях виждал дотогава и никога вече не видях и при която той отбелязваше печалбите си, като забиваше ножа в масата, — когато не беше зает с някое от тези занимания, той искаше да му чета…

— На чужд език, моето момче!

Докато четях, той стоеше пред камината с изражение на изложител, без да разбира нито дума, а между пръстите на ръката, с която заслонявах очите си от светлината, виждах как подканва с безгласни жестове мебелите да обърнат внимание на моите способности. Едва ли измисленият учен[4], преследван от злополучното съзнание за нечестивата си мисъл, е бил по-нещастен от мене, преследван от човека, който ме бе създал и от когото бягах толкова по-упорито, колкото повече той ме обикваше и се възхищаваше от мене.

Чувствувам, че описвам тези събития така, като че са траяли година. А те траяха само пет дни. Очаквайки през цялото време Хърбърт, аз не смеех да изляза от къщи и само когато се стъмни, извеждах Провис да подиша малко въздух. Най-после една вечер, когато бях задрямал след вечеря от изтощение — защото нощите ми бяха неспокойни и сънят прекъсван от ужасни сънища, — внезапно бях събуден от дългоочакваните стъпки по стълбището. Провис, също задрямал, трепна от шума при моето ставане и в следващия миг ножът блесна в ръката му.

— Спокойно! Хърбърт идва! — казах аз; и Хърбърт наистина се втурна, внасяйки свежестта на шестстотинте мили, пропътувани из Франция.

— Хендел, мили, как си? Как си, казвай, как си? Струва ми се, че цяла година не съм бил тук. И трябва наистина да е минала година, защото ти си страшно отслабнал и пребледнял, Хендел, ми… о, извинете.

Той прекъсна излиянията и ръкостисканията, щом зърна Провис. Без да отделя от него втренчения си поглед, Провис прибра полека ножа и затърси нещо в другия си джоб.

— Хърбърт, скъпи — подзех аз, като затворих входната врата, докато той ни гледаше смаяно, — случи се нещо съвсем необикновено. Този човек е… мой гост.

— Добре го каза, моето момче! — рече Провис, като пристъпи със закопчаната черна книжка и се обърна към Хърбърт. — Вземете я в дясната си ръка. Господ да ви порази на място, ако продумате някому нещо! Целунете я!

— Направи, каквото ти казва — обърнах се аз към Хърбърт.

Хърбърт се покори, гледайки ме с дружелюбно смущение и изненада, а Провис му стисна веднага ръка с думите:

— Сега, както знаете, сте свързани с клетва. И можете да ме сметнете за последен лъжец, ако Пип не ви направи джентълмен.

Бележки

[1] Негърска глава — това е вид тютюн от Кавъндиш с много тъмен цвят, подправен с меласа, за да е по-приятен за дъвчене, и омесен на топки. Употребявал се е най-много от моряци и работници.

[2] Ботаническият залив — на това място, на брега на Ню Саут Уелс в Австралия, са дебаркирали осъдените на депортиране каторжници.

[3] Къси панталони — разбира се, това не са истински къси панталони, които носят момченцата. Това са бричове, които са се носели от свещеници и хора с някои други професии.

[4] Измисленият учен — това е Франкенщайн от прочутия готически роман на Мери Шели, излязъл за първи път през 1818 година.