Чарлз Дикенс
Големите надежди (27)

Глава двадесет и седма

„Драги мистър Пип,

Пиша ви настоящото по молба на мистър Гарджъри, за да ви съобщя, че той ще отиде в Лондон заедно с мистър Уопсъл и ще се радва, ако ви е приятно да му позволите да ви види. Той ще дойде в странноприемницата «Барнард» във вторник сутринта в девет часа, ако ще ви е приятно, моля, съобщете. Горката ви сестра е все така, както я оставихте. Ние говорим всяка вечер за вас в кухнята и се питаме какво ли правите и приказвате. Ако сметнете настоящото за волност, простете заради хубавото старо време. Засега, драги мистър Пип, само това от вашата вечно признателна и предана

Биди

П.п. Той настоя много да ви пиша, че ще бъде голямо веселие. Каза, че ще разберете. Надявам се и не се съмнявам, че ще ви е приятно да го видите, макар да сте джентълмен, защото вие имахте винаги добро сърце, а той е толкова добър, толкова добър човек. Прочетох му цялото писмо без последните думи, а той настоя пак да ви пиша, че ще бъде голямо веселие.“

Това писмо пристигна по пощата в понеделник сутринта, а срещата беше за следващия ден. Нека призная откровено с какви чувства очаквах пристигането на Джо.

Не с радост, при все че толкова много неща ме свързваха с него, не, очаквах го с доста голямо безпокойство, с известно огорчение и с острото съзнание за неуместността на тази среща. Ако можех да я отклоня с пари, сигурно бих ги дал. Успокояваше ме само това, че той ще дойде в странноприемницата „Барнард“, а не и Хамърсмит, та нямаше да се срещне с Бентли Дръмъл. Нямах нищо против да го види Хърбърт или баща му, защото уважавах и двамата, но по никакъв начин не исках да го види Дръмъл, когото презирах. Така през целия си живот ние вършим най-недостойните си и жалки постъпки именно заради хора, които най-много презираме.

Аз бях започнал да украсявам стаите с разни непотребни и неподходящи вещи, а това състезание с „Барнард“ се оказа доста скъпо. Сега стаите имаха съвсем друг вид и аз имах честта да заемам няколко страници в сметководните книги на съседния мебелист. Толкова се разпуснах напоследък, че дори си взех един малък лакей в ботуши, който просто ме зароби. Защото, след като открих това чудовище (от непрокопсаниците в семейството на моята перачка) и го нагиздих със синьо палто, жълта жилетка, бяла вратовръзка, кремави къси панталони и вече споменатите високи ботуши, аз трябваше да му доставям малко работа и много ядене — две ужасни искания, с които той непрестанно ме преследваше.

На този отмъстителен призрак бе заповядано да се яви във вторник сутринта в осем часа в хола (с размер два квадратни метра, както бе установено по сметката за килима), а Хърбърт предложи закуска, която смяташе по вкуса на Джо. Аз му бях искрено признателен за това участие и внимание, но същевременно бях обзет от странното и донякъде неприятно подозрение, че надали би проявил същото старание, ако Джо идваше на него на гости.

Както и да е, аз отидох в града още в понеделник вечерта, за да чакам Джо, на сутринта станах рано и се погрижих стаята и трапезата да имат най-тържествен вид. За нещастие утрото беше дъждовно и никой не би могъл да скрие факта, че „Барнард“ проливаше по прозорците си почернели от сажди сълзи като някой плачлив исполински коминочистач.

Колкото повече уреченият час наближаваше, толкова повече ми се искаше да избягам; но изпълнителният Отмъстител беше в хола, а най-после по стълбите се чуха и стъпките на Джо. Разбрах, че е Джо по тромавото изкачване — защото парадните му обуща бяха винаги много големи — и по спирането на всеки етаж, за да прочете имената на живеещите там. Когато спря най-после пред нашата врата, чух как шари с пръст по буквите на името ми, написано на самата врата, а след това как въздъхна в ключалката. Той почука тихичко само веднъж и Пипера — такова просто име имаше Отмъстителя — съобщи: „Мистър Гарджъри!“ Стори ми се, че Джо няма да престане с изтриването на обущата си и ще трябва да отида да го отделя от изтривалката; но той все пак влезе.

— Здравей, Джо, как си?

— А ти как си, Пип?

Доброто му, честно лице сияеше от радост, когато той остави шапката си на пода между нас, сграбчи и двете ми ръце и започна да ги друса, като че бях някакъв най-нов вид помпа.

— Радвам се, че те виждам, Джо. Дай си шапката.

Но Джо я вдигна внимателно с две ръце като пълно с яйца птиче гнездо, без намерение да се раздели с нея, и продължи да говори, държейки я неловко пред себе си.

— Колко си пораснал — каза Джо — и си понадебелял, и си се огражданил… — той помисли доста преди да намери тази дума — та наистина правиш чест на краля и страната.

— И ти изглеждаш много добре, Джо.

— Благодаря богу — каза Джо, — по-добре съм от мнозина. И сестра ти не е по-зле, отколкото беше. Биди си е все такава сърцата. И другите приятели, ако не са по-добре, не са и по-зле. Само Уопсъл изпадна.

Докато говореше, Джо продължаваше да държи най-внимателно с две ръце птичето гнездо и да оглежда последователно ту стаята, ту цветята по халата ми.

— Изпадна ли, Джо?

— Изпадна ами! — каза Джо, като сниши глас. — Напусна църквата и стана актьор. Та това актьорство ни доведе в Лондон. Той поръча — каза Джо, като тури за малко птичето гнездо под лявата си мишница и почна да рови в него с дясната — да ти предам, ако позволиш, ей това нещо.

Взех подадената от Джо хартийка — смачкан афиш на малък лондонски театър, който съобщаваше, че през настоящата седмица на сцената му ще дебютира „прочутият провинциален актьор-любител Нов Росций^[1], чието несравнимо изпълнение в най-трагичната творба на нашия национален Бард предизвика неотдавна такава голяма сензация в местните драматически среди“.

— Беше ли на представлението, Джо? — запитах аз.

— Бях — каза натъртено и тържествено Джо.

— Голяма ли беше сензацията?

— Как да ти кажа — отвърна Джо, — портокалови кори имаше много. Особено когато видя призрака. Макар че, помислете сам, сър, дали човек може да си свърши добре работата, когато постоянно прекъсват разговора му с призрака и му викат: „Амин!“ Човек може да е служил в църквата: и такова нещастие се случва — продължи Джо, като сниши прочувствено и убедително глас, — но няма защо да му навирате това нещастие в очите при такъв случай. Искам да кажа, ако и бащиният призрак не може да прикове вниманието на човека, какво друго може да го прикове, сър? И още нещо, ако жалейната му шапка е направена за нещастие толкова малка, че тежките черни пера постоянно я накривяват, как ще я държи права на главата си?

От изражението на Джо, който погледна така, сякаш бе видял призрак, разбрах, че в стаята е влязъл Хърбърт. Представих го на Хърбърт, който му подаде ръка; но Джо се отдръпна назад, стиснал още по-здраво птичето гнездо.

— Ваш покорен слуга, сър — каза Джо. — Надявам се, че вие с Пип… (при тия думи той погледна Отмъстителя, който слагаше на масата препечен хляб, а аз забелязах в този поглед толкова ясно намерение да включи и младежа в нашия семеен кръг, че се намръщих и още повече го смутих) — искам да кажа, че се надявам и двамата джентълмени да сте здрави, макар и да живеете в такова тясно помещение. Защото тази странноприемница може да е много добра според лондонските разбирания — каза поверително Джо — и вярвам, че е; ала аз не бих затворил и прасе тук, ако искам да има вкусно месо, като го угоя.

След като изказа тази похвална преценка за достойнствата на нашето жилище и прояви между другото склонността си да ме назове „сър“, Джо бе поканен на закуска; но преди да седне на масата, той огледа стаята, за да намери подходящо място за шапката си — за която имаше, както изглежда, малко кътчета за отдих на тоя свят, — и най-после я остави върху самия ръб на камината, откъдето тя падна на няколко пъти.

— Чай ли ще пиете или кафе, мистър Гарджъри? — запита Хърбърт, който винаги домакинствуваше на закуска.

— Благодаря, сър — отвърна Джо, седнал като вдървен на стола си. — Ще пия, каквото обичате.

— Тогава кафе?

— Благодаря, сър — отговори Джо, явно разочарован от предложението, — щом избрахте кафе, няма да ви противореча. Но не сте ли забелязали, че възбужда?

— Тогава чай — каза Хърбърт и му наля една чашка.

В този миг шапката на Джо падна от камината; той скочи от стола си, вдигна я и я постави точно на същото място. Но благоприличието като че ли изискваше тя да падне пак след малко.

— Кога дойдохте в Лондон, мистър Гарджъри?

— Дали не беше вчера следобед? — каза Джо, като се изкашля в шепа, сякаш бе успял да се разболее в Лондон от магарешка кашлица. — Не, не беше вчера. Или не, вчера беше. Да, вчера следобед. (В гласа му се долавяше мъдрост, спокойствие и строго безпристрастие.)

— Видяхте ли вече нещо в Лондон?

— То се знае, сър — каза Джо. — Ние с Уопсъл отидохме да видим магазините за вакса. Само че те не приличат на ония, които виждаме по червените афиши, залепени по вратите на дюкяните; искам да кажа — добави Джо, — че там са нарисувани много архитектурурално.

Джо навярно би удължил тази дума (много подходяща според мене за известен вид архитектура) до същински припев, ако вниманието му не бе привлечено навреме от шапката, която щеше пак да падне. Тази шапка изискваше от него непрекъсната бдителност и ловкост като при игра на крикет. Джо прояви необикновено умение при тази игра; ту се втурваше да я сграбчи още щом падне, ту я задържаше на половината път, изтупваше я, разнасяше я из всички ъгли на стаята, отъркваше я о тапетите; най-после намери за уместно да я остави, като я пусна в кошчето, откъдето аз си позволих да я прибера.

Що се касае до яките на ризата и палтото му, и двете поставяха неразрешими гатанки. Защо човек трябва да търпи да го ожулят до такава степен, за да смята, че е добре облечен? Защо трябва да смята, че за опрощение на греховете му е необходимо да се измъчва с празничните си дрехи? Освен това Джо се унесе в такива дълбоки размисли, задържал вилицата между чинията и устата си, така се бе загледал неизвестно къде, така ужасно кашляше, седеше толкова далеко от масата, изпускаше на земята много повече, отколкото ядеше, като се преструваше, че нищо не е изпуснал, че аз от сърце си отдъхнах, когато Хърбърт ни остави, за да отиде в града.

Аз не бях нито достатъчно благоразумен, нито достатъчно добросърдечен, за да разбера, че всичко става по моя вина, че ако се бях държал по-естествено с Джо, и той щеше да се държи по-естествено с мене. Ядосвах се и едва го търпях; и тъкмо при това положение той ми каза нещо, от което главата ми пламна.

— Като останахме сега сами, сър… — започна Джо.

— Джо — прекъснах го неволно аз, — как можеш да ме наричаш сър?

Той ме погледна за миг с едва уловим упрек. Колкото и да бяха смешни вратовръзката и яките му, аз почувствувах достойнството на този поглед.

— Като останахме сега сами — продължи Джо — и като нямам намерение и възможност да остана още много време, ей сега ще свърша… или по-точно ще започна съобщението, поради което имах чест да дойда. Защото — каза Джо с някогашния си навик да се изразява ясно, — ако не беше желанието да ти услужа, не бих имал честта да закуся заедно с джентълмени в дома им.

Дотолкова не ми се искаше да видя пак укор в погледа му, че не протестирах при тия приказки.

— И така, сър — продължи Джо, — ето как стана тая работа. Миналата вечер, Пип, бях у „Лодкарите“ — щом надделееше обичта му към мене, той ме наричаше Пип, а щом вземеше връх учтивостта, ме наричаше сър — и не щеш ли, ето ти Пъмбълчук с кабриолета. Та тая именно личност — увлече се Джо в друга посока — понякога ме вбесява, като разправя наляво и надясно, че ти е бил другар още от детинство и ти го смяташ за приятел.

— Глупости. Мой приятел си ти, Джо.

— Така мисля и аз, Пип — каза Джо, като поклати леко глава. — Макар че това няма значение сега, сър. И така, Пип, тая същата личност, това дрънкало, идва при мене в „Лодкарите“ (не е грях, сър, работник човек да изпуши една лула и да изпие пайнт пиво) и казва: „Джоузеф, мис Хавишам иска да поприказва с тебе.“

— Мис Хавишам ли, Джо?

— Иска да те види… така рече Пъмбълчук. — Джо седна и обърна очи към тавана.

— Така ли, Джо? Продължавай, моля ти се.

— На другия ден, сър — каза Джо, като ме погледна така, сякаш бях кой знае колко далече от него, — та се поизчистих и отидох да видя мис Ха.

— Мис Ха ли, Джо? Мис Хавишам ли?

— Искам да кажа, сър — отвърна важно Джо, сякаш диктуваше завещанието си, — мис Ха, значи, мис Хавишам. А тя се изказа ето как: „Във връзка ли сте с мистър Пип, мистър Гарджъри?“ Нали бях получил писмо от тебе, отговорих: „Във връзка съм.“ (Когато се ожених за сестра ти, сър, казах: „Ще бъда.“ А когато отговорих на приятелката ти, казах: „Съм.“) „Предайте му тогава, рече тя, че нашата Естела се върна и иска да го види.“

Почувствувах, че лицето ми пламва, когато погледнах Джо. Иска ми се да отдам поне отчасти това изчервяване на мисълта, че ако знаех с каква поръчка идва Джо, бих го посрещнал по-добре.

— Когато се върнах в къщи — продължи Джо — и помолих Биди да ти напише това поръчение, тя се поопъна. „Аз знам — рече Биди, — че той ще се зарадва да чуе лично тия думи. А сега идват празници и ми се иска да го видите, та най-добре идете!“ Това беше всичко, сър — каза Джо, като стана. — А сега, Пип, желая ти всичко добро и все повече и повече да напредваш.

— Нима си тръгваш, Джо?

— Да, тръгвам си — каза Джо.

— Но за обед ще дойдеш, нали?

— Не, няма да дойда — каза Джо.

Когато погледите ни се срещнаха и той ми подаде ръка, и споменът дори за някакъв „сър“ се бе изпарил от това доблестно сърце.

— Пип, мили друже, животът е съставен, така да се каже, само от чести раздели. Един е ковач, друг калайджия, трети златар, а четвърти казанджия. На тия хора се случва да се разделят и те трябва да го сторят. Ако нещо не бе редно днес, вината е само у мене. Ние не сме да се показваме заедно в Лондон или другаде; можем да се срещаме само насаме, между познати, между приятели, където всичко се разбира. Не ти говоря от гордост, а защото искам да ти кажа истината — ти няма да ме видиш вече в тия дрехи. Тия дрехи не са за мене. За мене си е ковачницата, кухнята, блатата. И ти ще ме гледаш с по-добро око, като ме видиш с ковашката престилка, с чук, та ако щеш, и с лула в ръка. Ще ме гледаш с по-добро око, ако речем, ти се поиска да ме видиш, когато надникнеш през прозорчето на ковачницата и видиш там ковача Джо пред старата наковалня, с вехтата обгорена престилка, да работи, както е работил всякога. Аз съм страшно тъп, ала все ми се ще да вярвам, че изковах най-после някоя права приказка. Господ да те благослови, мили Пип, господ да те благослови, друже!

Не бях грешил, когато смятах, че у него има чистосърдечно достойнство. Смешните дрехи не го намаляваха, както нямаше да намалят и изгледите да отиде в рая. Той ме погали леко по челото и излезе. Щом се опомних, аз изтичах подир него и го потърсих из съседните улици; но той бе изчезнал.