Чарлз Дикенс
Големите надежди (26)

Глава двадесет и шеста

Стана това, което Уемик ми бе казал, че ще стане: скоро ми се удаде случай да сравня обстановката у моя опекун с тази у неговия касиер и чиновник. Когато влязох в кантората след завръщането си от Уолуърт, моят опекун, който беше в кабинета си и си миеше ръцете с парфюмиран сапун, ме повика и както Уемик ме бе предупредил, ме покани на вечеря с приятелите ми.

— Без официалности — постанови той, — никакво вечерно облекло и, да кажем, утре.

Запитах го къде трябва да отидем (защото нямах представа къде живее); но тъй като — струва ми се — не обичаше да дава никога прям отговор, той каза:

— Елате тук; аз ще ви заведа у нас.

Използувам случая да отбележа, че той се миеше като хирург или зъболекар след всеки клиент. За целта в кабинета му имаше едно преградено ъгълче, което миришеше на парфюмерия. На вратата беше окачена необикновено голяма кърпа, с която той си триеше дълго ръцете, след като ги измиеше при всяко завръщане от полицейския съд или изпращане на клиент. Когато дойдох с приятелите си в шест часа на другия ден, той се бе занимавал както изглежда с някое по нечисто дело от обикновено, защото бе заврял глава зад преградата да измие не само ръцете, но и лицето си, освен това правеше и гаргара. След като най-старателно се изми и изтри, той извади джобното си ножче, за да изчисти изпод ноктите си следите от нечистото дело, и едва тогава си облече палтото.

Когато излязохме на улицата, видяхме няколко души, които се мотаеха пред кантората с явното желание да поговорят с него; но уханието на парфюмирания сапун го ограждаше с такова недостъпно сияние, че те се отказаха за днес от намерението си. Докато вървяхме все на запад, неведнъж се случваше някой от уличните минувачи да го познае; в такъв случай той винаги ми заговаряше по-високо, но с нищо друго не подсказваше, че е познал някого или е забелязал, че са го познали.

Заведе ни в Сохо, на Джерард Стрийт, в доста внушителен частен дом въпреки изпокъртената му фасада и мръсни прозорци, от южната страна на улицата. Той извади ключ, отключи и ни въведе в празно, мрачно, запуснато каменно преддверие. След това се качихме по тъмнокафява дървена стълба и стигнахме до три тъмнокафяви стаи на първия етаж. Под лампериите на стените имаше резба с гирлянди и докато той, застанал пред тях, ни канеше да се настаним, аз се сетих на какво ми приличат те — на клупове.

Вечерята бе поднесена в най-хубавата от трите стаи; втората беше тоалетна, а първата — спалня на мистър Джагърс. Той ни каза, че държи цялата къща, но рядко използува повече от тези три помещения. Трапезата беше добре наредена — без никакви сребърни прибори, разбира се, — а до стола на домакина имаше доста голяма масичка на колелца с най-разнообразни бутилки, кани и четири фруктиери с плодове за десерт. Направи ми впечатление, че всичко това му е през цялото време подръка и той го поднася лично.

В стаята имаше библиотека; от заглавията по гърба на книгите видях, че те са правилници за водене на следствия, углавни закони, биографии на престъпници, парламентарни актове и други подобни. Мебелите бяха масивни и от най-добро качество, като верижката на часовника му. Но всичко беше строго официално, без каквито и да е украшения. В един ъгъл имаше масичка с книжка и лампа с абажур; изглежда, че и в това отношение той пренасяше кантората си в къщи, за да работи и вечер.

Почти незабелязал досега тримата ми другари — защото ние с него вървяхме все пред тях, — той застана на килимчето пред камината, позвъни със звънчето и ги загледа изпитателно. За най-голяма моя изненада вниманието му бе привлечено главно, ако не изключително, от Дръмъл.

— Пип — каза той, като сложи на рамото ми голямата си ръка и ме отведе към прозореца, — аз не познавам ни един от тях. Кой е тоя паяк?

— Паяк ли? — казах аз.

— Онзи дългият, начумереният, с пъпките!

— Бентли Дръмъл — отвърнах аз. — А другият, с нежното лице, е Стартоп.

Без да обърне внимание на „другия с нежното лице“, той каза:

— Бентли Дръмъл, така ли? Харесва ми този приятел.

И веднага заговори с него; неохотните и бавни отговори на Дръмъл не го обезсърчаваха, а явно засилваха желанието му да го разприказва. Бях ги загледал, когато между мене и тях се появи икономката с първото ястие.

Тя беше около четиридесетгодишна, но може би ми се е сторила по-млада, отколкото в същност е била. Височка, стройна, много бледа, с големи угаснали очи и буйна коса. Не зная дали дишането с полуотворена уста и странно неспокойният и наплашен израз на лицето й не се дължаха на запъхтяване поради сърдечна болест; но преди ден-два бях гледал Макбет и лицето й, разстроено сякаш от горещ въздух, ми напомни лицата, които изскачаха от котела на вещиците.

Тя остави яденето, побутна леко с пръст по лакътя моя опекун, за да му съобщи по този начин, че вечерята е поднесена, и изчезна. Насядахме около кръглата трапеза, при което моят опекун настани от едната си страна Дръмъл, а от другата Стартоп. Икономката бе поднесла чудесна риба, след което се появи превъзходно овнешко, а подир него първокачествено птиче месо. Сосове, вина, всички необходими подправки — и то все от най-добро качество — ни се поднасяха от домакина, който ги вземаше от масичката на колелца, сервираше поред на всички и ги оставяше отново на мястото им По същия начин ни сменяше при всяко ново ястие чиниите и приборите, като пускаше използуваните в две кошници, оставени на земята до стола му. Освен икономката не се мярна никакъв друг прислужник. Тя внасяше всяко ядене и при всяко нейно влизане ми се струваше, че виждам лице, изскочило от котела на вещиците. След много години аз създадох едно страхотно подобие на тази жена, като накарах друга, която напомняше само с буйната си коса, да мине в тъмна стая зад паница с пламнал пунш.

Поразителната външност на икономката и предупреждението на Уемик ме караха да я наблюдавам внимателно и така забелязах, че при всяко свое влизане в стаята тя не сваля поглед от моя опекун, докато оставя неуверено блюдото пред него, сякаш се страхуваше, че ще я повика обратно, и предпочиташе, ако ще й каже нещо, да го каже, докато не е излязла. Стори ми се също, че той долавя това и нарочно я държи в постоянно очакване.

Вечерята мина весело и при все че наглед моят опекун по-скоро поддържаше, отколкото насочваше разговора, чувствувах как изважда на показ най-неприятните ни слабости. За себе си мога да кажа, че щом отворих уста, се изложих със склонност към разточителство, с покровителствено държане към Хърбърт и със самохвалство за блестящото си бъдеще. Така се проявиха и другите, особено Дръмъл, чиято наклонност да се присмива злобно и мнително на всички лъсна още преди да изнесат рибата.

По-късно, когато ни поднесоха сирене, разговорът мина към успехите ни в гребането и ние почнахме да се шегуваме с Дръмъл, че една вечер бе изостанал от нас, влачейки се като някое земноводно. Тогава Дръмъл каза на домакина, че не иска да ни знае, че е по-ловък от когото и да е от нас, а ако става дума за сила, може да ни разхвърли като сламки. Използувайки този незначителен повод, моят опекун успя неусетно да го вбеси; и Дръмъл почна да запретва ръкави, за да покаже яките си мишци; същата глупост извършихме и ние.

В това време икономката раздигаше трапезата; без да й обръща внимание, облегнал се на стола с гръб към нея и захапал показалец, моят опекун следеше Дръмъл с внимание, което ми се струваше съвсем необяснимо. И изведнъж, както икономката бе простряла ръка над масата, той я притисна като в капан със своята едра ръка. Това бе сторено толкова неочаквано и ловко, че ние прекратихме веднага глупавото си състезание.

— Ако приказвате за сила — каза мистър Джагърс, — ей сега ще ви покажа какво се казва сила. Покажи им китката си, Моли.

Той все още държеше върху масата едната й ръка, но другата тя бе успяла да скрие зад гърба си.

— Недейте, господарю — промълви тя, втренчила в него внимателен и умоляващ поглед.

— Ще ви покажа какво се казва сила — повтори мистър Джагърс с непоколебимо решение да ни покаже. — Покажи им китката си, Моли.

— Моля ви се, господарю! — промълви отново тя.

— Моли — каза мистър Джагърс, без да я погледне, все пак втренчил поглед в отсрещната стена, — покажи им двете си китки. Хайде, покажи ги!

Той пусна ръката й, която беше на масата. Тя сложи до нея и другата. Втората китка беше обезобразена на безброй места от дълбоки разрези. Когато показа ръцете си, жената отдели очи от мистър Джагърс, за да погледне изпитателно всекиго от нас.

— Ето какво се казва сила — каза мистър Джагърс, като очерта равнодушно с показалеца си мускулите й. — Малцина мъже имат такива яки ръце като тази жена. Тези ръце могат невероятно силно да стискат. Имал съм случай да наблюдавам много ръце; но по-силни в това отношение не съм виждал нито у мъже, нито у жени.

Докато той изказваше нехайно преценката си, тя продължаваше да ни гледа един след друг, както бяхме насядали. Щом млъкна той, тя го загледа отново.

— Това е, Моли — каза мистър Джагърс, като й кимна леко; — възхитихме ти се, сега можеш да си отидеш.

Тя прибра ръцете си от масата и излезе; а мистър Джагърс взе каната от масичката на колелца, напълни най-напред своята чаша и предаде каната по-нататък.

— В девет и половина, джентълмени — каза той, — ще трябва да се разделим. Моля ви да се позабавлявате добре дотогава. Много се радвам, че се запознах с вас. За ваше здраве, мистър Дръмъл.

Ако с това внимание към Дръмъл целеше да го накара още повече да се прояви, напълно сполучи. Намръщен и ликуващ, Дръмъл подчертаваше все по-оскърбително мрачното си презрение към всеки от нас, докато най-после стана съвсем непоносим. Мистър Джагърс го наблюдаваше през всичкото време с все същото странно внимание, като че Дръмъл беше за него най-пикантната подправка към днешната вечеря.

Предполагам, че поради младежката невъздържаност много пихме и съм уверен, че премного приказвахме. Особено много ни раздразни просташката подигравка на Дръмъл, че пилеем много пари. Това ме накара да му кажа, твърде разпалено и несдържано, че не му подобава да говори така, след като преди една-две седмици взе в мое присъствие заем от Стартоп.

— Какво от това? — възрази Дръмъл. — Ще го върна.

— Не съм имал намерение да кажа, че няма да го върнете — казах аз, — но мисля, че трябваше да си посдържате езика, когато говорите за нас и за парите ни.

— Вие ли мислите? — възрази Дръмъл. — О, господи!

— И предполагам — продължих аз, като се стараех да говоря строго, — че вие не бихте заели пари на никого от нас, ако ни се случи да имаме нужда.

— Прав сте — каза Дръмъл. — На никого от вас не бих дал и шест пенса. На никого изобщо не бих дал в заем шест пенса.

— В такъв случай смятам, че е недостойно да вземате пари в заем.

— Вие смятате! — повтори Дръмъл. — О, господи!

Това влоши толкова много положението — главно защото не намерих начин да се справя с неговата начумерена тъпота, — че въпреки усилията на Хърбърт да ме вразуми аз казах:

— Слушайте, мистър Дръмъл, щом заговорихме по този въпрос, ще ви кажа какво си помислихме ние с Хърбърт, когато взехте в заем парите.

— Не искам и да зная какво сте си помислили с Хърбърт — изръмжа Дръмъл. И струва ми се, добави под носа си, да вървим и двамата по дяволите и да не се видим вече.

— И все пак — отвърнах аз — ще ви го кажа, все едно дали искате, или не искате да знаете. Когато видяхме с какво удоволствие прибрахте парите в джоба си, ние си казахме, че сигурно се надсмивате на слабостта му да ви ги даде в заем.

Дръмъл се разсмя и се смя доста време в лицата ни, с ръце в джобовете, вдигнал широките си плещи, сякаш искаше да подчертае, че казаното е напълно вярно и че смята всички ни за магарета.

Много по-учтив от мене, Стартоп го помоли да се държи по-любезно. Тъй като Стартоп беше жизнерадостен младеж, Дръмъл, пълна негова противоположност, беше винаги готов да го ненавижда и да смята за лично оскърбление всяка негова постъпка. Той му възрази и сега с някаква груба глупост, а Стартоп се постара да промени разговора с невинна шега, която разсмя всички ни. Вбесен още повече от този успех, Дръмъл извади ръце от джобовете си, отпусна широките си рамене, изруга, грабна една голяма чаша и щеше да я запрати без предупреждение по главата на противника си, ако нашият домакин не бе успял ловко да задържи ръката му още докато Дръмъл я вдигаше.

— Джентълмени — каза мистър Джагърс, като остави полека чашата и извади златния си часовник с тежката верижка, — с най-голямо съжаление трябва да ви съобщя, че часът е девет и половина.

При тези думи всички станахме. Още преди да излезем на улицата, Стартоп наричаше вече Дръмъл „драги приятелю“, като че нищо не бе се случило. Но „драгият приятел“ беше толкова неотзивчив, че дори не тръгна за Хамърсмит по същата страна на улицата и тъй като ние с Хърбърт щяхме да нощуваме в града, видяхме как двамата тръгнаха поотделно. Стартоп вървеше напред по единия тротоар, а Дръмъл се мъкнеше подир него по другия в сянката на къщите, както се влачеше и с лодката си.

Тъй като вратата не беше още затворена, реших да оставя за миг Хърбърт, за да кажа две думи на опекуна си. Намерих го в тоалетната сред цял куп обуща, зает да си измива усърдно ръцете от нас.

Казах, че съм се върнал, за да се извиня за станалата неприятност и да го помоля да не ми се сърди много.

— Пфу! — каза той, като плисна лицето си. — Дребна работа, Пип. А Паяка ми хареса.

Той се бе обърнал към мене, като клатеше глава, пухтеше и се изтриваше.

— Радвам се, че ви е харесал, сър — казах аз. — Но аз не го харесвам.

— Да, да — съгласи се моят опекун. — По-добре ще е да нямате работа с него. Стойте колкото можете по-настрана. Но тоя младеж ми хареса, Пип; той е чиста порода; ако бях гадател…

Надничайки през кърпата, той срещна погледа ми.

— Само че аз не съм гадател — каза той, като обви пак глава с единия край от кърпата, и започна да си изтрива ушите. — Вие знаете какъв съм, нали? Лека нощ, Пип.

— Лека нощ, сър.

След не повече от месец обучението на Паяка у мистър Покет завърши и за най-голямо облекчение на всички в къщи, с изключение на мисис Покет, той се прибра в домашното си леговище.