Чарлз Дикенс
Големите надежди (16)

Глава шестнадесета

Както бе бръмнала главата ми от „Джордж Барнуел“, в първия миг аз бях готов да допусна, че съм съучастник в нападението срещу сестра ми или най-малко — поради близкото ни родство и всеизвестните ми задължения към нея — мога да бъда заподозрян по-основателно от всеки друг. Но когато на другата сутрин размислих по-спокойно по въпроса и чух какво говорят хората, аз си съставих друго, много по-разумно мнение за случката.

Джо си пушил тая вечер лулата в „Тримата весели лодкари“ от осем и четвърт до десет без четвърт. През това време сестра ми стояла пред вратата на кухнята и се поздравила с един ратай, който се прибирал в къщи. Ратаят не можеше да каже в колко часа точно я видял (и съвсем се обърка, когато се опита да го определи), но смяташе, че е било преди девет. Когато се върнал в десет без пет, Джо я намерил повалена на пода и веднага потърсил помощ. Огънят още горял, а свещта нямала голям нагар; но била изгасена.

Нищо не било откраднато от къщи. Освен изгасяването на свещта — която беше на масата до вратата и е била зад сестра ми, когато са я ударили, както е стояла пред огнището — единственото безредие в кухнята беше причинено от падането на сестра ми и от изтеклата кръв. Но на мястото бе останало ценно веществено доказателство. Сестра ми беше ударена по главата и гръбнака с някакъв тъп и тежък предмет; нещо тежко е било запратено по нея и след това, когато вече е паднала по очи. А когато я вдигнал, Джо намерил на пода до нея изпилена и отключена каторжническа окова.

След като я разгледал с опитното око на ковач, Джо заявил, че тя е била изпилена и отключена доста отдавна. А тъй като олелията стигнала до кораба-каторга, оттам дошли да разгледат оковата и мнението на Джо се потвърдило. Никой не можел да каже кога оковата е напуснала кораба-каторга, откъдето положително изхождала; но всички твърдели, че не е на ни един от двамата каторжници, избягали снощи. Освен това единият от двамата бил вече заловен, и то с окова на крака.

Но тъй като знаех и други неща, аз си съставих собствено заключение. Мислех, че оковата е на моя каторжник, същата, която изпиляваше край блатата — но не допусках, че той я е употребил вчера, а смятах, че някой друг я е взел и използувал за тази жестока цел. Или Орлик, или чужденецът, който ми бе показал незабелязано пилата.

Обаче Орлик бе отишъл в града, както и сам ни каза, когато го настигнахме до фара. През цялата вечер го бяха виждали из града в разни кръчми и с различни другари, а после се бе върнал с мене и мистър Уопсъл. Единствената улика срещу него беше скарването; но с него, както и с всички наоколо си, сестра ми се караше постоянно. А ако чужденецът се е върнал за двете банкноти, разпра за тях беше невъзможна, защото сестра ми беше готова да ги върне. Освен това не бе имало разпра; нападателят бе влязъл така тихо и внезапно, че я бе повалил още преди тя да се обърне.

Мисълта, че макар и несъзнателно, бях доставил оръжието, ме ужасяваше, но не можех да мисля другояче. Измъчвах се от размисъл дали да се освободя най-после от клетвата, с която бях обвързан като дете, и да разкажа всичко на Джо. Месеци поред аз решавах всеки ден тоя въпрос отрицателно, а на другата сутрин си го задавах отново и пак започвах да споря със себе си. Тази борба завърши най-после така: тайната беше толкова отдавнашна, така се бе сраснала и вживяла в мен, че не можех да я изтръгна от себе си. Аз се страхувах, че след като бе причинила такова зло, тайната би отчуждила Джо от мене, ако я повярва; но още повече се страхувах, че няма да я повярва, а ще я сметне за чудовищна лъжа от рода на измислените кучета и телешките котлети. Затова си казах, че няма защо да бързам и останах да се люшкам както винаги между доброто и злото, като реших да разкажа всичко, ако ми се удаде случай, за да помогна по този начин за откриването на нападателя.

Полицейските комисари и хората от Боу Стрийт и Лондон — случката бе станала в дните на изчезналата вече полиция с червени жилетки — се въртяха една-две седмици из къщи и постъпиха така, както знаех, че тия представители на властта постъпват в подобни случаи. Задържаха някои явно невинни хора, блъскаха си главите в погрешни изводи, упорствуваха да нагаждат обстоятелствата към изводите си, вместо да извлекат изводите от обстоятелствата. Навъртаха се около „Веселите лодкари“ с израз на осведомени, но мълчаливи хора, от които всички в тоя край се възхищаваха; а чашите хващаха така тайнствено, като че хващат престъпника, с тази разлика, че него не можаха никога да хванат.

Сестра ми боледува тежко и дълго, след като тия представители на властта се разотидоха. Зрението й беше повредено, тя виждаше предметите двойни и посягаше към въображаеми чаши за чай и вино вместо към истинските; отслабнали бяха и слухът, и паметта й; говорът й беше неразбираем. Когато се пооправи най-после дотолкова, че можеше да слиза с наша помощ, трябваше да стоя с плочата си край нея, за да ни пише това, което не можеше да изговори. Тъй като (извън нечетливия почерк) тя едва знаеше да пише, а Джо едва знаеше да чете, между тях възникваха много големи недоразумения, които аз трябваше да разрешавам. Но и на мене се случваше да й дам овнешко месо вместо лекарство; да прочета чай вместо Джо или хлебар вместо млекар. Това бяха, разбира се, най-малките грешки.

Ала тя все пак бе станала много по-добра и търпелива. Краката и ръцете й взеха постоянно да треперят, и през два-три месеца започваше да притиска с ръце главата си и изпадаше по цяла седмица в умопомрачения. Чудехме се къде ще й намерим подходяща прислужница, но едно навременно събитие ни освободи от тази грижа. Пралелята на мистър Уопсъл победи своя дълбоко вкоренен навик да живее и Биди стана член на нашето семейство.

Около месец след като сестра ми бе слязла отново в кухнята, Биди дойде у нас с малко шарено сандъче, където бяха прибрани всичките й земни богатства, и стана благодат за нашия дом. Преди всичко за Джо, защото добрият човечец беше сломен, като гледаше постоянно съсипаната си жена, докато й прислужваше вечер, обръщаше от време на време насълзените си сини очи и казваше:

— Каква хубава жена беше тя едно време, Пип!

Тъй като Биди започна веднага да се грижи за сестра ми така, като че я знаеше от детинство, Джо взе постепенно да оценява настъпилото успокоение в живота му и да отива от време на време до „Веселите лодкари“ за разнообразие, което му се отрази добре. Полицаите, както се полага, подозираха донякъде и горкия Джо (при все че той никога не узна това) и всички до един го смятаха за най-прикрития човек, когото са срещали.

Първата победа за Види в новата й служба бе, че разреши една загадка, с която аз не бях успял да се справя. Всичките ми усилия бяха останали напразни. Ето каква беше работата:

Сестра ми постоянно чертаеше на плочата една буква, която приличаше на нещо като Т, после ни я показваше настойчиво, за да разберем, че тъкмо това нещо иска от нас. Напразно й носех всичко, което започваше с буквата Т — тенджера, трион, тиган. Най-после се сетих, че тази буква прилича на чук, и след като изговорих високо тази дума в ухото на сестра ми, тя започна да чука по масата в знак на съгласие. Тогава й донесох всички чукове, които намерих, но напразно. След това помислих, че иска патерица — и тя прилича доста на чук, — намерих една в селото и я показах на сестра ми, уверен, че съм отгатнал. Но тя така заклати глава, когато й я показахме, че се изплашихме да не си изкриви врата, както е отслабнала.

Като откри, че Биди я разбира много бързо, сестра ми нарисува отново тайнствения знак. Биди го погледна замислено, изслуша обяснението ми, погледна замислено сестра ми, после Джо (означаван винаги на плочата с началната си буква) и изтича в ковачницата, последвана от Джо и от мен.

— То се знае! — извика Биди с ликуващо изражение. — Не разбрахте ли? Той е бил!

Орлик, разбира се! Забравила бе името му и можеше да го означи само с чука. Когато му казахме защо искаме да дойде в кухнята, той остави бавно чука, избърса челото си с ръка, след това с престилката и се повлече с леко огънати колене — неговата обичайна походка.

Признавам, че очаквах сестра ми да го обвини и бях разочарован от това, което видях. Тя прояви особено желание да се помири с него, беше доволна, че най-после е дошъл, и показа, че иска да го почерпим. Тя го наблюдаваше, сякаш искаше да се увери, че е доволен от този прием, и правеше всичко възможно да се помирят: в цялото й държане личеше смирено покорство на дете пред строг учител. Отсега нататък не минаваше ден тя да не начертае чук на плочата и Орлик да не се довлече и да не застане пред нея като истукан, сякаш и той знаеше колкото мене какво значи всичко това.