Чарлз Дикенс
Големите надежди (11)

Глава единадесета

В уговорения ден аз отидох пак у мис Хавишам, където при колебливото ми позвъняване на вратата се появи Естела. Тя ме пропусна да вляза, заключи както и преди вратата и тръгна пак пред мен из тъмния коридор, където бе оставила свещта си. Без да ми обръща внимание, тя взе свещта, после погледна през рамо, каза надменно:

— Днес трябва да минеш оттук — и ме поведе към съвсем друга част на къщата.

Коридорът беше дълъг и изглежда, че обикаляше целия квадратен приземен етаж на Манър Хаус. Ние минахме само едната му страна, после Естела се спря, остави свещта и отвори една врата. Дневната светлина се появи отново и аз се озовах в постлан с плочи малък двор, преграден отсреща от отделено жилище, принадлежало може би на управителя или на главния счетоводител на вече несъществуващата пивоварна. Върху външната стена на тази къща имаше часовник. И той като часовника на самата мис Хавишам и онзи в стаята й бе спрял на девет без двадесет.

През една отворена врата влязохме в мрачна ниска стая от приземния етаж в задната страна на сградата. В стаята имаше няколко души, към които се присъедини и Естела, като ми каза:

— Ти, момче, трябва да застанеш ей там и да чакаш, докато те повикат.

Тъй като „ей там“ означаваше прозореца, аз отидох до него, застанах стеснително и загледах навън.

От прозореца се откриваше гледка към двора, и то към най-грозния кът на изоставената градина, към редица полуизгнили зелеви стъбла и един чимшир, подрязан някога като пудинг, а сега покарал на върха вейки от друг цвят, като че тази част от пудинга се бе залепила в тавичката и изгоряла. Така простичко размишлявах аз, докато гледах чимшира. През нощта бе превалял сняг, който не бе се задържал никъде другаде, но в това усойно сенчесто кътче на градината той не бе се стопил, още и вятърът удряше с малките му зрънца прозореца, сякаш искаше да ме набие, задето бях дошъл тук.

Забелязах, че идването ми прекъсна разговора в стаята и всички започнаха да ме наблюдават. Аз не виждах нищо освен пламтенето на огъня, отразено в стъклото на прозореца, но съзнанието, че ме разглеждат така внимателно, ме вцепени.

В стаята имаше три дами и един господин. Не бях стоял и пет минути до прозореца, когато, сам не зная как, разбрах, че всички са подлизурковци и измамници, но всеки се преструва, че не смята другите за подлизурковци и измамници, защото, ако покаже, че знае това, би се изложил сам като подлизурко и измамник.

Всички изглеждаха разсеяни и мрачни, сякаш очакваха нечие благоволение, и най-разговорливата дама трябваше да прави усилие, за да прогони прозявката си. Тази дама, именувана Камила, ми напомняше много моята сестра, с тази разлика, че беше по-възрастна от нея и имаше тъпо изражение (както забелязах, когато я зърнах за миг). Когато я опознах по-добре, започнах наистина да мисля, че чертите й са били дадени по милост от провидението: толкова безизразно и мъртво като стена беше лицето й.

— Милото клетниче — каза дамата така рязко, както говореше и сестра ми. — То само си е враг.

— Много по-похвално би било да е враг другиму — каза господинът — и много по-естествено.

— Братовчеда Реймънд — забеляза друга дама, — ние трябва да обичаме ближния си.

— Сара Покет — отговори братовчедът Реймънд, — ако човек сам не си е ближен, кой друг ще му е ближен?

Мис Покет се засмя, Камила също, и каза (спирайки една прозявка):

— Как го измислихте!

Но струва ми се, че тази мисъл се хареса на всички. Дамата, която не бе проговорила досега, каза важно и натъртено:

— Съвсем вярно.

— Горкото! — продължи Камила. (Знаех, че всички ме наблюдаваха през това време.) — Колко е странно! Би ли повярвал някой, че когато умря жена му, Том наистина не разбра колко е важно децата му да носят най-пълен траур. „Господи — каза той, — какво значение има това, Камила, за горките осиротели деца? Стига им, че са в черно.“ Също като Матю. Как го измисли!

— Добри черти има той — каза братовчедът Реймънд; — не мога да отрека добрите му черти. Но никога не е имал и няма да има усет за приличие.

— Както знаете, аз бях принудена да бъда твърда — заяви Камила. — „Не стига — казах — заради доброто име на семейството. Без пълен траур семейството ще се посрами.“ Плаках от сутринта до обяд, разстроих храносмилането си, най-после той избухна според навика си и изруга: „Прави, каквото искаш.“ Слава богу, винаги ще се утешавам с мисълта, че излязох веднага, макар да валеше проливен дъжд, и купих, каквото трябва.

— Той го плати, нали? — запита Естела.

— Не е важно кой е платил, мило дете — отговори Камила. — Аз го купих и тази мисъл ще ме успокоява често, когато се събуждам нощем.

Иззвъняването на далечен звънец, придружено от някакъв плач или вик откъм коридора, по който дойдох, прекъсна разговора и накара Естела да ми каже:

— Хайде, момче!

Когато се обърнах, всички ме изгледаха с най-голямо презрение, а докато излизах, чух, че Сара Покет каза:

— Да, сигурна бях! Какво ли още ще й хрумне! — а Камила прибави възмутено:

— Виждало ли се е такова хрумване? Как го измисли!

Както вървяхме със свещта през тъмния коридор, Естела се спря ненадейно, обърна се и застанала съвсем близо до мен, каза с обичайната си насмешливост:

— Е-е?

— Да, мис — отговорих аз, като правех усилие да не се блъсна в нея.

Тя ме загледа, загледах я, разбира се, и аз.

— Красива ли съм?

— Да, мисля, че сте много красива.

— Обиждам ли те?

— Не колкото миналия път — отговорих аз.

— Не толкова ли?

— Не.

Задавайки последния въпрос, тя избухна и докато й отговарях, ми удари една плесница.

— А сега? — попита тя. — Казвай, невъзпитано зверче, какво мислиш за мене сега?

— Няма да ви кажа.

— Защото ще го кажеш горе, така ли?

— Не — казах аз, — не затова.

— Защо не заплачеш пак, негодяйче?

— Защото никога вече няма да плача за вас — отвърнах аз.

Струва ми се, че това беше едно съвсем невярно твърдение, защото в душата си плачех за нея и само аз зная колко страдания ми причини тя по-късно.

След това продължихме да се качваме и срещнахме един мъж, който слизаше опипом по стълбата.

— Кой е този? — попита мъжът, като се спря и ме загледа.

— Едно момче — каза Естела.

Мъжът беше едър, необикновено мургав, с извънредно широко лице и голяма ръка. Той ме улови за брадичката с голямата си ръка и повдигна лицето ми, за да го разгледа при светлината на свещта. Темето му беше преждевременно оплешивяло, а гъстите черни вежди бяха щръкнали. Дълбоките очи гледаха неприятно остро и подозрително. Той имаше плътна верижка за часовник и плътни черни точици сочеха къде щяха да бъдат брадата и бакенбардите му, ако не ги бръснеше. Аз не го познавах и не можех да предвидя тогава, че той ще изиграе роля в живота ми, но случаят ми даде възможност да го разгледам добре.

— От селата, нали? — каза той.

— Да, сър — отговорих аз.

— Как дойде тук?

— Мис Хавишам ме повика, сър — обясних аз.

— Добре! Дръж се прилично! Много момчета съм виждал и всички сте лоша пасмина. Та внимавай — каза той, като хапеше големия си показалец и ме гледаше намръщено, — дръж се прилично.

При тези думи той ме пусна — а това ме зарадва, защото ръката му миришеше на парфюмиран сапун — и продължи да слиза по стълбите. Питах се дали не е лекар; не, казах си, надали; ако беше лекар, щеше да се държи по-приветливо. Нямах много време да обмисля този въпрос, защото скоро влязохме в стаята на мис Хавишам, където и тя, и всичко наоколо й беше точно така, както го бях оставил.

Естела ме остави до вратата и аз не мръднах оттам, докато мис Хавишам, седнала до тоалетната си маса, не погледна към мен.

— Така — каза тя, без да се стресне или изненада. — Времето мина, значи!

— Да, мадам. Днес е…

— Чакай, чакай, чакай! — пресече ме тя с нетърпеливо движение на пръстите си. — Не искам да зная. Искаш ли да играеш?

Бях принуден да отговоря малко смутено:

— Мисля, че не, мадам.

— И на карти ли не искаш? — запита тя, като ме гледаше изпитателно.

— На карти може да играя, мадам, ако искате.

— Щом тази къща ти се струва стара и мрачна като гробница, момче — каза нетърпеливо мис Хавишам, — и щом не искаш да играеш, искаш ли да работиш?

На тоя въпрос можех да отговоря с по-леко сърце, отколкото на първия, и казах, че искам да работя.

— Иди тогава в отсрещната стая — рече тя, като посочи със сухата си ръка стаята зад мене — и ме чакай там.

Минах площадката на стълбището и влязох в посочената стая. И в тази стая с тежък, спарен въздух не проникваше дневна светлина. Във влажната старомодна камина бяха запалили неотдавна огън, готов по-скоро да загасне, отколкото да се разгори, а неприятният дим, който изпълваше стаята, изглеждаше по-студен от чистия въздух — също като нашата блатна мъгла. Няколко свещи от студените разклонени свещници осветяваха слабо стаята или по-точно едва разсейваха нейния мрак. Стаята беше голяма и трябва да е била някога приятна, но сега всичко тук беше извехтяло, изпрашено, мухлясало. На най-видно място имаше дълга маса, постлана като за банкет — в деня, когато и животът, и часовниците в тази къща бяха спрели едновременно. Насред покривката имаше нещо като ваза, така обвита в паяжини, че формата й не личеше; а докато гледах жълтата покривка, от която вазата изглеждаше поникнала като черна гъба, пъстри паяци влизаха и излизаха от нея, като че някакво важно събитие се бе току-що разчуло в тяхното общество.

Чух и мишки да тичат зад дъските на ламперията, сякаш същото събитие бе развълнувало и тях. Само хлебарките не обръщаха внимание на възбуждението и пълзяха около камината с важността на късогледи, глухи и свадливи старци.

Тези пълзящи гадинки бяха приковали вниманието ми и аз ги наблюдавах отдалеко, когато мис Хавишам сложи ръка на рамото ми. В другата си ръка тя държеше бастун с извита дръжка, на който се подпираше като магьосница — господарка на тоя дом.

— Тук — каза тя, сочейки с бастуна дългата маса — ще бъда положена, когато умра. Тук ще дойдат да ме гледат.

Изпълнен със смътен страх, че тя може да се качи ей сега на масата и да се превърне веднага в мъртвешката восъчна фигура от панаира, аз се свих цял, когато ме докосна.

— А това — запита тя, като посочи пак с бастуна, — това, увитото в паяжини, какво е?

— Не мога да позная какво е, мадам.

— Това е голям кейк. Сватбен кейк. Моят!

Тя огледа втренчено стаята, после се облегна на мен, дръпна ме за рамото и каза:

— Хайде, води ме!

От това разбрах, че работата ми ще бъде да развеждам мис Хавишам из стаята. Затова започнах да я върша без отлагане; мис Хавишам се облегна на рамото ми и може би под влияние на първото ми вълнение под този покрив, ние тръгнахме с бързина, която напомняше кабриолета на мистър Пъмбълчук.

Мис Хавишам не беше много здрава, та скоро каза:

— По-бавно!

Но все пак продължихме да обикаляме доста дълго и нетърпеливо; докато вървяхме, тя пак ме дръпна за рамото, изкриви уста и тъй като нейните мисли летяха бързо, аз помислих, че се движим бързо. След малко тя каза:

— Повикай Естела!

Аз излязох на площадката и изревах това име, както бях сторил и миналия път. А щом зърнах свещта на Естела, се върнах при мис Хавишам и ние продължихме да обикаляме стаята.

Щях да бъда недоволен дори ако Естела бе видяла сама заниманието ни; а тъй като тя водеше със себе си трите дами и господина, които бях видял долу, просто не знаех къде да се дяна. От учтивост щях да спра, но мис Хавишам ме дръпна за рамото и ние продължихме да обикаляме, при което чувствувах засрамено, че другите ще сметнат мене виновен за това незачитане.

— Мила мис Хавишам — каза мис Сара Покет. — Колко добре изглеждате.

— Не е вярно — отвърна мис Хавишам. — Само жълта кожа и кости.

Камила засия при този упрек към мис Покет, погледна тъжно мис Хавишам и промълви:

— Милата душица! Как би могла да изглежда добре, горката? Как го измислихте!

— А вие как сте? — каза мис Хавишам, като се обърна към Камила. Бяхме близо до нея и аз, разбира се, щях да спра, но мис Хавишам не пожела. Понесохме се по-нататък, при което чувствувах, че съм крайно противен на Камила.

— Благодаря, мис Хавишам — отговори тя, — добре съм, доколкото е възможно.

— Защо, какво ви е? — запита необикновено рязко мис Хавишам.

— Нищо особено — отвърна Камила. — Не желая да излагам на показ чувствата си, но нощем мисля за вас повече, отколкото силите ми позволяват.

— Не мислете за мен тогава — отвърна рязко мис Хавишам.

— Лесно е да се каже! — отговори Камила със сподавен стон, при което горната й устна трепна и сълзите й протекоха. — Реймънд знае колко джинджифил и амоняк трябва да вземам нощем. Той знае как ми треперят краката. Но задухът и нервното треперене са нещо обикновено за мен, щом се загрижа за хората, които обичам. Ако не бях толкова предана и чувствителна, щях да имам по-добро храносмилане и железни нерви. Бих искала, разбира се, да е така. Но да не мисля за вас нощем… как го измислихте!

И тя се разрида.

Доколкото разбрах, този Реймънд беше тук присъствуващият джентълмен мистър Камила. Той дойде веднага на помощ и каза утешително и ласкаво:

— Камила, скъпа, всеизвестно е, че чувствата ви към семейството дотолкова подкопават вашето здраве, че единият ви крак е станал по-къс от другия.

— Аз не смятам — забеляза важната дама, чийто глас бях чул само веднъж, — че щом мислиш за някого, мила, имаш право да очакваш нещо от него.

Мис Сара Покет, която, както забелязах сега, беше дребна, суха, мургава, набръчкана старица с малко лице, направено сякаш от орехови черупки, и с широка котешка уста, само че без мустаци, подкрепи това мнение с думите:

— Разбира се, че не, мила. Хм!

— Да мислиш за някого, е лесно — каза важната дама.

— Да, това е най-лесното — съгласи се мис Сара Покет.

— О, да — извика Камила, чието вълнение като че се издигаше от нозете към гърдите. — Разбира се, слабост е да си толкова предан, но аз не мога да я преодолея. Здравето ми щеше да е много по-добро, то се знае, ако не бях такава. И все пак, дори да можех, не бих се променила. Много страдам, но когато се събудя нощем, за мен е истинска утеха, като си помисля, че имам такова сърце.

Тя се разрида отново.

През това време мис Хавишам и аз продължавахме да обикаляме и ту се отърквахме о гостите, ту се отдалечавахме в другия край на мрачната стая.

— Вижте Матю! — каза Камила. — Страни от роднините, никога не идва да види как е мис Хавишам! Аз лежах с часове на кушетката в безсъзнание, с прерязани връзки на корсета, с клюмнала глава и разпилени коси, а краката ми кой знае къде…

— Много по-горе от главата ви, мила — каза мистър Камила.

— Цели часове прекарах така заради странното и необяснимо поведение на Матю, но никой не ми благодари.

— Мисля, че не би и трябвало — прекъсна я важно дамата.

— Виждате ли, мила — добави мис Сара Покет (учтива, но злобна личност), — би трябвало да се запитате от кого сте очаквали благодарност.

— Без да очаквам благодарност — продължи Камила, — аз прекарах часове в това състояние. Реймънд знае как треперех, как джинджифилът никак не ми помогна, как ме чули у акордьора на пиана отсреща, как горките му дечица помислили погрешно, че някъде гукат диви гълъби… а сега да ми казват… — Камила сложи ръка на гърлото си и оттам започнаха да се разнасят такива звуци, сякаш в него се образуваха съвсем нови неизвестни на света химически съединения.

Когато бе споменато името на Матю, мис Хавишам се спря заедно с мене и погледна говорещата. Тази промяна в държанието й накара Камила да прекрати веднага научните си химически опити.

— Матю ще дойде най-после да ме види — каза строго мис Хавишам, — когато ме сложите на ей тази маса. Мястото му ще бъде ей там. — Тя удари масата с бастуна си. — До главата ми! Там ще бъде вашето място! Там на мъжа ви! Тука — на Сара Покет! Тук — на Джорджиана! Всички научихте къде ще застанете, когато дойдете да пирувате след смъртта ми. А сега се махайте! При всяко име тя удряше с бастуна си определено място на масата. После каза:

— Хайде! Води ме!

И пак тръгнахме.

— Мисля, че не ни остава друго, освен да се подчиним и да си отидем — забеляза Камила. — Все пак е нещо да видиш, макар и за кратко, тази, която обичаш и на която си задължен. Ще си спомням с тъжно задоволство това, когато се събудя през нощта. Бих искала и Матю да има тази утеха, ала той сам я пренебрегва. Решила съм да не показвам чувствата си, но много тежко е да ти кажат, че ще пируваш при смъртта на роднина… като че си людоедът от приказките… и да те изгонят. Как го измисли!

Тъй като мистър Камила я улови под ръка, когато тя сложи длан на развълнуваната си гръд, мисис Камила стана неестествено твърда, възнамерявайки, както предполагам, да се задави и да припадне, щом излязат, прати една въздушна целувка на мис Хавишам и си отиде, придружена от мъжа си. Сара Покет и Джорджиана се дебнеха коя да остане последна, но Сара беше толкова, че не можеха да я изиграят, и заобиколи Джорджиана с такова изкусно пълзене, че я принуди да си отиде първа. След това Сара Покет подчерта самостоятелното си сбогуване с едно:

— Бог да ви пази, скъпа мис Хавишам! — а лицето й, напомнящо орехова черупка, се усмихна с прощаващо състрадание на чуждите слабости.

Докато Естела изпращаше със свещ гостите, мис Хавишам продължи да се разхожда с ръка на рамото ми, но все по-бавно и по-бавно. Най-после спря пред огъня, погледна го, помърмори няколко мига и каза:

— Днес е рожденият ми ден, Пип.

Канех се да й пожелая още много рождени дни, когато тя вдигна бастуна си.

— Не понасям да ми го напомнят. Не разрешавам да ми го напомнят нито тези, които бяха ей сега тук, нито кой да е друг. Те идват на рождения ми ден, но не смеят да ми говорят за него.

И аз, разбира се, не дръзнах да го спомена.

— На този ден — каза тя, като посочи с бастуна си купчината паяжини върху масата, без да я докосва, — много време преди да се родиш, тази смет е била донесена тук. И двете се разпаднахме. Мишките изгризаха нея, а по-остри от мишите зъби изгризаха мене.

Тя бе подпряла гърди на бастуна, докато гледаше масата; роклята й, някога бяла, беше съвсем пожълтяла и овехтяла; някога бялата покривка на масата беше съвсем пожълтяла и извехтяла; всичко наоколо можеше да рухне от най-лекото докосване.

— Когато рухна изцяло — каза тя с мъртвешки поглед — и когато ме сложат мъртва на масата във венчална рокля (а това ще стане и ще е последното ми проклятие върху него), добре ще бъде да се случи на рождения ми ден.

Тя гледаше масата, сякаш виждаше там простряното си тяло. Аз не мръдвах. Естела се върна и застана също тъй неподвижно. Струва ми се, че дълго стояхме така. От тежкия въздух в стаята и от дълбокия мрак, надвиснал в отдалечените й ъгли, ми мина през ум тревожното хрумване, че и Естела, и аз можем веднага да започнем да се разпадаме.

Най-после, отърсвайки се от своя унес не постепенно, а изведнъж, мие Хавишам каза:

— Хайде играйте на карти! Защо не сте почнали още?

При тези думи ние се върнахме в стаята й и седнахме, както и по-рано; аз бях обран, както и по-рано; а мис Хавишам ни наблюдаваше, както и по-рано, през цялото време, насочваше вниманието ми към красотата на Естела и я изтъкваше още повече, като украсяваше със своите скъпоценни накити гърдите и косата й.

И Естела се държеше към мен, както и по-рано, с тази разлика, че не благоволи да разговаря. След като изиграхме пет-шест игри, определиха деня за новото ми идване и ме отведоха на двора, където ме нахраниха пак като куче. След това ме оставиха да поскитам на воля.

Не е важно дали вратичката в градинския зид, по който се бях покатерил миналия път, е била тогава отворена, или не. Важното е, че тогава не видях вратичка, а сега я видях. Тя беше отворена и като знаех, че Естела бе изпратила гостите, защото се бе върнала с ключове в ръка, аз влязох в градината и заскитах из нея. Тя беше съвсем запустяла. По стари корени от дини и краставици бяха покарали разни вехти шапки и обувки, а очукани тенджери растяха тук-там като плевели.

След като разгледах градината и парника, където имаше само една повалена лоза и няколко бутилки, попаднах в усамотения ъгъл, който бях гледал от прозореца. Уверен, че в къщата няма никой, аз надзърнах през един прозорец и за най-голяма моя изненада срещнах втренчения поглед на блед младеж със зачервени клепачи и светли коси.

Този блед младеж изчезна веднага и след миг се озова до мене. Когато го зърнах, той беше наведен над книгите си, а сега видях, че е изцапан с мастило.

— Здрасти, приятелю! — каза той.

Тъй като бях забелязал, че на такова безлично обръщение се отговаря обикновено по същия начин, и аз казах „здрасти“, като изпуснах от учтивост думата „приятелю“.

— Кой те пусна тук? — каза той.

— Мис Естела.

— Кой ти позволи да се мотаеш тук?

— Мис Естела.

— Ела да се бием — каза бледият младеж.

Какво друго можех да сторя, освен да го последвам? И след това се запитвах често: какво друго можех да сторя? Държането му беше така решително, а аз бях така изненадан, че тръгнах като омагьосан след него.

— Впрочем спри за миг — каза той и се обърна, след като бяхме направили едва няколко стъпки. — Трябва да ти дам повод за боя. Ето!

Той плесна предизвикателно ръце, протегна изкусно назад единия си крак, дръпна ме за косата. Плесна пак ръце, наведе глава и ме удари с нея в корема.

Последната постъпка, присъща само на бик, беше не само голяма волност, но и особено неприятна веднага след ядене. Затова аз го ударих и се готвех да го ударя повторно, когато той каза:

— Аха, така ли? — и започна да подскача назад и напред в неизвестен за мен танц.

— По правилата на играта! — каза той, като скочи от левия си крак на десния. — Само по правилата! — И скочи от десния крак на левия. — Ела сега на терена да свършим предварителните церемонии!

Той почна да се мята назад-напред, а аз безпомощно гледах.

При все че се страхувах тайно от него, като видях колко е ловък, аз имах и нравствено, и физически убеждението, че мястото на светлокосата му глава не е под лъжичката ми и съм в правото си да не я зачитам, щом се е натрапила по този начин. Затова го последвах безмълвно до едно отдалечено кътче на градината между две стени, преградено с купчина смет. Той запита доволен ли съм от мястото, а след като му отговорих утвърдително, ме помоли да го извиня за малко и отиде някъде, но скоро се върна с шише вода и гъба, напоена с оцет.

— И за двама ни — каза той, като ги остави до стената. После свали не само сакото и жилетката, но и ризата си с весело, деловито и кръвожадно изражение.

При все че не изглеждаше много здрав — лицето му беше пъпчиво, а устните изприщени, — тези страшни приготовления ме ужасиха съвсем. Прецених, че е приблизително на моята възраст, но беше много по-висок и умееше много изящно да се извива. Обаче лактите, коленете, китките и петите на този млад джентълмен, облечен в сив костюм (преди да го свали за борбата), бяха много по-развити от останалите части на тялото му.

Сърцето ми се сви, когато той започна да ме разглежда от глава до пети с очевидно добро познаване на анатомията, сякаш искаше да избере костта, която ще удари. Никога в живота си не съм бил така изненадан, както когато му нанесох първия удар и го видях паднал по гръб с лице в ракурс, по което течеше кръв от ударения нос.

Но той скочи веднага, изтри се много сръчно с гъбата и се приготви отново да напада. Втората най-голяма изненада в живота ми бе да видя, че е пак по гръб и ме наблюдава с посиняло от удара ми око.

Неговата храброст ми вдъхна дълбоко уважение. Не изглеждаше силен, нито веднъж не ме удари тежко, всеки път го повалях, но той скачаше веднага, изтриваше се с гъбата или отпиваше вода от шишето, много доволен, че си е сам секундант според правилата, после се спускаше към мен с такова дръзко изражение, щото мислех, че най-после ще ме довърши. Беше целият в синини, защото, признавам със съжаление, ударите ми ставаха все по-силни; но винаги се изправяше, докато най-сетне падна зле и удари тила си в стената. Обаче и след този поврат в борбата той се изправи, завъртя се объркано няколко пъти, без да ме види; после пропълзя на колене до гъбата, подхвърли я и каза запъхтяно:

— Ти победи, значи.

Той изглеждаше така смел и безобиден, че — макар и да не бях предложил борбата — аз изпитах от победата си не радост, а само тъжно удовлетворение. Струва ми се дори, че докато се обличах, се чувствувах като някакво диво вълче или друг звяр. Облякох се все пак, като бършех мрачно от време на време зачервеното си лице, и казах:

— Мога ли да ти помогна?

А той отговори:

— Не, благодаря.

Тогава аз му казах:

— Всичко хубаво — на което той отговори:

— И на тебе.

Когато се върнах в дворчето, видях, че Естела чака с ключовете. Тя не ме запита нито къде съм бил, нито защо съм я накарал да ме чака; лицето й бе поруменяло, сякаш й се бе случило нещо приятно. Вместо да отиде към вратата, тя се върна в коридора и кимна да я последвам.

— Ела насам! Можеш да ме целунеш, ако искаш.

Целунах я по бузата, която тя ми поднесе. Какво ли не бих дал, за да целуна бузата й. Но почувствувах, че тази целувка бе дадена на грубото просто момче като някоя подхвърлена пара̀ и няма никаква стойност.

Било поради гостите за рождения ден, било поради играта на карти и битката престоят ми бе продължил толкова, че когато наближих към дома, фарът на пясъчния нос отвъд блатата вече блестеше в черното нощно небе, а пещта на Джо очертаваше огнена пътека през шосето.