Чарлз Дикенс
Големите надежди (44)

Глава четиридесет и четвърта

В стаята с тоалетната маса, осветена от восъчни свещи в стенните свещници, намерих мис Хавишам и Естела; мис Хавишам седеше на канапе до камината, а Естела на възглавница в нозете й. Тя плетеше, мис Хавишам я гледаше. И двете вдигнаха глава, когато влязох, и забелязаха промяната в мене. Разбрах това по погледите, които си размениха.

— Какъв вятър те носи насам, Пип? — запита мис Хавишам.

Погледът й беше твърд, но все пак видях, че е смутена. А когато Естела поднови работата си, след като бе спряла да плете, докато ме гледаше, пръстите й сякаш изразиха като с азбука за глухонеми, че тя е узнала за пристигането на моя благодетел.

— Мис Хавишам — отвърнах аз, — вчера отидох в Ричмонд да поговоря с Естела; но разбрах, че вятърът я е отвел насам, и дойдох след нея.

След като мис Хавишам ми направи за трети или четвърти път знак да седна, аз се настаних на стола до тоалетната маса, където я бих виждал често да седи, защото сметнах, че това място сред отломките от толкова крушения е най-подходящото днес за мене.

— Това, което щях да кажа на Естела, мис Хавишам, ще го кажа пред вас… след няколко минути. То няма да ви изненада, нито ще ви е неприятно. Аз съм толкова нещастен, колкото сте искали да бъда.

Мис Хавишам не снемаше от мене твърдия си поглед. Естела ме слушаше — движението на пръстите й доказваше това, — но не вдигна глава.

— Научих кой е благодетелят ми. Това откритие не е радостно и не ще ми донесе ни слава, ни знатност, ни богатство. Не мога да ви кажа нищо повече. Защото трябва да запазя не моя, а чужда тайна.

Докато мълчах, гледайки Естела и обмисляйки как да продължа, мис Хавишам повтори:

— Не твоя, а чужда тайна. После?

— Когато вие поръчахте, мис Хавишам, да дойда тук, още когато живеех в селцето, което не трябваше да напускам, аз предположих, че дойдох, както би могло да дойде кое да е момче… като прислужник, повикан да задоволи потребност или хрумване, за които ще му се плати.

— Да, Пип — рече мис Хавишам, като кимна уверено, — така беше.

— А мистър Джагърс?

— Мистър Джагърс — прекъсна ме твърдо мис Хавишам — нямаше нищо общо с тази работа и нищо не знаеше за нея. Това, че е мой довереник, и довереник на твоя благодетел, е просто случайно съвпадение. Такова нещо може лесно да се случи, защото той има такива отношения с твърде много хора. Както и да е, това е станало съвсем случайно без ничия намеса.

Поглеждайки намръщеното й лице, всеки би разбрал, че тя не премълчава и не извърта нищо.

— Но когато аз изпаднах в заблуждението, което продължи толкова време, вие го поддържахте, нали? — казах аз.

— Да — отвърна тя и пак кимна уверено, — поддържах го.

— Добре ли постъпихте?

— Коя съм аз — извика мис Хавишам, разсърдена внезапно, и удари така с бастуна си по пода, че Естела вдигна изненадано глава, — коя съм аз, за бога, та искате да съм добра?

Бях задал въпроса си от мъка, почти неволно. Когато й обясних това, тя замълча замислено след своето избухване, преди да каже:

— Добре, добре. А после?

— Някогашната ми служба тук бе щедро заплатена — казах аз, за да я успокоя, — като ме пратихте да уча занаят; а въпросите си зададох само за собствено осведомяване. Сега продължавам с друга (надявам се, по-безкористна) цел. Като поддържахте заблудата ми, мис Хавишам, вие искахте да накажете… да поучите… може би сама ще намерите най-безобидното определение за намеренията си… вашите користни роднини?

— Така е. Та те сами си го търсеха! Както и ти. Защо след всичко преживяно трябваше да си правя труда да ви разубеждавам? Вие сами се уплетохте. Аз нямам никаква вина за това.

Почаках да се успокои — защото ти избухна пак с внезапна ярост — и продължих:

— Аз попаднах в семейството на ваши роднини, мис Хавишам, и съм постоянно между тях, откакто съм в Лондон. Зная, че те споделиха искрено като самия мене моята заблуда. Бих бил неискрен и подъл, ако не кажа — все едно дали ще се съгласите с мене и ще ми повярвате, или не, — че още сте дълбоко несправедлива към мистър Матю Покет и сина му Хърбърт, ако не ги смятате великодушни, честни, откровени, неспособни на никаква хитрост и низост.

— Те са твои приятели — вметна мис Хавишам.

— Те станаха мои приятели — казах аз, — макар и да предполагаха, че съм ги изместил; а в същото време Сара Покет, мис Джорджиана и мисис Камила не бяха, струва ми се, мои приятели.

С радост забелязах, че това съпоставяне на Хърбърт и баща му с другите ги издига в очите на мис Хавишам. Тя ме погледна за миг втренчено, после попита спокойно:

— Какво искаш за тях?

— Само да не ги поставяте на едно равнище с другите — отвърнах аз. — Може да са от една и съща кръв, но вярвайте ми, те са съвсем други хора.

Продължавайки да ме гледа втренчено, мис Хавишам повтори:

— Какво искаш за тях?

— Виждате ли — отговорих аз, чувствувайки, че се изчервявам, — не съм толкова храбър, за да мога да скрия, че наистина искам нещо. Ако можете, мис Хавишам, да отделите малко пари, за да направите на приятеля ми Хърбърт добро за цял живот, само че без той да узнае, ще ви кажа как може да стане това.

— А защо, без да узнае? — запита тя и сложи ръце върху бастуна си, за да ме гледа по-внимателно.

— Защото — отговорих — преди повече от две години аз сам започнах тази услуга без негово знание и не искам да се издам. Не мога да обясня защо не съм вече в състояние да я довърша. Това е част от чуждата тайна, за която споменах.

Мис Хавишам отмести полека поглед от мене и впери очи в огъня. След като го наблюдава дълго в настъпилата тишина при светлината на бавно догарящите свещи, тя се сепна от падането на няколко въглена и ме погледна отново… отначало унесено, след това все по-съсредоточено. През това време Естела не преставаше да плете. Когато вторачи отново погледа си в мене, мис Хавишам каза така, като че разговорът не бе прекъсван:

— После?

— Естела — подзех аз, като се обърнах сега към нея, мъчейки се да овладея своя разтреперан глас, — вие знаете, че ви обичам. Знаете, че отдавна и дълбоко ви обичам.

Чула, че се обръщам към нея, тя вдигна поглед към мене и ме изгледа невъзмутимо, а пръстите й продължаваха усърдно да плетат. Забелязах, че мис Хавишам премести погледа си от мене към нея, после отново към мене.

— Щях да кажа това много по-рано, ако не беше продължителната ми заблуда. Тя ме караше да се надявам, че мис Хавишам ни е предопределила един за друг. И докато мислех, че вие не сте свободна да избирате, аз се въздържах да говоря. Но сега трябва да го кажа.

Като запази невъзмутимото си изражение и продължи да плете, Естела поклати отрицателно глава.

— Зная — казах аз в отговор на това движение, — зная. Нямам никаква надежда, Естела, че ще мога да ви нарека някога моя. Не зная какво ме чака в близко бъдеще, дали няма да стана бедняк, къде ще попадна. Но аз ви обичам. Обикнах ви от първия ден, когато ви видях в този дом.

Тя ме погледна все така невъзмутимо, продължавайки да плете, и поклати пак глава.

— Мис Хавишам е постъпила жестоко, ужасно жестоко, като се възползува от впечатлителността на едно нещастно момче и го измъчва толкова години с напразни надежди и неосъществимо очакване, ако е помислила за последиците от постъпката си. Но смятам, че не е помислила. Смятам, Естела, че погълната от собствените си страдания, тя е забравила моите.

Видях как мис Хавишам сложи ръка на сърцето си и я задържа там, докато гледаше последователно ту мене, ту Естела.

— Изглежда — каза съвършено спокойно Естела, — че има чувства… хрумвания… не зная как да ги назова… които не съм в състояние да разбера. Когато казвате, че ме обичате, аз разбирам само думите, които изричате; и нищо повече. Вие не пробуждате нищо в моите гърди, не затрогвате нищо там. Думите ви са ми напълно безразлични. И аз се опитах да ви предпазя; не беше ли така?

— Да — отвърнах унило.

— Да. Но вие не искахте да се предпазите, защото мислехте, че говоря несериозно. Така мислехте, нали?

— Да, мислех и се надявах, че не говорите сериозно. Вие, младата, неопитна, прекрасна Естела! Това е толкова неестествено!

— Това е напълно естествено за мене — отговори тя. И добави, подчертавайки всяка дума: — Напълно естествено за мене, такава, каквато ме създадоха. Казвам това, защото ви отделям напълно от всички други. Нищо повече не мога да ви кажа.

— Нима не е вярно — запитах аз, — че Бентли Дръмъл е тук и ви ухажва?

— Съвършено вярно — отговори тя с равнодушие, изразяващо пълно презрение към него.

— Че го насърчавате, че ще излезете на езда с него и той ще вечеря днес у вас?

Тя бе малко изненадана, че зная всичко това, но пак отговори:

— Съвършено вярно.

— Но вие не го обичате, Естела?

Пръстите й престанаха за пръв път да се движат, докато ми отговаряше почти сърдито:

— Какво ви казах? Да не би въпреки това да мислите, че пак не говоря сериозно?

— Но вие няма да се омъжите за него, нали, Естела?

Тя погледна мис Хавишам и се замисли, престанала да плете. После отговори:

— Защо да не ви кажа истината? Ще се омъжа, и то наскоро, за него.

Аз закрих лице с ръцете си, но успях да се овладея по-добре, отколкото очаквах, като имате пред вид каква смъртна болка ми причиниха тези думи. Когато вдигнах отново глава, призрачният образ на мис Хавишам ме порази въпреки дълбокото ми вълнение и мъка.

— Мила, скъпа Естела, не позволявайте на мис Хавишам да ви тикне към тази непоправима стъпка! Отхвърлете ме завинаги — зная, че вече сте го сторили, — но отдайте живота си на по-достоен мъж от Дръмъл. Мис Хавишам ви дава на него, за да огорчи и унизи мнозина несравнимо по-добри хора, които се възхищават от вас, и малцината, които истински ви обичат. Между тия малцина може би има човек, който ви обича също тъй дълбоко, макар и не толкова отдавна, както ви обичам аз. Омъжете се за него и аз ще понеса мъката по-леко — като смятам, че ще бъдете щастлива!

Моят страстен зов дотолкова я смая, че би я трогнал може би, ако тя можеше да разбере душевното ми състояние.

— Наскоро — повтори тя по-меко — аз ще се омъжа за него. Приготовленията за сватбата започнаха вече. Защо споменавате с упрек името на моята осиновителка? Аз постъпвам така по собствена воля.

— По собствена воля ли, Естела, се хвърляте на такъв скот?

— А на кого да се хвърля? — възрази усмихната тя. — На човек, който ще почувствува веднага (ако хората чувствуват тия неща), че не мога нищо да му дам? Както и да е! Свършено е вече. Аз ще се чувствувам доста добре, съпругът ми също. Колкото до мис Хавишам, не тя ме тикна към тъй наречената от вас непоправима стъпка; тя би желала да не се омъжвам още; ала аз съм уморена от живота, който има твърде малко чар за мене, и искам да го променя. Но стига вече. Ние няма никога да се разберем.

— Такъв жалък, такъв глупав скот! — настоях отчаяно аз.

— Не смятайте, че аз ще го направя щастлив — каза Естела. — Нищо подобно. Хайде! Дайте си ръката! Да се разделим така, мечтателно момче… или мъж.

— О, Естела! — отвърнах аз, докато горчивите ми сълзи оросяваха ръката й въпреки усилието да ги сдържа. — Дори ако остана в Англия и смогна да живея като всички хора, как бих могъл да ви видя жена на Дръмъл?

— Глупости! — отвърна тя. — Глупости! Скоро ще ви мине.

— Никога, Естела.

— След седмица няма и да помислите за мене.

— Да не помисля за вас ли? Та вие сте част от моя живот, част от самия мене. Вие сте във всеки ред, който съм прочел, откакто дойдох за пръв път тук неуко, просто момче, чието нещастно сърце разбихте още тогава. Вие бяхте във всяко нещо, което виждах след това… в реката, в платната на корабите, в блатата, в облаците, в светлината и в мрака, във вятъра, в горите, в морето, по улиците на града. Вие бяхте въплъщение на най-прекрасните мечти, изникнали в моето въображение. Както камъните, с които са иззидани най-здравите лондонски сгради, са действителни и не могат да бъдат поместени от вас, така и вашето присъствие и влияние беше и ще бъде винаги неизменно с мене. До последния ми час, Естела, вие ще бъдете част от моето същество, част от малкото добро и от злото в него. Но в часа на нашата раздяла аз ви свързвам и ще ви запазя винаги свързана само с доброто, защото сигурно сте ми направили повече добро, отколкото зло, въпреки всичкото страдание, което ми причинявате сега. Бог да ви благослови и да ви прости!

Сам не зная какъв страдалчески порив изтръгна от мене тия несвързани слова. Този стон бликна като кръв от скрита рана. Няколко мига задържах ръката й до устните си… и излязох. Но никога след това не забравих (а наскоро си спомних по особен повод), че докато Естела ме поглеждаше само в недоверчива изненада, призрачният образ на мис Хавишам, все още притиснала с ръка сърцето си, изглеждаше потънал в скръб и разкаяние.

Всичко бе свършено, всичко бе рухнало! Дотолкова бе свършено и рухнало, че когато излизах от вратата, денят изглеждаше по-мрачен, отколкото беше, когато влизах тук. Поскитах из крайните улички, после хукнах пеш към Лондон^[1]. Опомнил се бях вече достатъчно, за да разбера, че не мога да се върна в странноприемницата и да видя Дръмъл; нито мога да пътувам с дилижанса и да разговарям; единственото добро нещо, което можех да сторя, беше да се уморя до забрава.

Минаваше полунощ, когато минах Темза по Лондонския мост. Продължавайки по тесните пресичащи се улички, които по онова време отиваха на запад към Мидълсекския бряг, щях да стигна най-лесно до Темпъл откъм реката, по Уайтфрайърс Стрийт. Никой не ме очакваше днес, но аз имах ключ, та ако Хърбърт бе заспал, можех да си легна, без да го безпокоя.

Тъй като рядко се случваше да минавам през вратата на Уайтфрайърс, след като Темпъл е затворен, а бях и много кален и изморен, не се учудих, че нощният пазач ме изгледа твърде внимателно, когато пооткрехна вратата. За да го подсетя кой съм, аз си казах името.

— Така си и мислех, сър, ала не бях съвсем сигурен. За вас има едно писъмце, сър. Човекът, който го донесе, каза, ако обичате, да го прочетете още тук, при моя фенер.

Доста изненадан от това поръчение, аз взех писмото. То бе адресирано до Филип Пип, ескуайър, а над този адрес бе написано:

„Моля, прочетете го веднага“.

Скъсах плика и при светлината на фенера, който пазачът вдигна към мене, прочетох следните думи с почерка на Уемик:

„Не се прибирайте в къщи“.