Чарлз Дикенс
Големите надежди (51)

Глава петдесет и първа

Какви цели преследвах, когато така усърдно се стараех да открия и докажа кои са родителите на Естела — не мога да кажа. Скоро ще се разбере, че този въпрос не ми беше ясен, преди да ми го зададе човек, по-мъдър от мене.

Но когато водих с Хърбърт този важен разговор, бях обзет от трескавото убеждение, че трябва да си изясня въпроса докрай — да не го оставям, а да се срещна с мистър Джагърс и да разбера цялата истина. Аз наистина не знаех дали върша това заради Естела, или исках да озаря и човека, за чието запазване така много се грижех, с лъч от отдавна обкръжаващата ме романтика. Второто предположение е може би по-близо до истината.

Както и да е, едва ли някой би ме удържал да не отида още тази вечер на Джерард Стрийт. Само Хърбърт можа да ме удържи с довода, че ако изляза, вероятно ще легна съвсем и ще бъда напълно безполезен тъкмо тогава, когато безопасността на нашия беглец зависи изцяло от мене. След многократно повтаряната уговорка, че на другия ден, каквото и да стане, ще отида при мистър Джагърс, аз се съгласих най-после да кротувам и да си стоя в къщи, за да ме превързват. Но рано на другата сутрин ние излязохме заедно и се разделихме на ъгъла на Гилтспър Стрийт и Смитфийлд, откъдето Хърбърт тръгна за Сити, а аз за Литъл Бритън.

Мистър Джагърс и Уемик се събираха от време на време да проверят сметките на кантората, да унищожат някои документи и изобщо да подредят всичко. В такива случаи Уемик отиваше с книжата си в стаята на мистър Джагърс, а някой чиновник от горния етаж слизаше в канцеларията. Като видях тази сутрин мястото на Уемик заето от такъв чиновник, разбрах какво става; но не съжалявах, че ще намеря мистър Джагърс и Уемик заедно, защото така Уемик щеше да чуе лично, че не съм казал нищо, с което бих могъл да го издам.

Появата ми с превързана ръка и наметнато палто облекчаваше моята задача. При все че бях изпратил на мистър Джагърс съобщение за злополуката още щом пристигнах в Лондон, трябваше да му я разкажа най-подробно; а поради особеността на случката разговорът ни не беше толкова сух, кратък и строго подчинен на правилата всичко да се подкрепя с доказателства, както ставаше досега. Докато описах злополуката, мистър Джагърс стоеше според навика си пред камината. Облегнат на стол, с ръце в джобовете на панталоните, стиснал перодръжката в „пощенската кутия“, Уемик не снемаше поглед от мене. Двете грозни гипсови отливки, неразделни от всички делови разговори тук, като че душеха напрегнато дали не мирише на пожар.

След като завърших разказа си и отговорих на въпросите им, аз представих нареждането на мис Хавишам да ми се платят деветстотин лири за Хърбърт. Очите на мистър Джагърс потънаха като че още по-дълбоко, когато му подадох плочицата, но след малко той я предаде на Уемик с поръчение да приготви чек и да му го даде за подпис. Докато Уемик пишеше, аз го погледнах, а мистър Джагърс, полюшвайки се назад-напред на лъскавите си обуща, погледна мене.

— Съжалявам, Пип — каза той, след като подписа чека и аз го прибрах в джоба си, — че не правим нищо за вас.

— Мис Хавишам имаше добрината да ме запита — отвърнах аз — дали не може да стори нещо за мене, но аз й отговорих, че не може.

— Всеки си знае най-добре работата — рече мистър Джагърс.

А Уемик изрече само с устни: „движимо имущество“.

— Аз не бих и отговорил с не на ваше място — каза мистър Джагърс, — но всеки човек си знае най-добре работата.

— А всекиму — добави Уемик, като ме погледна с укор — е потребно движимо имущество.

Като сметнах, че сега е най-удобно да заговоря за това, което ми беше на сърцето, аз се обърнах към мистър Джагърс:

— Все пак, сър, и аз поисках нещо от мис Хавишам. Поисках да ми даде някои сведения за осиновената си дъщеря и тя ми каза всичко, което знае.

— Така ли? — подхвърли мистър Джагърс, като се наведе да погледне обущата си, и се изправи пак. — Хм! Мисля, че не бих постъпил по същия начин, ако бях на мястото на мис Хавишам. Но и тя сигурно си знае по-добре работата.

— Аз зная житието на осиновената й дъщеря по-добре, отколкото го знае самата мис Хавишам, сър. Зная коя е майка й.

Мистър Джагърс ме погледна изпитателно и повтори:

— Майка й ли?

— Видях я преди не повече от три дни.

— Така ли? — рече мистър Джагърс.

— И вие също, сър. Но вие сте я виждали и след това.

— Така ли? — каза мистър Джагърс.

— Зная житието на Естела може би по-добре и от вас — отговорих аз. — Зная и баща й.

Известното леко трепване на мистър Джагърс — той се владееше достатъчно добре, за да не промени държането си, но не можа да сдържи едно едва уловимо трепване — ме увери, че не знае кой е бащата. Имах достатъчно основание да предполагам това след разказа на Провис (както ми беше предаден от Хърбърт), че се е укривал, както и поради обстоятелството, че е потърсил мистър Джагърс едва след четири години, когато не е имало защо да изтъква самоличността си. Но досега не бях уверен, че мистър Джагърс не знае, а сега вече не се съмнявах в това.

— И така, Пип, вие знаете кой е бащата на тази дама? — попита мистър Джагърс.

— Да — отвърнах аз. — Името му е Провис… от Ню Саут Уелс.

И мистър Джагърс дори трепна при тия думи. Трепна едва уловимо, овладя се бързо и старателно, но все пак трепна, при все че свърза това движение с изваждането на носната си кърпа. Как бе посрещнато съобщението от Уемик, не мога да кажа, защото се страхувах да го погледна, за да не би прозорливият мистър Джагърс да открие, че между нас има някаква неизвестна нему връзка.

— И с какви доказателства, Пип — запита хладнокръвно мистър Джагърс, като задържа кърпичката си на половината път до носа, — Провис подкрепя това свое твърдение?

— Той не твърди такова нещо — отговорих аз. — Никога не го е твърдял и нито знае, нито предполага, че дъщеря му е жива.

Този път всемогъщата кърпичка се провали. Моят отговор беше толкова неочакван, че мистър Джагърс я прибра в джоба си, без да довърши обичайния ритуал, скръсти ръце и ме загледа със строг, пронизващ поглед, при все че лицето му не трепна.

Тогава разказах всичко, което бях узнал, казах и откъде го бях узнал, оставяйки все пак впечатлението, че съм научил от мис Хавишам онова, което бях научил в същност от Уемик. Положих особено старание да оставя това впечатление и не погледнах ни веднъж към Уемик, докато говорех, а сетне доста време издържах мълчаливо погледа на мистър Джагърс. Когато погледнах най-после Уемик, видях, че бе извадил перодръжката от „пощенската кутия“ и се бе навел прилежно над масата.

— Хм! — каза най-после мистър Джагърс, като пристъпи към книжата по масата. — Докъде бяхме стигнали, Уемик, когато влезе мистър Пип?

Но аз не позволих да ме отхвърлят по такъв начин и го помолих пламенно, бих казал дори възмутено, да бъде по-откровен и доблестен към мене. Припомних му в какви самоизмами се бях уплел, колко време бяха траяли те, какво бях открил най-после; загатнах за опасността, която гнетеше душата ми. Казах, че навярно заслужавам поне малко доверие от негова страна в замяна на доверието, което току-що бях проявил. Казах му, че не го укорявам, не го подозирам, нито изпитвам недоверие към него; искам само да ми потвърди истинността на това, което зная. А ако иска да знае защо искам и смятам, че имам право да зная всичко това, ще му отговоря — колкото и да му са безразлични такива жалки мечти, — че отдавна и дълбоко съм влюбен в Естела и макар да съм я загубил и да съм обречен на самота, всяко нещо, свързано с нея, ми е по-близко и по-скъпо от всичко друго на тоя свят. А като видях, че мистър Джагърс остава неподвижен и безмълвен, сякаш не беше чул този зов, аз се обърнах към Уемик с думите:

— Уемик, зная, че вие сте човек с добро сърце. Видях приятния ви дом, стария ви баща, видях с какви невинни, радостни забави подслаждате часовете си след работа. Моля ви да се застъпите за мене пред мистър Джагърс, да го убедите, че — въпреки всичко — той трябва да бъде по-откровен с мене.

Никога не бях виждал двама души да се поглеждат така странно, както мистър Джагърс и Уемик се изгледаха след това мое изказване. Отначало се изплаших, че Уемик може да бъде незабавно уволнен; но това опасение се разсея, когато видях, че лицето на мистър Джагърс се смекчи в някакво подобие на усмивка, а Уемик стана по-смел.

— Какво значи това? — попита мистър Джагърс. — Вие със стар баща и с невинни радостни забави?

— Как какво? — възрази Уемик. — Има ли някакво значение, щом не ги водя тук?

— Пип — забеляза мистър Джагърс, като сложи ръка на рамото ми и истински се засмя, — този човек трябва да е най-хитрият измамник в целия Лондон.

— Ни най-малко — възрази Уемик, ставайки все по-смел. — Ами вие?

Те се изгледаха пак така странно, сякаш всеки подозираше, че другият е готов да го изиграе.

— Вие с приятен дом? — каза мистър Джагърс.

— Щом не пречи на работата ми — възрази Уемик, — защо не? Като ви гледам, сър, няма да се учудя, ако и вие замислите и си създадете един ден приятен дом, когато работата ви дотегне.

Мистър Джагърс поклати два-три пъти замислено глава и най-после въздъхна.

— Пип — рече той, — няма да разговаряме за „жалките мечти“; от такива работи вие разбирате повече от мене, защото имате по-скорошен опит в тази насока. А по другия въпрос ще ви изложа един казус. Но имайте пред вид, че не твърдя нищо.

Той замълча, за да ми остави време да го уверя, че съм разбрал напълно изричната му уговорка.

— А сега, Пип — подзе мистър Джагърс, — ето казуса. Представете си, че някоя жена, при споменатите от вас условия, крие детето си и е принудена да съобщи това обстоятелство на своя защитник, когато той я предупреждава, че трябва да знае истината за детето, за да може да построи правилно защитата. Представете си, че в същото време една своенравна стара дама го е натоварила да й намери дете, което тя да отгледа и осинови.

— Разбирам ви, сър.

— Представете си, че този адвокат се е движил в една окаяна среда, където се раждат безброй деца, обречени на сигурна гибел. Представете си, че той е виждал често сериозно провеждани углавни процеси срещу деца, които е трябвало да вдигат на ръце, за да ги покажат на съда; представете си, че е знаел как ги затварят, бичуват, пращат в изгнание, изоставят, изхвърлят от обществото, как ги подготвят за палача и как те биват действително обесени, когато пораснат. Представете си, че той е имал основание да гледа на всички ежедневно срещани деца като на хайвер, който ще се превърне, отредена да попадне в мрежата му — да бъде обвинена, защищавана, принудена да лъжесвидетелствува, лишена от родители и измъчвана по най-различни начини.

— Разбирам ви, сър.

— Представете си, Пип, че между това множество деца едно хубавичко момиченце е могло да бъде спасено; бащата го смятал за загинало и не смеел много-много да разпитва; а майката била във властта на адвоката си, който можел да й каже: „Зная какво сте извършили и как сте го извършили. Отишли сте там и там, направили сте това и това, за да отклоните подозренията. Проследих всичките ви стъпки и мога да ви ги разкажа. Разделете се с детето, но ако бъде необходимо да го представим в съда, за да ви оправдаят, ще го представим. Дайте ми го и ще направя всичко възможно да ви измъкна. Ако ви спася, и детето ви ще бъде спасено; ако вие загинете, детето ви все пак ще остане.“ Представете си, че така и станало и че жената била спасена.

— Напълно ви разбирам.

— Но знаете, че не твърдя нищо, нали?

— Не твърдите нищо.

И Уемик повтори:

— Не твърди нищо.

— Представете си, Пип, че вълненията и страхът от смъртта са поразстроили ума на жената и когато я пуснали на свобода, тя се страхувала от хората и потърсила убежище при защитника си. Представете си, че той я прибрал и щом виждал, че буйният й нрав може ди се прояви отново, я усмирявал, като й напомнял пълната си власт над нея. Схващате ли този въображаем казус?

— Напълно.

— Представете си, че детето пораства и бива омъжено за пари. Че майката е още жива. Че бащата е също жив. Че майката и бащата, които не знаят нищо един за друг, живеят, разделени от хиляди мили, или ако искате дори само от ярдове. Че тайната си е останала тайна, макар да сте я надушили някак. Обмислете много внимателно последната точка.

— Обмислил съм я.

— Искам и Уемик да я обмисли много внимателно.

— Обмислил съм я — отвърна Уемик.

— За кого би било от полза да разкрие тайната? За бащата ли? Мисля, че майката няма да го гледа с по-добро око. За майката ли? Мисля, че ако наистина е извършила това, в което я обвиняват, по-добре е да си остане там, където е. За дъщерята ли? Едва ли ще е полезно за нея да се съобщи на съпруга й тайната на нейния произход и да бъде изложена на позора, от който преди двадесет години е била завинаги спасена. Дори като добавим, Пип, че вие сте влюбен в нея, че към нея са били насочени вашите „жалки мечти“ — трябва да ви кажа между другото, че такива жалки мечти са замайвали главите на много повече хора, отколкото можете да допуснете, — пак ще повторя, че би било по-добре, и вие ще разберете сам това, като поразмислите, вместо да сторите такова нещо, да отсечете превързаната си лява с дясната, а след това да дадете брадвичката на Уемик, за да отсече и дясната.

Погледнах Уемик, чието лице беше съвсем сериозно. Той сложи показалеца на устните си. Същото сторих и аз.

— Е-е, Уемик — каза той, като си възвърна обичайното държане, — докъде бяхте стигнали, когато влезе мистър Пип?

Оставайки още малко при тях, след като подновиха работата си, аз забелязах, че се погледнаха няколко пъти все така странно, с тази разлика, че сега всеки от тях подозираше, да не кажа съзнаваше, че се е изложил пред другия в недостойна, непрофесионална светлина. Поради това, предполагам, сега бяха неумолими един към друг; мистър Джагърс се държеше извънредно властно, а Уемик се защищаваше упорито при най-малкото временно недоразумение. Никога не бях ги виждал в толкова лоши отношения, защото те изобщо се разбирана много добре.

Но и двамата бяха избавени от навремената поява на Майк, клиента с кожения калпак и привичката да изтрива нос с ръкава си, когото бях видял още при първото си идване тук. Този човек, който било сам, било покрай някой член от семейството си беше винаги в затруднение (на тукашен език това значеше Нюгейт), бе дошъл да съобщи, че най-голямата му дъщеря била задържана като заподозряна в кражба от някакъв магазин. Съобщавайки на Уемик това печално обстоятелство, Майк случайно се просълзи, докато мистър Джагърс стоеше величествено край камината, без да взема участие в разговора.

— Какво искаш? — запита възмутено Уемик. — За какво си дошъл да хленчиш?

— Без да искам, мистър Уемик.

— Все едно — рече Уемик. — Как смееш? Не трябва да влизаш тук, ако не можеш да говориш, без да пръскаш като развален писец. Защо хленчиш?

— Човек не може да сдържи чувствата си, мистър Уемик — извини се Майк.

— Кое? — запита почти свирепо Уемик. — Повтори!

— Слушай, драги — каза мистър Джагърс, като направи една стъпка и посочи вратата. — Махай се от тази кантора. Не желая никакви чувства тук. Махай се!

— Така ти се пада — додаде Уемик. — Махай се!

Нещастният Майк си отиде покорно, а мистър Джагърс и Уемик, възстановили доброто си разбирателство, продължиха бодро работата си, сякаш бяха току-що обядвали.