Чарлз Дикенс
Големите надежди (39)

Глава тридесет и девета

Навърших двадесет и три години. Минала бе вече една седмица от двадесет и третия ми рожден ден, а не бях чул нито дума за изяснение на моите надежди. Преди повече от година бяхме напуснали странноприемницата „Барнард“ и живеехме в Темпъл. Стаите ни бяха в Гардън Корт до самата река.

Ние с мистър Покет бяхме прекратили от известно време заниманията си, при все че продължавахме да сме в най-приятелски отношения. Въпреки негодността ми да се заема с нещо определено — дължима, както предполагах, на това, че не разполагах спокойно и напълно със средствата си, — аз много обичах да чета и четях редовно по няколко часа на ден. Работите на Хърбърт все напредваха, а моите си бяха все такива, каквито ги описах в предидущата глава.

Хърбърт бе заминал по работа в Марсилия. Бях сам и изживявах тежко самотата. Обезсърчен и неспокоен, отдавна чакащ, че утре или идната седмица бъдещето ще се проясни, и отдавна разочарован, копнеех за веселото лице и бодрата отзивчивост на моя приятел.

Времето беше ужасно: бури и влага, бури и влага, и кал, кал, кал до колене по всички улици. Ден след ден в Лондон нахлуваше откъм изток тежко було, като че там се бе събрала цяла вечност от облаци и вятър. Вятърът беше толкова силен, че в града отнасяше ламарината от покривите на високите здания, а в селата изкореняваше дървета и откъртваше перките на вятърните мелници; от крайбрежието пристигаха тъжни известия за корабокрушения и гибел. Бурите се съпровождаха от поройни дъждове, а току-що приключилият ден, който бях решил да прекарам в четене, беше най-лош от всички.

В тази част на Темпъл са извършени големи промени и той не е сега така уединен и ненаселен покрай реката, както беше по онова време. Ние живеехме на най-горния етаж на последната сграда и вятърът, който духаше откъм реката, люлееше тази нощ къщата като оръдейни изстрели или крайбрежни вълни. И когато дъждът плискаше по прозорците и аз поглеждах към скърцащите им рамки, струваше ми се, че се намирам във фар сред бурно море. Димът от комина се спускаше от време на време през камината в стаята, като че не смееше да излезе в такава нощ навън; а когато отворих вратите и погледнах към стълбището, лампите по него угаснаха; после, като засенчих лице с ръцете си и погледнах през тъмните прозорци (немислимо беше дори да ги открехвам при такъв вятър и дъжд), видях, че и лампите в двора бяха угаснали, лампите по мостовете и брега потрепваха и мигаха, а искри от запалените на катерите огньове се разнасяха от вятъра като пламнали дъждовни струи.

Бях оставил часовника си на масата с намерението да чета до единадесет часа. Когато затварях книгата си, часовникът на „Св. Павел“ и всички многобройни черковни часовници в Сити — някои по-напред, други заедно с него, трети по-назад — удариха същия час. Звукът им бе странно изопачен от вятъра; и докато мислех как вятърът сграбчва и разкъсва този звън, чух стъпки по стълбите.

Няма значение каква безумна уплаха ме накара да тропна и да свържа в ужас тези стъпки със стъпките на покойната си сестра. Тя трая само миг и когато се ослушах отново, чух, че стъпките приближават колебливо. Спомних си, че лампите по стълбището бяха угаснали, затова взех от масата моята лампа и излязох на площадката. Виждайки лампата ми, този, който се качваше, бе спрял, защото нищо не се чуваше вече.

— Има ли някой долу? — извиках аз, като се наведох през парапета.

— Да — обади се един глас от тъмнината.

— Кой етаж търсите?

— Най-горния. Мистър Пип.

— Аз съм. Да не се е случило нещо?

— Нищо не се е случило — отвърна гласът. И човекът тръгна пак.

Държах лампата си извън парапета и човекът се появи бавно в осветеното от нея поле. Лампата беше с абажур, приготвена за четене, та осветяваше съвсем малко пространство; затова той се появи в него само за миг и веднага пак изчезна. В този миг зърнах едно непознато лице, което гледаше нагоре, кой знае защо, развълнувано и зарадвано, че ме вижда.

Местейки лампата според неговите движения, открих, че той беше облечен добре, но малко грубо: като човек, който е пътувал по море. Че има дълги посивели коси. Че е на шестдесетина години. Че е едър и здрав мъж, със загоряло от слънце и ветрове лице. Когато стигна до последните стъпала и светлината на лампата обгърна и двама ни, аз видях с глупашко изумление, че той протяга към мене и двете си ръце.

— По каква работа, моля? — запитах.

— По каква работа ли? — повтори той, като се спря. — Аха-а, да. Ще ви обясня по каква работа, с ваше позволение.

— Желаете да влезете ли?

— Да — отговори той. — Желая да вляза, мистър.

Зададох въпроса доста негостоприемно, защото радостта и задоволството, озарили лицето му, след като ме бе познал, ми бяха крайно неприятни. Неприятни ми бяха, защото подсказваха, че той очаква да ги споделя. Но аз го въведох в стаята, откъдето бях току-що излязъл, оставих лампата на масата и го помолих, колкото можех по-учтиво, да се обясни.

Той огледа стаята с много странно изражение — с изражение на учудване и радост, като че имаше дял в това, от което се възхищаваше, после свали грубата си връхна дреха и шапката. Тогава видях, че главата му е набръчкана и плешива на темето, а дългите посивели коси растяха само отстрани и отзад. Но не видях нищо, което би могло да ми обясни кой е. И все пак в следния миг той протегна отново към мене двете си ръце.

— Какво значи това? — попитах аз, като започнах да подозирам, че имам пред себе си умопобъркан.

Той отвърна поглед от мене и потърка бавно глава с дясната си ръка.

— Тежко е за човека — каза той пресипнало, пресекливо и тъжно, — след като е чакал толкова време и е дошъл толкова отдалеко; но ти не си виновен за това… никой от нас не е виновен. След минутка ще разкажа всичко. Почакай една минутка, моля.

Той седна на един стол пред камината и закри чело с големите си, тъмни, жилести ръце. Погледнах го внимателно и се поотдръпнах от него; но не го познах.

— Никой няма тук, нали? — рече той, като погледна през рамо.

— Защо ми задавате този въпрос вие, един непознат, дошъл в жилището ми посред нощ? — казах аз.

— Изглеждаш ми смелчага — отвърна той, като поклати глава с явна обич, съвсем неразбираема и непоносима за мене; — радвам се, че си станал смелчага. Но не се закачай с мене. Иначе ще съжаляваш.

Отказах се от намерението, което той бе отгатнал, защото го познах! Не можех да си спомня ни една черта от лицето му, и все пак го познах! Ако вятърът и дъждът биха могли да отнесат наслоените години, да разпръснат натрупаните събития, да ни върнат към гробището, където се видяхме за пръв път при такива неравни условия, пак не бих познал моя каторжник по-добре, отколкото го познах сега, както бе седнал на стола пред камината. Излишно беше да вади от джоба си пила и да ми я показва; излишно беше да сваля от врата си кърпата и да я връзва около главата; излишно беше да се улавя с две ръце, потрепервайки сякаш от студ, да обикаля стаята и да ме поглежда, очаквайки да го позная. Познах го преди кое да е от тези подсещания, при все че само преди миг дори не подозирах самоличността му.

Той пристъпи към мене и протегна отново двете си ръце. Като не знаех какво да сторя — защото изненадата отне напълно самообладанието ми, — аз му подадох неохотно моите. Той ги сграбчи сърдечно, поднесе ги до устните си, целуна ги и продължи да ги държи.

— Ти постъпи благородно, моето момче — каза той. — Славен Пип! И аз никога не го забравих!

Подозирайки по промяната в държането му, че има намерение да ме прегърне, сложих ръка на гърдите му, за да го отстраня.

— Оставете! — казах. — Недейте! Ако сте ми благодарен за това, което сторих за вас, когато бях още дете, надявам се, че сте проявили благодарността си, като сте станали друг човек. Ако сте дошли да ми благодарите, не си е струвало труда. Но все пак, щом сте се потрудили да ме намерите, сигурно ви води добро чувство и аз няма да ви отблъсна; трябва да разберете… че аз…

Той бе втренчил така особено поглед в мене, че думите замряха на езика ми.

— Ти каза — забеляза той, след като се гледахме някое време мълчаливо, — че все пак ще трябва да разбера. Какво все пак трябва да разбера?

— Че при сегашните изменени условия аз не мога да желая подновяването на отдавнашното ни случайно познанство. Радвам се, като мисля, че сте се разкаяли и поправили. Радвам се, че мога да ви кажа това. Радвам се, че сте дошли да ми благодарите, като мислите, че заслужавам благодарност. Но въпреки това нашите пътища са различни. Вие сте измокрен и изглеждате уморен. Искате ли да пийнете нещо, преди да си отидете?

Той бе сложил пак кърпата на врата си и застанал пред мене, хапеше единия й край и ме гледаше изпитателно.

— Да — отговори той, като продължаваше да хапе края на кърпата и да ме гледа изпитателно, — да, благодаря, ще пийна нещо, преди да си отида.

Върху една странична маса имаше готов поднос с бутилки и чаши. Донесох го на масата пред камината и запитах госта си какво би желал да пийне. Той докосна една от бутилките, без да продума, без да я погледне дори, и аз започнах да му приготвям пунш. Стараех се ръката ми да не трепере, но тъй като той не преставаше да ме гледа втренчено, облегнат на стола си и все още стиснал със зъби дългия оръфан край на кърпата, която очевидно бе съвсем забравил, много мъчно можех да овладея ръката си. Когато най-после му поднесох чашата, забелязах смаян, че очите му бяха пълни със сълзи.

Бях стоял през всичкото време прав, за да не скрия желанието си по-скоро да го изпратя. Но неговото умиление ме трогна и аз почти се укорих.

— Надявам се — подзех, като си налях набързо малко пунш и дръпнах един стол към масата, — че думите ми не са ви се сторили много резки. Нямах намерение да бъда рязък и съжалявам, ако съм бил. За ваше здраве и щастие!

Когато поднасях чашата до устните си, той погледна учудено края на кърпата, който падна от устата му, когато я отвори, и ми протегна ръка. Подадох му моята, той отпи от пунша, после изтри с ръкав очите и челото си.

— С какво се занимавате? — запитах аз.

— Развъждах овце и рогат добитък, опитах много занаяти из Новия свят — отговори той; — на хиляди, хиляди мили зад бурното море.

— Надявам се, че ви е провървяло.

— Провървя ми невероятно много. Провървя и на други, които дойдоха там заедно с мене, но на никого не провървя така, както на мене. Прочух се със сполуката си.

— Радвам се.

— Надявах се, че ще се радваш, милото ми момче.

Без да се опитам да разбера думите и тона, с който бяха казани, заговорих по друг въпрос, който току-що ми хрумна.

— Виждали ли сте пак човека, когото пратихте едно време при мене — запитах аз, — за да изпълня поръчението ви?

— Не, повече не съм го виждал. И нямаше как.

— Той ме намери и ми донесе две банкноти по една лира. Както знаете, тогава бях бедно момче, а за едно бедно момче тази сума е цяло богатство. Но и на мене ми провървя след това като на вас, затова позволете да ви ги върна. Може да ги дадете на друго бедно момче.

Аз извадих кесията си.

Той не снемаше поглед от мене, докато оставих кесията на масата, докато я отворих и избрах оттам две нови и чисти банкноти по една лира. Разгънах ги и му ги подадох. Без да снема поглед от мене, той ги сложи една върху друга, сгъна ги по дължина, преви ги, запали ги на лампата и хвърли пепелта им в камината.

— А смея ли да запитам — каза той след това с усмивка, която приличаше повече на мръщене, и с мръщене, което приличаше повече на усмивка — как ти е провървяло от онова време, когато се срещнахме из безлюдните студени блата?

— Как ли?

— Аха!

Той изпразни чашата си, изправи се и застана до камината, подпрял на плочата й тежката си мургава ръка. Когато сложи единия си крак на скарата пред огъня, за да се изсуши и стопли, мокрият ботуш започна да изпуска пара; но той не погледна нито него, нито огъня, а гледаше вторачено само мене. Едва сега наистина се разтреперах.

Когато устните ми се раздвижиха и изрекоха беззвучно някакви слова, аз направих усилие да му кажа (макар и не много ясно), че съм избран да наследи някакво имущество.

— А позволено ли е на един презрян каторжник да запита какво имущество? — рече той.

— Не зная — смънках.

— А позволено ли е на един презрян каторжник да попита чие имущество? — каза той.

— Не зная — смънках отново аз.

— Дали ще мога да отгатна — продължи каторжникът — какъв годишен доход имаш, откакто си пълнолетен? Каква е, да речем, първата цифра. Пет ли?

Със сърце, което туптеше като тежък и безредно удрян чук, аз станах, облегнах се с ръце на гърба на стола и загледах смаяно госта си.

— Сега да минем на опекуна — рече той. — Трябва да си имал някакъв опекун или нещо подобно, докато си бил малолетен. Някой адвокат навярно. Да видим как започва името на тоя адвокат. Не е ли с Дж?

Истината блесна изведнъж пред мене; и всички разочарования, опасности, унижения, всички най-разнообразни последици нахлуха като порой, който ме повлече така, че едва смогвах да си поема дъх.

— Да речем — продължи той, — че доверителят на адвоката, чието име започва с Дж и е може би Джагърс… да речем, че този човек е пристигнал по море в Портсмут, слязъл е и е пожелал да дойде при тебе. „Но все пак ме намерихте“, каза преди малко ти. Да-а! А как те намерих? Просто писах от Портсмут на един човек в Лондон да ми съобщи адреса ти. Името на тоя човек ли? Чисто и просто Уемик.

Не бих могъл да кажа нито дума, дори ако трябваше да спасявам живота си с нея. Стоях, опрял едната си ръка на гърба на стола, другата на гърдите, които сякаш се задушаваха… Стоях така и го гледах като замаян, докато най-после трябваше да се уловя с две ръце за стола, защото стаята се люшна и завъртя около мене. Той ме хвана, отведе ме до дивана, облегна ме на възглавниците и застана на едно коляно пред мене, като приближи съвсем лицето си, от което потреперах, след като си го бях спомнил вече съвсем ясно.

— Да, Пип, да, мило момче, аз те направих джентълмен! Аз и никой друг! Още по онова време се заклех: спечеля ли гвинея, тя ще е за тебе. После се заклех: щом натрупам пари и забогатея, ще забогатееш и ти. Живях тежко, та ти да живееш леко; трудих се без отдих, та ти да не узнаеш що е труд. Е-е, мило момче, да не мислиш, че ти разправям това, да ми бъдеш благодарен? Съвсем не. Разправям ти го, за да знаеш, че онова подгонено мръсно псе, което ти спаси, се издигна толкова високо, та можа да създаде един джентълмен… и тоя джентълмен, Пип, си ти!

Ненавистта ми към тоя човек, ужасът ми от него, отвращението, с което се отдръпнах, нямаше да са по-силни, ако той беше някой страшен звяр.

— Слушай, Пип, аз съм ти втори баща. Ти си мой син… Много по-скъп от всякакъв син. Пестях пари — да ги харчиш ти. Когато се главих овчар и живеех в една самотна колиба само с овцете, та дори забравих как изглеждат хорските лица, и тогава виждах твоето лице. Колко пъти в тая колиба съм захвърлял ножчето си, докато обядвам или вечерям, и съм си казвал: „Ето, момчето ме гледа пак как ям и пия!“ Колко пъти те виждах там така ясно, както в ония мъгливи блата! „Господ да ме порази — казвах всеки път и излизах да го повторя под открито небе, — ала ако се сдобия някой ден със свобода и пари, ще направя от това момче джентълмен.“ И го направих. Та погледни се, мило момче! Погледни жилището си — като на лорд! На лорд ли? Ами! Ти можеш да се обзаложиш с кой да е лорд, че си по-богат от него, и да спечелиш облога!

Опиянен и тържествуващ, разбрал, че едва не припаднах, той не забеляза как посрещам думите му. Това беше единствената капчица утеха за мене.

— Погледни — продължи той, като извади часовника от джоба ми и обърна пръстена ми с камъка към себе си, при което аз се свих от докосването му като от змия, — златен и при това чудесен; като за джентълмен, нали? Диамант, обкръжен от рубини: като за джентълмен, нали? Погледни бельото си: тънко и прекрасно! Погледни дрехите си: по-хубави не могат да се намерят! Ами книгите ти — той огледа стаята — със стотици са наредени по лавиците! И ти ги четеш, нали? Видях, че четеш една, когато влязох. Ха-ха-ха! Ще четеш и на мене, милото ми момче! А ако са на чужди езици, от които не разбирам нито дума — пак ще се гордея, като че съм ги разбрал.

Той взе отново ръцете ми и ги долепи до устните си, докато кръвта се смрази в жилите ми.

— Не си давай труд да разговаряш, Пип — каза той, после избърса с ръкав очите и челото си и издаде в гърлото си добре познатия ми звук, като ми стана още по-противен със своята загриженост; — за тебе ще е най-добре да помълчиш, момчето ми. Ти не си очаквал това години поред като мене; не си бил подготвен за него като мене. Не ти ли мина никога през ум, че може да съм аз?

— О, не, не, не! — отговорих аз. — Никога, никога!

— А както виждаш, ето че съм само аз и никой друг! Освен мене и мистър Джагърс жива душа не знаеше какво става.

— Никои друг ли? — запитах аз.

— Не — каза той и ме погледна с изненада; — кой друг би могъл да знае? Колко си се разхубавил, моето момче! Има ли нейде прекрасни очи, а? Прекрасни очи, които обичаш и за които мислиш?

О, Естела, Естела!

— Ще бъдат твои, моето момче, ако могат да се купят с пари! Не искам да кажа, че джентълмен като тебе, при това толкова възпитан, не може да ги спечели със свои сили; ала парите ще те подкрепят, момчето ми! От колибата и ратайството донесох пари, оставени от господаря ми (той умря, а беше от моята пасмина), после, като изтече срокът на наказанието ми, започнах да работи за своя сметка. Каквото и да почвах, започвах го за тебе. „Господ да ме порази — казвах, каквото и да започвах, — ако не бъде за малкия!“ И ми вървеше като по чудо! Нали ти казах преди малко — прочух се с тая сполука. Парите, дето ми останаха от господаря и колкото спечелих през първите години, изпратих тук на мистър Джагърс… все за тебе… Тогава той те потърси, както му бях писал.

Ох, да не бе идвал никога! Да бе ме оставил в ковачницата… макар и недоволен, но колко, колко по-щастлив!

— А за мене, чуваш ли, моето момче, беше награда да знам… само аз и никой друг… че отглеждам джентълмен. Чистокръвните коне на разните там колонисти ме покриваха с прах, като минавах пеша покрай тях; а аз какво? Само си казвах: „Аз отглеждам такъв джентълмен, какъвто никой от вас няма да стане!“ Когато някой от тях казваше на друг: „Тоя беше до преди няколко години каторжник, а и сега си е простак и невежа, колкото и да му върви“, аз какво? Само си казвах: „Ако не съм нито джентълмен, нито образован, имам си свой джентълмен; вие всички имате земя и стада; но има ли някой от вас истински лондонски джентълмен?“ Така се крепях. И през цялото време си повтарях, че един ден без друго ще дойда да видя момчето си, да му се обадя у дома му.

Той сложи ръка на рамото ми. А аз изтръпнах при мисълта, че тази ръка е може би опетнена с кръв.

— Не беше леко, Пип, да оставя ония места, а не беше и безопасно. Но си рекох, че ще го сторя, и колкото по-мъчно беше, толкова по-твърдо беше решението ми да го сторя. Най-после сполучих. Сполучих, момчето ми!

Опитах се да събера мислите си, но бях просто замаян. През цялото време ми се струваше, че слушам повече вятъра или дъжда, отколкото него; и сега дори не можех да отделя неговия глас от тях, при все че те продължаваха да шумят, а той бе млъкнал.

— Къде ще ме настаниш? — запита след малко той. — Трябва да ме настаниш някъде, моето момче.

— За спане ли? — попитах.

— Да. Трябва здраво да се наспя — отговори той. — Защото месеци поред са ме люшкали и обливали морски вълни.

— Приятелят, с когото живея — казах аз, като станах от дивана, — отсъствува; можете да се настаните в неговата стая.

— Няма ли да се върне утре?

— Не — отвърнах с усилие и почти без да съзнавам какво говоря; — няма да се върне утре.

— Защото, слушай, моето момче — каза той, като сниши глас и допря многозначително до гърдите ми дългия си показалец, — налага се предпазливост.

— Защо… предпазливост?

— Та, дявол да го вземе, иначе — смъртта.^[1]

— Защо смърт?

— Изгонен съм до живот. Връщането значи смърт. Много свят се върна през последните години. Та ако ме заловят, бесилото ми е сигурно.

Само това оставаше! След като ме бе омотавал години поред с жалките вериги на своето злато и сребро, нещастникът излагаше на опасност живота си, за да дойде при мене, и аз го държа сега в ръцете си! Ако изпитвах към него не омраза, а любов; ако не се отдръпвах с отвращение, а бях привързан към него с най-дълбоко възхищение и обич — пак нямаше да се чувствувам по-зле. Напротив, бих се чувствувал по-добре, защото тогава съвсем естествено и от все сърце бих се постарал да го спася.

Първата ми грижа бе да затворя прозорците с дървените им капаци, за да не се забелязва отвън, че са осветени, след това да затворя и заключа вратите. През това време той седеше на масата, пиеше ром и ядеше бисквити; щом го погледнах, видях отново как моят каторжник ядеше из блатата. Стори ми се дори, че ей сега ще се наведе, за да почне да стърже с пила оковата си.

След като влязох в стаята на Хърбърт и затворих всичките й изходи, така че от стълбището до нея можеше да се стигне само през стаята, в която разговаряхме, запитах госта си не иска ли да си легне. Той отговори утвърдително, като ме помоли да му дам малко от моето „джентълменско бельо“, за да се облече на сутринта. Извадих бельо, занесох му го и кръвта пак се смрази в жилите ми, когато той улови отново и двете ми ръце, за да ми пожелае лека нощ.

Не помня как се отделих от него, но щом се върнах в стаята, където бяхме стояли доскоро, разрових огъня и седнах край камината, защото се страхувах да си легна. Повече от час се чувствувах толкова замаян, че не можех да мисля; и едва когато почнах да размишлявам, разбрах колко съм нещастен, как корабът, с който бях отплавал, е напълно разбит.

Намеренията на мис Хавишам за бъдещето ми бяха само сън; Естела не ми беше отредена; в Сатис Хаус бях страдал само за чуждо удоволствие, използуван като жило за измъчване на алчните роднини, като мишена с изкуствено сърце, по което да се упражняват, когато няма други жертви под ръка; това бяха първите страдания, които изпитах. Но най-острата и дълбока болка беше, че заради каторжника, провинен кой знае в какви престъпления, когото могат всеки миг да изведат от жилището, където аз си стоя и размишлявам, за да го обесят пред входа на Оулд Бейли… заради този човек бях напуснал Джо.

Никакви съображения не биха ме накарали сега да се върна нито при Джо, нито при Биди: навярно затова, защото съзнанието за недостойното ми държане към тях беше по-силно от каквито и да било съображения. Никаква земна мъдрост не би ми дала утехата, която бих получил от тяхната простота и вярност; но аз не бих могъл никога, никога, никога да поправя вината си пред тях.

Всеки миг във виенето на вятъра и плискането на дъжда чувах преследвачи. Бих могъл да се закълна, че на два пъти чух почукване и шепот пред входната врата. Обзет от такива страхове, започнах да си въобразявам или да си спомням, че появата на този човек бе предшествувана от тайнствени предупреждения. Седмици поред бях срещал по улиците лица, които ми напомняха неговото. Тези оприличавания бяха зачестили заедно с наближаването му към брега. Като че порочният му дух бе изпращал тези пратеници към моята душа, докато най-после той бе удържал на думата си и ме бе намерил в тази бурна нощ.

Към тези размисли се прибавяше и споменът от детските ми дни, че той е невероятно буен мъж; чул бях как другият каторжник го обвиняваше в опит за убийство; видял бях как се бореше с противника си като див звяр. В полуосветената от камината стая от тези спомени изникна полуосъзнатият страх, че може би не е безопасно да стоя заключен с този човек в глухата самотна нощ. Този страх изпълни постепенно стаята, докато най-после ме накара да взема свещта, да вляза в другата стая и да погледна ужасното си бреме.

Той бе вързал главата си с кърпа, а лицето му беше строго и намръщено в съня. Беше заспал, и то спокойно, макар и с пищов до възглавницата. Извадих полека ключа, заключих вратата отвън, след това седнах пак пред камината. Постепенно съм се смъкнал от стола и съм се прострял на пода. Когато се събудих, запазил и в съня си съзнанието за своето нещастие, църковните часовници от източната част на града удряха пет, свещите бяха догорели, огънят изгаснал, а от вятъра и дъжда непрогледният мрак изглеждаше още по-черен.

Това е краят на втората част от надеждите на Пип.