Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Заведението на мистър Пъмбълчук на главната улица в пазарния град миришеше на пипер и брашно, както подобава на магазин за зърнени храни и семена. Според мене той беше твърде щастлив човек, щом имаше толкова много малки чекмеджета в магазина си; когато надниквах в някое от по-близките до пода и виждах там завързаните пакетчета от амбалажна хартия, аз се питах дали луковиците и семената за цветя не чакат само някой хубав ден, за да изскокнат от затвора си и да се разцъфтят.

Тази мисъл ме занимаваше на сутринта след пристигането ми. Вечерта ме изпратиха веднага да спя в една таванска стаичка с пречупен покрив, толкова нисък в ъгъла, където беше леглото, че керемидите бяха на един фут от веждите ми. Същата сутрин открих някаква особена връзка между семената и кадифените панталони. Както мистър Пъмбълчук, така и продавачът му в магазина носеха кадифени панталони; а кадифените панталони толкова миришеха на семена и семената толкова миришеха на кадифени панталони, че просто не можех да ги различа. По същото време забелязах, че мистър Пъмбълчук извършва търговската си дейност, като наблюдава обущаря отсреща, чиято дейност се състоеше в това, да не отделя поглед от коларя, който преуспяваше в живота, като държеше ръце в джобовете си и съзерцаваше хлебаря, а той, от своя страна, стоеше пред вратата си, прозяваше се и следеше аптекаря. Изглежда, че единственият човек на главната улица, който се занимаваше с работата си, беше часовникарят, винаги наведен над масичката си с увеличително стъкло на окото и винаги наблюдаван от някоя група мъже в платнени ризи, струпани пред витрината му.

Мистър Пъмбълчук и аз закусихме в осем часа в стаята зад магазина, а продавачът в това време изпи чаша чай и изяде крайщник хляб с масло върху чувал с грах в самия магазин. Аз се чувствувах ужасно пред мистър Пъмбълчук. Той не само споделяше разбирането на сестра ми, че трябва да ми се предлага нищожно количество храна с цел по-скоро да бъда наказан; не само ми даваше колкото може повече корички с колкото може по-малко масло и наливаше толкова топла вода в млякото ми, че би било по-честно да ме остави изобщо без мляко, но и репликите му към мене представляваха изключително въпроси из аритметиката. Когато го поздравих учтиво с „Добро утро“, той отвърна тържествено:

— Колко е седем по девет, момче?

А какво можех да отговоря аз, посрещнат по такъв начин на чуждо място и на празен стомах? Бях гладен, но още преди да глътна първата хапка, той ме обсипа с въпроси, които продължиха до края на закуската:

— А седем по седем? По четири? По осем? По шест? По две? По десет?

И така нататък. След всеки отговор аз едва успявах да глътна една хапка или една лъжица, когато идваше нов въпрос; а в това време мистър Пъмбълчук си седеше спокойно, не беше принуден да отгатва нищо и (прощавайте за израза) се тъпчеше лакомо с препечена франзела и бекон.

Затова много се зарадвах, когато часът удари десет и ние тръгнахме за дома на мис Хавишам, при все че нямах представа как трябва да се държа там. След четвърт час пристигнахме пред къщата й — мрачна стара тухлена сграда с безброй железни решетки. Много от прозорците бяха зазидани, а всички на долния етаж бяха с ръждясали решетки. Пред къщата имаше градина с желязна ограда и след позвъняването трябваше да почакаме някой да ни отвори. Докато чакахме пред вратата, аз надзърнах вътре (в това време мистър Пъмбълчук пак попита: „А по четиринадесет?“, но аз се престорих, че не го чувам) и видях зад къщата голяма пивоварна. Ала, изглежда, там отдавна вече не се вареше пиво.

Един прозорец се отвори, един ясен глас запита:

— Как се казвате?

Моят спътник отговори:

— Пъмбълчук.

Гласът отвърна:

— Така!

Прозорецът се затвори и след малко на двора се показа девойка с ключове в ръка.

— Ето Пип — каза мистър Пъмбълчук.

— Това ли е Пип? — отговори девойката, която беше много хубава и изглеждаше много надменна. — Влез, Пип.

Мистър Пъмбълчук също тръгна, но тя го спря до вратата.

— Желаете да видите мис Хавишам ли? — попита тя.

— Ако мис Хавишам желае да ме види — отвърна смутено мистър Пъмбълчук.

— Знаете, че не желае — каза девойката.

Тя изрече това така решително и непоколебимо, че мистър Пъмбълчук въпреки оскърбеното си достойнство не можа да възрази. Само ме погледна строго — сякаш аз го бях оскърбил! — и си тръгна, като каза с упрек:

— Момче, дано държането ти прави чест на тия, които са те отгледали с двете си ръце!

Аз все още се страхувах, че той ей сега ще се върне и ще ме запита през вратата: „А по шестнадесет?“ Но това не стана.

Младата водачка заключи вратата и ме поведе през двора. Във всяка пукнатина между пометените плочи растеше трева. Тясна пътечка водеше към пивоварната; дървената врата, която преграждаше пътечката, беше отворена, цялата пивоварна зад нея беше също отворена; всичко до другия край на двора беше празно и изоставено. Студеният вятър като че духаше там по-силно, отколкото отсам вратата и свиреше пронизително из разтворените помещения като между мачтите на кораб в открито море.

Девойката забеляза, че гледам нататък, и каза:

— Ти можеш да изпиеш всичкото пиво, което се вари там, и пак да не ти стане нищо.

— И аз мисля така, мис — отговорих срамежливо аз.

— По-добре да не варят сега пиво, защото може да се вкисне; какво ще кажеш, момче?

— Така изглежда, мис.

— Никой и не мисли да вари — Добави тя. — Тая работа е отдавна изоставена и всичко си стои неизползувано, докато съвсем се събори. А пивото в зимниците е толкова много, че може да залее цялата Манър Хаус.

— Така ли се нарича тази къща, мис?

— Това е едно от имената й, момче.

— И други имена ли има, мис?

— Има още едно. Сатис. На гръцки, на латински, на староеврейски или може би и на трите езика — все ми е едно как е в същност — това значи „Доволство“.

— „Дом Доволство“! — казах аз. — Странно име, мис.

— Да — отговори тя. — Но то си има значение. Когато нарекли така този дом, искали да кажат, че който и да бъде собственикът, няма да се нуждае от нищо друго. Изглежда, че в ония времена хората са се задоволявали с малко. Хайде не се зазяпвай, момче.

При все че толкова често и с твърде неласкателно пренебрежение ме наричаше „момче“, девойката беше почти на моята възраст. Но тъй като беше девойка, при това хубава и самоуверена, изглеждаше много по-голяма. А към мене се държеше с такова презрение, сякаш беше пълнолетна и при това кралица.

В къщата влязохме през една странична врата — главният вход беше затворен отвън с двойна верига — и първото нещо, което забелязах, беше, че всички коридори са тъмни. Девойката взе оставената запалена свещ и ме поведе през няколко коридора, после по една тъмна стълба. Навсякъде си светехме със свещта.

Най-после стигнахме пред една врата и тя каза:

— Влез.

Повече от стеснение, отколкото от учтивост, аз казах:

— След вас, мис.

Но тя отговори:

— Не ставай смешен, момче; аз няма да вляза.

И си тръгна с презрително безразличие. А най-лошото беше, че отнесе със себе си свещта.

Почувствувах се крайно смутен и дори поуплашен. Но като не ми оставаше да сторя нищо друго, освен да почукам на вратата, аз почуках, а отвътре ми казаха да вляза. Влязох в една голяма стая, осветена от много восъчни свещи. Никаква дневна светлина не проникваше тук. Стаята беше навярно спалня, ако се съди по мебелите, при все че видът и предназначението на повечето от тях ми бяха съвсем неизвестни. Най-ярко личеше една покрита маса с огледало в позлатена рамка. Предположих, че това трябва да е тоалетната маса на някоя знатна дама.

Не зная дали бих направил толкова бързо това откритие, ако до масата не бях видял самата знатна дама. Седнала в кресло, облакътена на масата и подпряла глава на ръката си, тя беше най-чудноватата дама[1], която бях виждал или щях някога да видя.

Облечена беше в скъп бял атлаз, дантели и коприна. Обущата й бяха също бели. От главата й се спущаше бял воал, в косите й имаше сватбени портокалови цветчета; само че и косите бяха бели. На шията и по ръцете й блестяха скъпоценни накити, други искряха но масата. Наоколо бяха разхвърляни по-скромни рокли и полуподредени за път куфари. Тя не бе завършила обличането си, защото беше само с една обувка — другата беше на масата до ръката й, — воалът не беше подреден, не бе сложила часовника с верижката, а пред огледалото заедно с накитите бяха натрупани безразборно още дантели, носна кърпичка, ръкавици, цветя и молитвеник.

Аз не видях наведнъж всичко това, при все че още отначало видях повече, отколкото може да се предположи. Но забелязах веднага, че всички бели вещи са били бели някога, много отдавна, а сега бяха загубили блясъка си, бяха потъмнели и пожълтели. Видях, че булката в булчинската рокля бе повехнала като роклята и цветята и единственото живо нещо в нея беше блясъкът на хлътналите й очи. Видях, че роклята е била облечена някога върху закръглената снага на млада жена, която бе станала само кожа и кости. Помня, че ме бяха завели веднъж на панаир да видя призрачната восъчна фигура на някаква чудновата личност, положена тържествено на смъртен одър. Друг път ме бяха завели в една от старинните църкви из блатата да видя някакъв скелет в прогнили скъпи дрехи, изровен под един свод в черковното подземие. Восъчната фигура и скелетът като че ме гледаха сега с подвижни, тъмни очи. Бих заплакал, ако можех.

— Кой е тук? — запита дамата край масата.

— Пип, мадам.

— Пип ли?

— Момчето на мистър Пъмбълчук, мадам. Дойдох… да играя.

— Ела по-близо, да те видя. Ела насам.

Сега именно, когато застанах пред нея и се стараех да не я гледам, забелязах подробно всички околни предмети и видях, че нейният часовник и големият часовник в стаята бяха спрели на девет без двадесет.

— Погледни ме — каза мис Хавишам. — Не се ли боиш да погледнеш жена, която не е видяла слънце, откакто ти си се родил?

Трябва да призная, че не се побоях да изрека огромната лъжа, изразена в отговора:

— Не.

— Знаеш ли какво имам тук? — каза тя, като скръсти ръце от лявата си страна.

— Да, мадам — казах аз (като си спомних момъка на моя каторжник).

— Какво имам тук?

— Сърце.

— Разбито!

Тя изрече тази дума важно, натъртено, с тайнствена, почти самодоволна усмивка. Като подържа още малко ръцете си върху сърцето, тя ги свали полека, сякаш й тежаха.

— Уморена съм — каза мис Хавишам. — Искам да се развлека, а не понасям вече хората. Играй!

И най-свадливият читател ще се съгласи навярно, че надали беше възможно при дадените обстоятелства да се поиска нещо по-трудно от едно нещастно хлапе.

— Понякога имам чудновати хрумвания — продължи тя. — Сега ми хрумна да погледам някого как играе. Хайде! — Тя размърда нетърпеливо пръстите на дясната си ръка. — Играй, играй, играй!

Спомняйки си заплахата на сестра ми, че ще ме научи, ако не играя, изпитах за миг отчаяната мисъл да се понеса из стаята като кабриолета на мистър Пъмбълчук. Но почувствувах, че не ме бива за тая работа, отказах се и загледах мис Хавишам с изражение, което й се стори упорито, както ми каза, след като се нагледахме един на друг:

— Да не си твърдоглав и упорит?

— Не, мадам. Много ми е жал за вас и много съжалявам, че не мога да играя. Ако се оплачете от мене, ще си изпатя от сестра ми, затова щях да играя, ако можех; но тук всичко е толкова ново; толкова странно; толкова хубаво… и тъжно… — Аз млъкнах, изплашен, че може да съм казал повече, отколкото трябва, и ние пак се загледахме.

Преди да заговори отново, тя отвърна поглед, погледна роклята си, тоалетната масичка и най-после образа в огледалото.

— Толкова ново за него — промълви тя — и толкова старо за мене; толкова странно за него, толкова познато за мене; толкова тъжно и за двама ни! Повикай Естела!

Тъй като тя още се гледаше в огледалото, предположих, че говори на себе си и не мръднах.

— Повикай Естела! — повтори тя, като ме стрелна с поглед. — Това можеш да сториш. Повикай Естела. От вратата.

Да изляза на тъмно в тайнствения коридор на една непозната къща и да извикам „Естела“ на надменната девойка, която нито се виждаше, нито ми обръщаше внимание, като чувствувам, че е ужасна волност да я викам по име, беше почти толкова тежко, колкото и да играя по заповед. Но Естела най-после се обади и свещта й заблещука като звезда из тъмния коридор.

Мис Хавишам й даде знак да се приближи, взе от масата един накит и го сложи най-напред на прекрасната млада шия, после върху хубавите тъмни коси.

— Един ден ще бъде твое, мила, и ти ще умееш да го носиш както трябва. Ела сега да поиграеш на карти с това момче.

— С това момче ли? Та то е просто селянче!

Стори ми се, че мис Хавишам отговори — но сам не повярвах на ушите си:

— Какво? Така ще можеш да разбиеш сърцето му!

— На какво можеш да играеш, момче? — запита презрително Естела.

— Само на „съсипвам ближния си“, мис.

— Съсипи го — каза мис Хавишам на Естела.

Седнахме да играем карти.

Сега именно аз разбрах, че не само двата часовника, но и всичко в стаята беше отдавна замряло. Забелязах, че мис Хавишам постави накита на масата точно там, отгдето го бе взела. Докато Естела раздаваше картите, аз погледнах пак тоалетната маса и видях, че оставената там пожълтяла бяла обувка изобщо не е била обувана. Погледнах необутия крак и видях, че пожълтелият бял копринен чорап е съвсем скъсан. Ако всичко тук не бе замряло, ако избелелите и извехтели вещи не бяха така неподвижни, нито пожълтялата булчинска рокля на измършавялата снага щеше да прилича на погребална дреха, нито булчинският воал щеше да прилича на саван.

Мис Хавишам седеше неподвижна като труп и ни гледаше как играем на карти; а дантелите и панделките по булчинската й рокля изглеждаха направени от пожълтяла хартия. Аз не знаех тогава, че случайно изровените отдавнашни мъртъвци се превръщат веднага на прах; но по-късно съм си мислил често, че мис Хавишам правеше тъкмо такова впечатление — сякаш ще се превърне пред очите ни в прах, ако в стаята нахлуе дневна светлина.

— Той нарича валетата джековци[2] — каза презрително Естела още преди да свършим първата игра. — А какви напукани ръце и какви груби обуща има!

Никога не бе ми идвало наум да се засрамя от ръцете си; но сега те ми се сториха съвсем жалки. Презрението на Естела към мене беше толкова силно, че и аз се заразих от него.

Тя спечели играта и аз започнах да раздавам картите, като сбърках при раздаването — нещо съвсем естествено, защото знаех, че тя очаква да сбъркам; и наистина тя ме обвини веднага, че съм глупаво и недодялано селянче.

— А ти не казваш нищо за нея — обърна се мис Хавишам към мене, като продължаваше да ни гледа. — Тя каза толкова неприятни работи за тебе, а ти не казваш нищо за нея. Как я намираш?

— Не ми се иска да кажа — смънках аз.

— Кажи ми на ухото — каза мис Хавишам и се наведе.

— Мисля, че е много горделива — прошепнах аз.

— Друго?

— Че е много хубава.

— Друго?

— Че много обижда. (В това време Естела ме гледаше с невероятно отвращение.)

— Друго?

— Струва ми се, че бих искал да си отида.

— И да не я видиш никога, при все че е толкова хубава?

— Не зная дали няма да поискам да я видя пак, но сега ми се иска да си отида.

— Скоро ще си отидеш — каза гласно мис Хавишам. — Изиграйте още една игра.

Ако не бях видял тайнствената й усмивка, щях да бъди почти сигурен, че мис Хавишам не може да се усмихва. Сега тя беше едновременно неспокойна и унесена — това изражение й бе останало навярно още от времето, когато всичко наоколо й бе замряло и изглеждаше, че нищо вече не може да я оживи. Гърдите й бяха хлътнали и тя се бе прегърбила; гласът й бе заглъхнал и тя говореше съвсем тихо, с безжизнена напевност; изглеждаше, че и телом, и духом, и отвън, и отвътре е била сломена от някакъв съкрушителен удар.

Изиграхме още една игра и Естела пак спечели. Тя захвърли на масата всички карти, които бе спечелила от мене, сякаш се отвращаваше от тях.

— Кога ли да дойдеш пак? — каза мис Хавишам. — Чакай да помисля.

Готвех се да й напомня, че днес е сряда, когато тя ме прекъсна с предишното нетърпеливо махване с пръстите на дясната ръка.

— Не, не! Аз не искам и да зная дните през седмицата, нито седмиците през годината. Ела пак след шест дни! Чуваш ли?

— Да, мадам.

— Естела, заведи го долу. Дай му да хапне нещо и го остави да поскита и да погледа. Тръгвай, Пип.

Аз тръгнах за долния етаж подир свещта, както се бях качил подир нея, и Естела я остави на същото място, откъдето я бе взела. Преди да отвори страничната врата, аз предполагах смътно, че навън трябва вече да се е мръкнало, затова съвсем се обърках от внезапно нахлулата дневна светлина и ми се стори, че съм прекарал много, много часове в странната стая със свещите.

— Ще трябва да почакаш тук, момче — каза Естела; и изчезна, като затвори вратата.

Аз се възползувах от това, че останах сам на двора, за да разгледам напуканите си ръце и груби обуща. Мнението, което си съставих за тези допълнения към личността ми, не беше благоприятно. Те не ме бяха смущавали никога досега, но сега ме смущаваха като просташки притурки. Реших да запитам Джо защо ме е научил да наричам валетата от картите за игра джековци. Искаше ми се Джо да е бил по-изтънчено възпитан, защото тогава и аз щях да бъда възпитан по-добре.

Естела се върна с малко хляб, месо и канче пиво. Тя остави канчето на плочите, а хляба и месото ми подаде, без да ме погледне, с такова незачитане, като че бях виновно куче. Почувствувах се така унизен, наранен, отритнат, оскърбен, ядосан и огорчен — не мога да намеря точната дума за това страдание… само бог знае какво беше то, — че сълзи бликнаха от очите ми. В същия миг девойката ме погледна, зарадвана, че ме е разплакала. Това ми даде сили да сдържа сълзите си и да я погледна. Тя тръсна презрително глава — като почувствува навярно, че се е зарадвала преждевременно — и ме остави сам.

Когато си отиде, потърсих място да се скрия и отидох зад една врата по пътечката за пивоварната, облакътих се на стената, долепих чело до ръката си и заплаках. Плачех, ритах с крак стената, скубех си косите: толкова горчиви бяха чувствата ми и толкова остро беше безименното страдание, търсещо отдушник.

Възпитанието, което бях получил от сестра си, ме бе направило твърде чувствителен. Това, което децата възприемат и чувствуват най-остро в своя малък свят — безразлично кой ги възпитава, — е несправедливостта. Несправедливостта, изпитвана от детето, може да е малка; но и то е малко, малък е и неговият свят, а малкото му дървено конче е за него нещо като едър ирландски жребец. Откакто се помня, аз водех в душата си непрекъсната борба с несправедливостта. Едва се бях научил да говоря, когато вече разбрах, че сестра ми е несправедлива към мене със своето своенравно и насилническо държане. Бях дълбоко убеден, че макар и да ме отглежда с двете си ръце, тя няма право да ме възпитава с бой. Запазвах това убеждение въпреки всички наказания, мъмрения, оставяния без храна или сън и други изправителни мерки от тоя род; и на постоянното ми връщане към тази мисъл в моя самотен и беззащитен живот аз отдавам до голяма степен своята душевна плахост и чувствителност.

Този път се отървах от оскърблението, като го изритах в стената и изскубах от косата си; после изтрих лице с ръкава си и се върнах на двора. Хлябът и месото не бяха лоши, пивото ме постопли и ободри и аз скоро се съвзех дотолкова, че почнах да разглеждам наоколо си.

Тук всичко беше наистина изоставено, до самия гълъбарник зад пивоварната, така блъскан и изкривен на пръта си от силните ветрове, че ако вътре имаше гълъби, те биха се чувствували като в бурно море. Но в гълъбарника нямаше гълъби, както нямаше нито коне в конюшнята, нито свини в свинарника, нито слад за пиво в склада, нито мирис на зърно и пиво в буретата и казана. Дейността и мирисът на пивоварната се бяха изпарили навярно с последните й кълба дим. В един съседен двор бяха струпани празни бурета, които още напомняха с възкиселия си дъх отдавнашните добри времена; но този дъх беше толкова кисел, че не можеше да даде представа за изчезналата бира; в това отношение тези отшелници приличаха на всички други.

Зад пивоварната имаше запустяла градина със стар, не много висок зид, по който аз се покатерих и видях, че запустялата градина е на къщата и е обрасла с гъсти бурени; но през жълтозелените пътеки минаваше утъпкана следа, сякаш някой се разхожда там от време на време; по тая пътечка си бе отишла и Естела. Впрочем тя като че беше навред, защото, щом се поддадох на изкушението да се кача на буретата и тръгнах по тях, видях, че и тя върви по буретата, струпани в другия край на двора. Тя беше гърбом към мене, държеше с две ръце своите прекрасни, разплетени тъмни коси и изчезна от погледа ми, без да се обърне ни веднъж. Така стана и в самата пивоварна — в просторното, постлано с плочи помещение, където още стояха съдовете, в които някога бяха варили пиво. Щом влязох там и — потиснат от мрачния му вид — почнах да се оглеждам наоколо, застанал до вратата, видях, че тя мина покрай загасналите пещи, изкачи се по леката желязна стълба и изчезна през една галерия високо над главата ми, сякаш отиде право на небето.

Тъкмо на това място и в тоя миг моето въображение ми изигра странна шега. Тя ми се стори странна тогава и още по-странна след години. Когато обърнах очи — малко замъглени от мразовитата светлина — към една голяма греда в ниския ъгъл на сградата вдясно от мене, видях там една обесена фигура. Тя беше облечена в пожълтели бели дрехи, само с една обувка; можех дори да видя, че извехтелите рюшове на дрехата са от жълтеникава хартия, а лицето беше на мис Хавишам и всичките му черти мърдаха така, като че тя се опитваше да ме извика. Изплашен от тази фигура и уверен, че тя не е била тук до преди миг, аз най-напред избягах, после се спуснах към нея. И още повече се изплаших, като не я видях вече.

Само мразовитата светлина от веселото небе, хората, които минаваха зад желязната дворна врата, и животворното влияние на хляба, месото и бирата можаха да ме опомнят. Но и с тяхна помощ не бих се съвзел може би толкова бързо, ако не бях видял, че Естела идва с ключовете, за да ме изпрати. Ако ме види изплашен, казах си аз, тя ще има още по-голямо основание да ме презира; а не трябваше да го има.

Като ме погледна победоносно, сякаш ликуваше от това, че ръцете ми са напукани и обущата груби, тя отключи и отвори вратата. Аз тръгнах да излизам, без да я погледна, но тя ме побутна леко.

— Защо не плачеш?

— Защото не искам.

— Не, искаш — каза тя. — Очите ти са подути от плач и ей сега може пак да заплачеш.

Тя се изсмя презрително, бутна ме да изляза и заключи вратата след мен. Отидох право у мистър Пъмбълчук и с безкрайно облекчение видях, че той не е в къщи. Като казах на продавача кой ден трябва да отида пак у мис Хавишам, аз поех пътя към ковачницата, докъдето имаше цели четири мили; и докато вървях, размишлявах за всичко, което бях видял, като си втълпявах, че съм просто селянче с напукани ръце и груби обуща; че съм възприел непростимия навик да наричам валетата джековци; че съм много по-прост, отколкото си представях миналата вечер, и съм изобщо на най-ниското житейско стъпало.

Бележки

[1] Тя беше най-чудноватата дама, която бях виждал. — Джеймс Пейн — второстепенен писател, твърди, че той е дал на Дикенс идеята за мис Хавишам. Тя действително съществувала и той я познавал. Той заявил, че описанието на Дикенс „не е ни най-малко преувеличено“.

[2] По времето на Дикенс хората от простолюдието си наричали валетата „джековци“.