Чарлз Дикенс
Големите надежди (56)

Глава петдесет и шеста

През цялото време до започването на съдебната сесия Магуич лежа тежко болен в затвора. Имаше две счупени ребра, които бяха засегнали единия дроб, та дишането му ставаше от ден на ден все по-мъчително и трудно. Поради това той говореше едва чуто и предпочиташе да мълчи. Но винаги беше готов да ме слуша, а аз смятах за свой най-голям дълг да му говоря и да му чета онова, което мислех, че трябва да чуе.

Той беше толкова болен, че не можеше да остане в обща килия, затова още в първите дни го преместиха в болницата на затвора. Така можех да го виждам много по-често. Ако не беше болен, щяха да го държат в окови, защото го смятаха за непоправим беглец и престъпник.

Виждах го всеки ден, но за кратко; поради това редовните промеждутъци между свижданията ни бяха толкова дълги, че и най-слабата промяна във физическото му състояние можеше да се види отразена на лицето му. Не си спомням да забелязах поне веднъж някакво подобрение; откакто вратата на затвора се заключи след него, той непрестанно слабееше и се топеше.

Покорството или примирението му се дължеше на пълното изтощение. От държането му или от някоя случайно прошепната дума долавях, че размишлява дали при по-добри условия и сам той не би бил по-добър. Но никога не направи опит да се оправдае с намек в този смисъл, нито да промени непоправимото минало.

Два-три пъти в мое присъствие се случи някой от прислужващите му затворници да спомене за лошата му слава. Тогава по лицето му пробягваше усмивка и той поглеждаше доверчиво, сякаш беше уверен, че аз още като дете бях върнал проблясъка на доброто у него. През останалото време беше винаги покорен, съкрушен и не се оплака ни веднъж.

Когато сесията започна, мистър Джагърс подаде молба делото да се отложи за следващата. Тази постъпка бе направена поради убеждението, че Магуич не ще доживее до следващата сесия, но молбата бе отхвърлена. Делото му бе насрочено веднага: в съдебната зала му дадоха стол, а на мене позволиха да застана до самата решетка, отделяща подсъдимите, и да държа ръката, която той ми бе протегнал.

Заседанието беше кратко — делото беше съвсем ясно. Казано бе всичко, което можеше да се каже за него — че е станал трудолюбив, че е живял като почтен и зачитащ законите човек. Но нищо не можеше да опровергае факта, че се бе върнал и се намираше пред съдията и съдебните заседатели. А тъй като го съдеха именно за това, невъзможно беше да не го признаят за виновен.

По това време съществуваше обичай (който научих от ужасното си преживяване да тази сесия) заключителният ден да се посвещава на четене на присъдите, а за по-голям ефект смъртните присъди се прочитаха последни. Ако неизличимата картина не възкръсваше и сега в паметта ми, едва ли бих повярвал — дори когато пиша тия редове, — че видях тридесет и двама души, мъже и жени, изправени да чуят едновременно присъдите си. Пръв между тия тридесет и двама души беше той; и сега му позволиха да седне, за да го запазят жив до края на делото.

Пред мене оживява ярко цялата картина, дори до дъждовните капки, огрени от априлското слънце по прозорците на съда. Зад решетката, до която бях застанал и сега, за да държа ръката му, бяха събрани тридесет и двамата мъже и жени; едни се държаха предизвикателно, други бяха смразени от ужас, едни плачеха и ридаеха, други криеха лица в ръцете си, трети гледаха мрачно наоколо си. Някои жени пищяха, но скоро ги укротиха и в залата настъпи тишина. Шерифи с масивни верижки и букети^[1], други административни безделници и чудовища, повиквачи, разсилни, зрители, изпълнили просторната зала като публика в театър! — наблюдаваха как тридесет и двамата и съдът застанаха тържествено едни срещу други. После съдията заговори. Между нещастниците, които трябваше да удостои с отделно повикване, имаше един, известен още от дете като нарушител на закона; след многократни затваряния и наказания той бил осъден на депортиране за определен срок; но след дръзко бягство, придружено с буйство, бил осъден на депортиране до живот. Известно време, докато се намирал далеко от мястото на някогашните си простъпки, този окаяник като че осъзнал грешките си и заживял спокоен, честен живот. Но в един съдбоносен миг, отстъпвайки на склонности и страсти, които толкова време го превръщали в язва за обществото, той напуснал убежището, където живеел в покой и разкаяние, и се върнал в страната, откъдето бил изгонен. Тук твърде скоро го познали, но той успял известно време да се укрива от органите на правосъдието, а когато най-после бил заловен при опит за бягство, оказал съпротива и — сам той знаел най-добре преднамерено ли, или заслепен от ярост — погубил издайника, който знаел целия му живот. Тъй като наказанието, предвидено за връщане в страната, откъдето бил изгонен, е смърт, и тъй като случаят е с утежняващи вината обстоятелства, той трябва да се приготви за смърт.

Прониквайки в залата между святкащите дъждовни капки по големите прозорци, широк слънчев лъч падаше между тридесет и двамата и съдията, обединяваше ги и може би напомняше някому от присъствуващите, че и единият, и другите остават — съвършено равни — към великия, всеведущ, непогрешим Съд. Станал за миг отделна жива прашинка в тази ивица светлина, подсъдимият каза:

— Милорд, аз получих вече смъртната си присъда от всевишния, но се прекланям и пред вашата!

И седна пак.

Някой призова към тишина, после съдията се обърна към останалите. След това стана официалното прочитане на присъдите: едни от осъдените бяха изведени под ръка, други изскочиха навън с измъчено и дръзко изражение, неколцина кимнаха към публиката, двама-трима си стиснаха ръце, трети излязоха, дъвчейки някое стръкче от пръснатите по пода подправки. Той излезе последен, защото трябваше да му се помогне да стане и защото се движеше много бавно; и държа ръката ми през цялото време, докато изведоха другите и докато зрителите напуснаха залата, оправяйки дрехите си като на излизане от църква или от другаде и сочейки един или друг осъден, най-често него и мене.

Аз искрено се надявах и молех бога той да умре преди утвърждаването на присъдата, но като се страхувах, че сегашното му състояние може все пак да продължи доста време, още същата вечер написах молба до министъра на вътрешните работи, като изложих всичко, което знаех за осъдения, и изтъкнах, че той се е върнал в Англия само заради мене. Написах я колкото можех по-пламенно и прочувствено, а след като я завърших и изпратих, написах още няколко молби до други високопоставени личности, на чието милосърдие можех да се надявам; една изпратих дори до двореца. Изцяло погълнат от съставянето им, няколко денонощия след произнасянето на присъдата аз не знаех какво е почивка, като изключим часовете, когато подремвах на стола си. А след като ги изпратих, не можех да се отдалеча от местата, до които ги бях отправил, защото ми се струваше, че така тези молби са по-малко безнадеждни. В това състояние на безразсъдна тревога и мъка скитах вечер из улиците покрай учрежденията и домовете, където се намираха подадените от мене молби. И до ден днешен мрачните улици в западната част на Лондон, дългите редици улични лампи и строги богати домове със затворени прозорци са свързани с този спомен и ме изпълват с тъга.

Всекидневните ми посещения станаха сега по-кратки, режимът към него — по-строг. Като забелязах или си въобразих, че ме подозират в намерение да му занеса отрова, аз исках да ме претърсват, преди да седна на леглото му, и казах на надзирателя, който не се отлъчваше от нас, че съм готов на всичко, за да го уверя в добрите си намерения. Никой не се отнасяше грубо с него или с мене. Хората трябваше да изпълняват дълга си и го изпълняваха, но без каквато и да е суровост. Надзирателят ме уверяваше постоянно, че състоянието му се влошава, същото поддържаха и останалите болни от стаята, както и затворниците болногледачи (злосторници, но слава богу, нелишени от човещина!).

С минаването на дните забелязах, че той все по-често лежеше, загледан съвсем безучастно в белия таван, а потъмнялото му лице просветваше за миг само при някоя изречена от мене дума и веднага се отпускаше отново. Понякога не можеше да говори; в такива случаи ми отговаряше с леко ръкостискане, чието значение свикнах да отгатвам.

На десетия ден забелязах, че промяната у него е много по-голяма от досегашните. Очите му бяха обърнати към вратата и светнаха, щом влязох.

— Милото ми момче — каза той, докато сядах край леглото му, — мислех, че си закъснял. Макар и да знаех, че няма да закъснееш.

— Тъкмо навреме ида — отвърнах аз. — Чаках пред вратата, докато отворят.

— Ти винаги чакаш пред вратата, нали моето момче?

— Да. За да не загубя ни минута.

— Благодаря ти, милото ми момче, благодаря ти. Бог да те благослови. Ти не ме изостави, милото ми момче.

Стиснах мълчаливо ръката му, защото не можех да забравя, че бях помислил веднъж да го изоставя.

— А най-доброто е — продължи той, — че откакто ме обгърна черен облак, ти си много по-внимателен, отколкото когато ме грееше слънце. Това е най-доброто.

Той лежеше по гръб и дишаше с голяма мъка. Колкото и да се бореше, колкото и да ме обичаше, лицето му все потъмняваше от време на време, а безучастният поглед, втренчен в белия таван, помътняваше за миг.

— Много ли ви е зле днес?

— Не се оплаквам от нищо, моето момче.

— Вие никога не се оплаквате.

Той бе изрекъл последната си дума. Усмихна се и по движението на пръстите му разбрах, че иска да вдигне ръката ми, за да я тури на гърдите си. Поставих я там, той се усмихна отново и сложи върху нея двете си ръце.

Разрешеното за свиждане време беше вече изтекло; но когато се огледах, видях управителя на затвора, който бе застанал до мене и прошепна:

— Можете да останете още.

Благодарих му от сърце и запитах:

— Мога ли да му кажа нещо, ако ме чуе?

Управителят се отдалечи, като даде знак на надзирателя да го последва. Макар и безшумна, промяната отдръпна мътната завеса от втренчения в белия таван безучастен поглед, който се обърна с обич към мене.

— Драги Магуич, трябва най-после да ви кажа. Разбирате ли, като ви говоря?

Той стисна леко ръката ми.

— Вие сте имали някога дъщеря, която сте обичали и загубили.

Ново, по-силно стискане на ръката ми.

— Тя е жива, отгледана от знатни покровители красива дама, в която съм влюбен.

С последно слабо усилие, може би напразно, ако не бях му помогнал, той поднесе ръката ми към устните си. После я остави нежно на гърдите си и сложи отново върху нея своите ръце. Безучастният поглед се върна към белия таван и угасна, а главата клюмна безшумно на гърдите.

Тогава си припомних онова, което бяхме чели заедно, сетих се за двамата мъже, влезли в храма да се помолят^[2], и разбрах, че най-доброто, което мога да кажа край смъртния му одър, е:

„Боже, бъди милостив към грешника!“