Чарлз Дикенс
Големите надежди (45)

Глава четиридесет и пета

Щом прочетох това предупреждение, излязох от вратата на Темпъл, стигнах, както можах, до Флийт Стрийт, където намерих закъснял файтон, и отидох в Ковънт Гардън, в странноприемницата „Хамъмс“^[1]. В ония дни там можеше да се намери легло във всяко време на денонощието. Портиерът ми отвори веднага, запали приготвената на лавицата свещ и ме заведе в посочената в списъка свободна стая. Тя беше на долния етаж, със сводест таван и прозорци към двора, заета почти изцяло от огромно легло с четири колони, стъпило с една в камината, с друга до вратата и притиснало като всемогъщо божество жалкото умивалниче.

Поисках някакъв светилник за през нощта и портиерът ми донесе — преди да се прибере — обичайния светилник от доброто старо време — нещо като призрачна тръстикова пръчка, която се пречупваше, щом я докоснеш, не можеше да се запали с нищо и стоеше самотна като затворник в дъното на висока тенекиена куличка с кръгли прорези, отразени на стената като будни, втренчени очи. Когато си легнах, смазан от умора и мъка, видях, че не мога да затворя нито своите очи, нито очите на този глупав Аргус.^[2] И ние се гледахме цяла нощ с него в гибелния полумрак.

Каква мъчителна нощ! Тежка, скръбна и безкрайна! В стаята се носеше неприятен мирис на студени сажди и затоплен прах; а когато поглеждах нагоре към ъглите на балдахина, аз си мислех колко мухи от месарниците, щипалки от пазара и гъсеници от полето са се спотаили там в очакване на новото лято. Това ме накара да се замисля дали могат да паднат и веднага ми се стори, че усещам леко докосване по лицето — много неприятна мисъл, която предизвика още по-осезателни усещания по гърба ми. След някое време почнаха да ми се счуват странни гласове, с които тишината е пълна. Шкафът прошепна, камината въздъхна, умивалничето тропна, от скрина прозвучаваше от време на време струна на китара. А очите на стената придобиха в това време ново изражение и във всеки загледал ме кръг можех да прочета: „Не се прибирайте в къщи“.

Никакви нощни видения и звуци не можеха да прогонят това. „Не се прибирайте в къщи“. То се преплиташе като физическа болка във всяка моя мисъл. Не много отдавна бях чел във вестниците как някакъв непознат джентълмен дошъл да пренощува в „Хамъмс“, легнал си и се самоубил — на утрото го намерили удавен в собствената му кръв. Мина ми през ум, че той може да е бил в същата стая и станах, за да се уверя, че из стаята няма следи от кръв; след това отворих вратата, огледах коридорите и се ободрих от присъствието на една далечна лампа, край която знаех, че дреме портиерът. Но през цялото време съзнанието ми беше дотолкова заето от въпросите: защо не бива да се прибирам в къщи, какво се е случило там, кога ще трябва да се върна, в безопасност ли е Провис — че надали имаше място за някаква друга мисъл. Дори когато си спомних за Естела, за това, че бяхме се разделили завинаги вчера, когато си спомних всички подробности на тази раздяла, погледите, гласа, движението на пръстите й, докато плетеше — и тогава дори не престанах да виждам навред предупреждението „Не се прибирайте в къщи“. Когато най-после задрямах, напълно изтощен духом и телом, то се превърна в огромен призрачен глагол, който трябваше да спрягам в сегашно време и повелително наклонение^[3]: не отивай в къщи, да не отива в къщи, не отивайте в къщи, да не отиват в къщи. След това в условно наклонение: не бих могъл и не трябва да отида в къщи; не биваше, не можех, нямаше и не би трябвало да отида в къщи; докато най-после почувствувах, че се побърквам, обърнах се на възглавницата и пак загледах втренчените очи на стената.

Бях поръчал да ме събудят в седем: защото разбирах много ясно, че най-напред трябва да видя Уемик, и то само с уолуъртските му чувства. За мене беше облекчение да изляза от стаята, където бях прекарал толкова тежка нощ, затова не бе нужно да почукат два пъти на вратата, за да скоча от неприятното легло.

Зъбчатите стени на замъка изникнаха пред мене в осем часа. Тъй като малката прислужница влизаше в крепостта с две топли хлебчета, аз минах заедно с нея по подвижния мост и по този начин се озовах неочаквано пред Уемик, когато той приготвяше чай за себе си и стареца. През отворената врата се виждаше в дъното на сцената Стария, още в леглото.

— Здравейте, мистър Пип — каза Уемик. — Върнахте се, значи?

— Да — отвърнах аз, — но не се прибрах в къщи.

— Много добре — рече той, като потърка ръце. — Аз оставих за всеки случай писъмце за вас при всяка врата в Темпъл. През коя врата дойдохте?

Казах му.

— Днес ще обиколя другите, за да унищожа писъмцата — продължи Уемик. — Най-добре е да не се оставят никога писмени доказателства… знае ли човек кога ще ги използуват? А сега ще си позволя да ви поискам една услуга — имате ли нещо против да препечете малко от тази наденица за Стария?

Казах, че ще го сторя с най-голямо удоволствие.

— В такъв случай, Мери-Ан — обърна се Уемик към прислужничката, — ти можеш да си гледаш работата; както виждате, мистър Пип, така ще останем сами — добави той и ми смигна, когато тя излезе.

Благодарих му за приятелството и предпазливостта, след което заговорихме тихо, докато аз препичах наденицата, а той намазваше с масло хлебчетата на Стария.

— Както знаете, мистър Пип — започна Уемик, — ние с вас се разбираме. Разговаряме като частни лица, от по-рано сме свързани с тайни сделки. Официалните разговори са друго нещо. Но ние не разговаряме сега официално.

Съгласих се с готовност. Бях толкова развълнуван, че запалих наденицата на Стария като факла и трябваше да духам, за да я угася.

— Вчера заранта — каза Уемик — случайно чух на едно място, където ви водих веднъж… дори когато сме насаме, мистър Пип, пак е по-добре да не се споменават никакви имена…

— Най-добре — съгласих се аз. — И така ви разбирам.

— Случайно чух там вчера заранта — рече Уемик, — че някакъв човек, свързан някак си с колониите и собственик на известно движимо имущество… не зная кой именно… няма да го назовавам по име…

— Не е необходимо — прекъснах го аз.

— … е създал доста вълнение в една част на света, където мнозина отиват, но не винаги по собствено желание, а често пъти на държавни разноски…

Загледан в него, аз подпалих отново наденицата като фойерверк, отвличайки по този начин и моето, и неговото внимание, за което се извиних.

— … като изчезнал оттам, без да се разбере къде е отишъл. Поради което — продължи Уемик — се правят разни предположения и догадки. Чух също, че наблюдавали, а може би и сега наблюдават и вас, и жилището ви в Гардън Корт, Темпъл.

— Кой? — попитах аз.

— Това не мога да кажа — отвърна уклончиво Уемик, — защото може да наруша служебните си задължения. Чух, каквото ви казах, както съм чувал на същото място и други интересни неща. Никой нищо не ми е казвал лично. Просто чух тия неща.

Докато говореше, той взе от мене вилицата и наденицата и подреди изискано на табличка закуската на Стария. Преди да му я поднесе, той влезе в стаята на стареца с чиста бяла кърпа, завърза я на врата му, повдигна го да седне и му понакриви нощната шапчица, за да му придаде по този начин по-младежки вид. След това постави грижливо закуската пред него и каза:

— Добре ли е така, стари татко?

На което веселият старец отговори:

— Отлично, Джон, отлично, моето момче.

Тъй като по мълчаливо съгласие бяхме приели, че старецът не е готов за гости и трябва да се смята невидим, аз се престорих, че не забелязвам какво става.

— Това, че наблюдават и мене, и жилището ми (както и сам имах основание да предположа) — казах аз на Уемик, когато той се върна, — е заради човека, на когото току-що говорихте, нали?

Уемик стана съвсем сериозен.

— Не мога да твърдя с положителност, че е така. Тоест не мога да твърдя, че още отначало е било така. Но сега вече или е, или ще бъде, или има опасност да бъде така.

Като разбрах, че верността му на подчинен от кантората на Литъл Бритън не му позволява да каже всичко, което знае, и като чувствувах с благодарност колко много се отклонява от тази вярност, съобщавайки ми всичко това, не настоях. Но след като поразмислих, загледан в огъня, казах, че бих искал да му задам един въпрос, на който той би могъл да отговори или да не отговори, защото зная, че каквото и да стори, ще постъпи, както е трябвало да постъпи. Той прекъсна закуската си, скръсти ръце, почна да пощипва ръкавите на ризата си (за да се чувствува напълно удобно, той стоеше у дома си без палто) и ми кимна в знак, че очаква моя въпрос.

— Чували ли сте за някакъв негодник на име Компейсън?

Той отговори с ново кимване.

— Жив ли е?

Ново кимване.

— В Лондон ли е?

Той кимна пак, стисна здраво пощенската кутия, кимна за последен път и продължи закуската си.

— А сега — каза Уемик, — след като свършихте въпросите си — той подчерта и повтори тези думи за моя ориентация, — да кажа какво направих, след като чух, каквото ви казах. Отидох в Гардън Корт да ви намеря; като не ви намерих, отидох у Кларикър да намеря мистър Хърбърт.

— Намерихте ли го? — запитах разтревожено аз.

— Намерих го. Без да споменавам имена и да влизам в подробности, дадох му да разбере, че ако знае да има в жилището ви или някъде наблизо някое външно лице — все едно дали е Том, Джек или Ричард, — най-добре ще е да премести другаде този Том, Джек или Ричард още докато ви няма.

— Той трябва да се е смаял какво да стори?

— Той наистина се смая какво да стори; още повече, като изказах мнение, че засега не е безопасно да се опита да премести Том, Джек или Ричард много далеко. Защото, мистър Пип, ще ви кажа, че при дадените обстоятелства най-доброто място е големият град, щом веднъж сте в него. Не бива човек да избързва да го напусне. Трябва да се кротува. Да се почака, докато наоколо поутихне, преди да се излезе на въздух, може би в чужбина.

Благодарих му за ценния съвет и запитах какво е направил Хърбърт.

— Мистър Хърбърт — отвърна Уемик — стоя половин час като замаян, после намисли нещо. Спомена ми под секрет, че ухажва млада дама, чийто баща, както сигурно знаете, бил на легло. Тоя баща бил някога домакин на кораб и сега лежал пред един френски прозорец, откъдето гледал как корабите плават нагоре-надолу по реката. Вие навярно познавате младата дама.

— Не лично — отговорих аз.

Истината е, че Клара смяташе приятелството ми вредно за Хърбърт, защото го въвличам в големи разходи, и когато Хърбърт предложи да ни запознае, тя приела предложението му толкова хладно, щото той се бе почувствувал задължен да ми признае истината, като изказа мнение да отложи за известно време запознаването. А след като започнах да помагам тайно за издигането на Хърбърт, понасях това положение с насмешливи размишления; той и годеницата му не бързаха, естествено, да вмъкнат трети човек при срещите си; затова, макар Хърбърт да ме уверяваше, че съм израснал в очите на Клара и макар отдавна да си разменяхме чрез него поздрави и любезности, аз все още не бях я виждал. Но не досадих на Уемик с подобни подробности.

— Тъй като къщата с френските прозорци — продължи Уемик — е край реката, при басейна между Лаймхаус и Гринуич, и е наета, както разбрах, от една много почтена вдовица, която дава под наем мебелирани стаи на горния етаж, мистър Хърбърт ме запита какво ще кажа, ако настани временно Том, Джек или Ричард. Отговорих, че ще бъде много удобно по три причини, които ще ви кажа. Първо: къщата е съвсем далеко от всички места, където се навъртате, както и от всички малки и големи многолюдни улици. Второ: без да отивате сам нататък, ще можете да знаете винаги чрез мистър Хърбърт в безопасност ли е Том, Джек или Ричард. Трето: когато след някое време поискате да измъкнете, ако ви бъде възможно, Том, Джек или Ричард с някой чужд кораб — ще можете веднага да го сторите.

Твърде много успокоен от тези съображения, аз благодарих няколко пъти на Уемик и го помолих да продължи.

— И така, сър, мистър Хърбърт се залови усърдно за работа и снощи към девет часа настани благополучно Том, Джек или Ричард — за нас е безразлично кого именно — в новото жилище. На досегашния му хазаин казаха, че са го повикали в Дувър; той и Хърбърт тръгнали наистина по пътя за Дувър, а после свили встрани. Най-важното в тая история е, че тя стана без вас и ако някой се интересува по-особено от вашите постъпки, всеизвестно е, че вие сте били на стотици мили вън от Лондон, зает със съвсем други грижи. Това отклонява и обърква подозренията; по същата причина препоръчах, ако се върнете снощи, да не се прибирате в къщи. Това обърква още повече нещата, а такова объркване ви е крайно необходимо.

При тези думи Уемик, свършил вече закуската, погледна часовника си и стана да си облече палтото.

— А сега, мистър Пип — каза той още преди да вмъкне ръцете си в ръкавите, — трябва да ви кажа, че направих всичко, което бе по силите ми; но ако мога да сторя още нещо — говоря ви от уолуъртска гледна точка като съвършено частно лице, — с радост ще го сторя. Ето ви адреса. За вас няма никаква опасност, ако отидете довечера да видите сам как е настанен Том, Джек или Ричард; само че преди да се приберете у дома си… Затова не биваше да се прибирате още снощи у дома си. Но след като си отидете в къщи, не идвайте повече тук. Вие сте, разбира се, всякога добре дошли, мистър Пип — той бе извадил вече ръцете си от ръкавите и аз ги стиснах сърдечно, — но позволете ми накрая да изтъкна още едно важно съображение. — Той сложи ръце на раменете ми и добави с тържествен шепот: — Възползувайте се от тазвечерната среща, за да приберете движимото му имущество. Вие не знаете какво може да се случи на човека. Но не оставяйте движимото му имущество да пропадне.

Тъй като нямах никаква надежда, че Уемик ще разбере схващанията ми по този въпрос, не се и опитах да му ги разясня.

— Времето върви — каза Уемик — и аз трябва да тръгвам. Ако нямате някоя бърза работа, бих ви посъветвал да останете тук, докато мръкне. Изглеждате много разстроен, затова за вас ще бъде добре да прекарате един съвсем спокоен ден със Стария… той ще стане след малко… и с… помните ли прасето?

— Разбира се — отвърнах аз.

— Така; и с някое парченце от него. Наденицата, която препичахте, беше от него. То се оказа изобщо първокачествено във всяко отношение. Опитайте го, ако не за друго, то заради някогашното познанство. Довиждане, стари татко! — викна весело той.

— Чудесно, Джон, чудесно, моето момче! — изписука старецът от стаята си.

Скоро заспах пред камината на Уемик, където си правехме компания със стареца, като спахме почти през целия ден. Обядвахме свинско филе и зеленчук от собствената им градина и аз кимах най-добросъвестно на стареца, освен когато задрямвах. Беше се стъмнило съвсем, когато го оставих да пали огъня за препичане на филиите за чая; от броя на чаените чаши, както и от честите му погледи към двете дъсчици на стената, разбрах, че очакват мис Скифинс.