Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава седма

По времето, когато бях зачел в гробището надписите върху семейните ни надгробни плочи, аз едва знаех да сричам. Не можех дори да схвана правилно техния съвсем прост смисъл, защото смятах, че изразът „съпруга на горепоменатия“ е почтителен намек за отиването на баща ми в по-горен свят; а ако за някой от умрелите ми роднини би било казано „долупоменатия“, не се съмнявам, че бих си съставил най-лошо мнение за този родственик. Не бяха точни и познанията ми за богословските понятия, които изучавах задължително в катехизиса; защото много ясно помня, че поради обещанието „да вървя по същия път през целия си живот“ аз се чувствувах задължен да вървя из селото все в една и съща посока, без да се отклоня някога надолу към работилницата на коларя или нагоре към мелницата.

Когато пораснех, щях да стана чирак на Джо; но докато стигнех до тази чест, мисис Джо смяташе, че не бива да ме разглезват. Затова вършех не само каквото ми кажеха в ковачницата, но ако на някой съсед дотрябваше момче да гони птиците, да събира камъни или да върши нещо друго от тоя род, с тези занимания удостояваха все мене. А за да не се урони достойнството на нашето семейство, на полицата в кухнята имаше една касичка, където всички знаеха, че пускам спечелените пари. Предполагам, че тези пари са били внасяни може би за изплащане на държавен дълг. Но едно е положително: че никога не се надявах да се възползувам от това богатство.

Пралелята на мистър Уопсъл имаше вечерно училище[1] в нашето село, с други думи, тази смешна старица с ограничени средства и неограничен брой недъзи спеше всеки ден от шест до седем часа вечерта пред младежите, които й плащаха по два пенса седмично, за да имат поучителната възможност да я гледат как спи. Тя живееше под наем в една малка къщица, където и мистър Уопсъл живееше на горния етаж; ние, учениците, го чувахме как чете гръмогласно, като тупа от време на време с крак по пода. Предполагаше се, че мистър Уопсъл „изпитва“ всяко тримесечие учениците. В същност в такива случаи той запретваше маншетите, разрошваше косата си и ни декламираше монолога на Марк Антоний над трупа на Цезар. Следваше неизменно одата на Колинс за Страстите[2], в която особено много се възхищавах от мистър Уопсъл в ролята на Отмъщението, когато захвърляше с гръм окървавения си меч и грабваше с унищожителен поглед тръбата, заклеймяваща войните. Това, което изпитвах тогава, няма нищо общо с по-късните ми чувства, когато сам опознах Страстите и ги сравнявах с Колинс и Уопсъл — в ущърб и на двамата джентълмени.

Освен споменатото учебно заведение пралелята на мистър Уопсъл държеше в същата стая малко дюкянче. Тя не знаеше нито каква стока има, нито кое колко струва; но в едно чекмедже имаше омазнена тетрадка, която служеше за ценоразпис, и с помощта на този оракул Биди вършеше всички търговски сделки. Биди беше внучка на пралелята; признавам, че не съм в състояние да разреша гатанката какви бяха роднинските й връзки с мистър Уопсъл. Тя беше сирак като мене; като мене беше отгледана „с две ръце“. Най-забележителното нещо в нея бяха, струва ми се, крайните й части: косата й се нуждаеше винаги от вчесване, ръцете от измиване, а обущата от закърпване и поправка на токовете. Това описание не се отнася за един ден от седмицата. В неделя тя отиваше на черква много спретната.

Главно със собствени сили и подпомаган повече от Биди, отколкото от пралелята на мистър Уопсъл, аз се провирах из азбуката като из трънак, измъчван и издраскван от всяка буква. След това попаднах между ония разбойници — деветте цифри, които всяка вечер измисляха нов начин да се прикрият и да станат неузнаваеми. Най-после започнах наслуки да чета, да пиша и да смятам в съвсем ограничени размери.

Една вечер седях с плочата си в ъгъла край камината и се мъчех да напиша писма на Джо. Мисля, че бе минала цяла година от преследването из блатата; във всеки случай минало бе много време, а навън беше пак зима и мраз. С оставения в краката ми до огнището буквар за справка аз успях след час-два да напиша с печатни букви и да изпоцапам следното послание:

„мИлий ДЖО вярвам да СИ мнОгО дОбре вярвам сКОро ще мога да те уча джо а като по Стъпя прите Бе ДЖО щЕ е чУдо вяр вай ми Пип.“

Никак не беше необходимо да се разбирам с Джо чрез писмо, защото той седеше до мене и бяхме сами. Но аз му предадох собственоръчно това писание (заедно с плочата), а Джо го прие като някакво чудо на образоваността.

— Я гледай, Пип, мили! — извика той, разтворил широко сините си очи. — Та ти си се изучил, а?

— О, не съм още — казах аз, като гледах плочата в ръцете му и се страхувах, че съм писал разкривено.

— Ето едно Д и едно чудесно Ж и О значи Джо, Пип?

Никога не бях чувал Джо да прочете гласно нещо повече от тази едносрична дума, а миналата неделя, когато случайно бях оставил молитвеника ни наопаки, забелязах, че това не представляваше никакво неудобство за Джо. Като исках да използувам случая, за да открия дали трябва да започна съвсем отначало, когато реша да уча Джо, аз казах:

— Прочети по-нататък, Джо!

— По-нататък ли, Пип? — каза той, като загледа бавно и изпитателно писаното. — Едно, две, три. Да, тук има три Д, три Ж и три О. Д-ж-о, цели три Джо, Пип.

Аз се наклоних към Джо и с помощта на показалеца си му прочетох цялото писмо.

— Чудесно! — каза Джо, когато свърших. — Изучил си се ти.

— А как ще напишеш Гарджъри, Джо? — запитах аз със скромно покровителствен тон.

— Не мога да го напиша — отговори Джо.

— Да речем, че опиташ?

— Не може и да речем — каза Джо. — Макар че ужасно обичам да чета.

— Така ли, Джо?

— Ужасно. Дай ми — продължи Джо — някоя хубава книга или вестник и ме остави пред хубав огън — друго не ми трябва. Господи! — каза той, като потърка коленете си. — Като забележиш някое д, някое ж и о и си кажеш: „Ето най-после един Джо“, четенето става толкова приятно!

От тия думи аз заключих, че образованието на Джо е като използуването на парата — още в пелени. И продължих разпита си с въпроса:

— Не си ли ходил на училище, Джо, когато си бил като мене?

— Не, Пип.

— А защо не си ходил на училище, когато си бил малък, Джо?

— Защо ли, Пип? — каза Джо, като взе машата и се залови да разравя полека огъня през долния край на решетката (обичайното му занимание, когато се замислеше за нещо). — Ще ти кажа. Баща ми, Пип, обичаше да пие, а щом се напиеше, започваше да бие безжалостно майка ми. Така биеше само нея и мене. Мене удряше така, както трябваше да удря по наковалнята си… Слушаш ли, Пип, и разбираш ли какво казвам?

— Да, Джо.

— Затова майка ми и аз бягахме няколко пъти от баща ми; после майка ми тръгна да работи и рече: „Джо — рече, — сега, ако е рекъл господ, ще почнеш да учиш, чедо“ — и ме заведе в училище. Само че баща ми имаше толкова добро сърце, че не можеше да живее без нас. Затова дойде с много свят и вдигна такава олелия пред къщата, където живеехме, че хората трябваше да ни изоставят и да ни предадат на него. Той ни заведе в къщи и пак започна да ни бие. Ей това, Пип — каза Джо, като престана да разравя огъня, — беше пречка за учението ми.

— Разбирам, клети Джо.

— Само не забравяй, Пип — каза Джо, като чукна веднъж-дваж безстрастно по горния край на решетката, — ако трябва да отдадем всекиму дължимото и го съдим справедливо, баща ми имаше добро сърце; разбираш ли?

Не разбирах, но не казах нищо.

— Както и да е — продължи Джо, — такива хора трябват, и без тях не може, нали, Пип?

Това разбрах и се съгласих, че е така.

— Затова баща ми не се противи да ме дадат на работа и аз тръгнах да уча сегашния си занаят, който беше и негов, само че той не го работеше; вярвай, Пип, работех мъжки. След време започнах да издържам баща си и го издържах, докато получи поплектически удар. И все ми се искаше да напишат на надгробната му плоча ей това:

„Макар в живота той да е грешил, с добро сърце на тоя свят е бил.“

Джо изрече това двустишие с такава очевидна гордост и внимателна изразителност, че аз запитах дали не го е съчинил сам.

— Аз го съчиних — отговори Джо. — На един дъх го съчиних. Сякаш изковах с един удар цяла подкова. Никога през живота си не бях се смайвал толкова… сам не можех да повярвам. Да си кажа правата, просто не вярвах, че е моя работа. Както казах, Пип, искаше ми се да го издялат върху надгробната му плоча; но както и да ги издялаш — и с едри, и с дребни букви, — стиховете струват пари, затова тая работа не стана. За погребението отидоха доста пари, а колкото останаха, трябваха за майка ми. Тя беше болнава и съвсем се сломи. Не го преживя дълго, горката; скоро почина и тя.

Сините очи на Джо се овлажниха; той изтри едното, после другото с най-неподходящ и неудобен предмет — с дръжката на машата.

— Останах аз тогава съвсем самичък — каза Джо — и се запознах със сестра ти. А сестра ти, Пип — Джо ме погледна решително, сякаш знаеше, че няма да се съглася с него, — е прекрасна жена.

Въпреки волята си аз погледнах недоверчиво огъня.

— Каквото и да мислят за нея роднините или другите хора, сестра ти, Пип — след всяка следваща дума Джо удряше с машата горния край на решетката, — се-стра ти е пре-красна же-на!

Аз не можех да измисля нищо друго и отговорих само:

— Радвам се, че мислиш така, Джо.

— И аз също — отвърна Джо. — И аз се радвам, че мисля така, Пип. Какво значение има за мен, че на някои места е малко по-червена и че кокалите и са повечко?

Аз отговорих дълбокомислено, че щом няма значение за него, за другите пък съвсем няма.

— То се знае — съгласи се Джо. — Така е. Прав си, моето момче. Когато се запознах със сестра ти, хората разправяха само едно — как те отглеждала с двете си ръце. Всички я хвалеха за това, и аз заедно с другите. А пък ти — продължи Джо с такова изражение, като че виждаше нещо наистина много противно, — ако знаеш, мили, какъв дребен и слаб беше, щеше просто да се презираш.

Не много доволен от тия думи, аз казах:

— Защо ще мислиш за мене, Джо!

— Ех, мислех аз за тебе, Пип — отвърна нежно и чистосърдечно Джо. — Когато предложих на сестра ти да се венчаем и да заживеем заедно, щом реши, че може да се пренесе в ковачницата, аз й казах: „Донесете и малкия! Господ да го благослови, горкичкия! — рекох на сестра ти. — И за него ще се намери място в ковачницата.“

Аз се разплаках, хвърлих се на шията на Джо и почнах да му искам прошка, а той хвърли машата, прегърна ме и каза:

— Та ние с тебе, Пип, сме още оттогава приятели! Не плачи, моето момче!

След това кратко прекъсване Джо продължи:

— Такива работи, Пип. Така стана тя. А сега, като искаш да ме учиш, Пип, трябва да ти кажа още отсега, че съм тъп, ужасно тъп и по-добре ще е мисис Джо да не знае какво сме намислили. Тая работа трябва да стане някак тихомълком. А защо тихомълком ли? Ей сега ще ти кажа, Пип.

Той взе пак машата; съмнявам се дали би могъл да продължи обяснението си без нея.

— Защото сестра ти е от управляващите.

— От управляващите ли, Джо? — смаях се аз, защото ми мина през ум смътното предположение (а трябва да добавя и надежда), че Джо се е развел с нея и тя се е омъжила за някой лорд от адмиралтейството или държавното съкровище.

— От управляващите — каза Джо. — Искам да кажа, че обича да управлява и двама ни.

— О-о!

— А тя не обича в къщи да има учени хора — продължи Джо. — Най-малко ще й хареса аз да съм учен, защото се бои да не се разбунтувам. Да не стана метежник, нали разбираш?

Щях да отговоря с въпрос и дори започнах: „А защо…“, но Джо ме прекъсна:

— Чакай малко. Зная какво ще кажеш, Пип; ала почакай малко! Не отричам, че сестра ти ни поваля от време на време. Не отричам, че ни понахоква и се нахвърля здраво върху ни. Когато сестра ти се разлюти, Пип — Джо заговори почти шепнешком и погледна към вратата, — чистосърдечието налага да признаем, че е Страшилище.

Джо изрече тази дума така, като че тя започваше най-малко с дванадесет главни С-та.

— Защо не се разбунтувам ли? Това ли щеше да кажеш, когато те прекъснах, Пип?

— Да, Джо.

— Как да ти кажа — започна Джо, като взе машата с лявата си ръка, за да може да подръпва с дясната бакенбардите си, а аз не очаквах нищо добро, когато го виждах в това спокойно занимание; — сестра ти има ум — море. Ум — море.

— Какво, какво? — запитах аз с надеждата да го поставя натясно. Но намирайки отговор много по-бързо, отколкото очаквах, Джо ме слиса, като заобиколи въпроса и каза с унесен поглед:

— Такъв ум има тя… А пък аз го нямам — продължи той, като отвърна най-сетне поглед от огъня и започна пак да подръпва бакенбардите си. — Освен това, Пип, не забравяй никога, че аз толкова се нагледах как майка ми се трудеше, трепеше, мъчеше и през целия си живот не видя покой, та ужасно се боя да не съгреша с нещо пред жена; по-лесно ми е пред себе си да съгреша и да си навлека беда. Най бих искал, Пип, всичко да се струпва върху мене; за тебе, моето момче, да няма Гъдел, аз да поема всичко; ала в живота има и добро, и зло, Пип; само че ти не вземай много присърце злото.

При все че бях още съвсем малък, от тази вечер започнах да се възхищавам повече от Джо. Ние се чувствувахме и след това равни, както и по-рано. Но сега, когато го гледах и мислех за него в спокойни минути, изпитвах някакво ново чувство — като че той беше някъде по-високо в душата ми и аз трябва да вдигам поглед към него.

— Както и да е — каза Джо, като стана да хвърли дърва в огъня, — холандският часовник се е потрудил и наближава вече осем, а нея още я няма. Дано кобилката на чичо Пъмбълчук да не се е подхлъзнала на леда!

Мисис Джо отиваше от време на време в пазарни дни да помогне на чичо Пъмбълчук при купуването на домакински потреби и храни, за които беше нужно мнението на жена; защото чичо Пъмбълчук беше ерген, а нямаше доверие в прислужницата си. Днес беше пазарен ден и мисис Джо бе отишла при него.

Джо стъкми огъня, помете пред огнището, след това и двамата излязохме да се ослушаме за кабриолета. Нощта беше мразовита, духаше силен вятър, земята беше побеляла от замръзналия сняг. Ако някой трябва да прекара такава нощ из блатата, непременно ще замръзне, помислих си аз. А когато погледнах звездите, размислих колко страшно ще е човек да ги гледа, когато замръзва, без да зърне помощ или състрадание в безброя мигащи светлинки.

— Кобилката се чу — каза Джо. — Звънчетата й звънят като камбанки.

Тя препускаше по-бързо от друг път и подковите й звънтяха напевно по твърдия път. Ние изнесохме стол, за да помогнем на мисис Джо да слезе по-лесно, разровихме огъня, та прозорчето да светне по-ярко пред тях, и прегледахме дали всичко в кухнята е на мястото си. Привършвахме приготовленията си, когато те пристигнаха завити до уши. Помогнахме на мисис Джо да слезе, чичо Пъмбълчук слезе подир нея, покри кобилката с попона и всички влязохме в кухнята, където внесохме толкова студен въздух, че всичката топлина от огнището бе сякаш погълната от него.

— А сега — каза мисис Джо, като отметна бързо и възбудено шала и качулката, която увисна на гърба й заедно с панделките си, — ако и този път не ни е благодарно това момче, надали ще ни бъде благодарно някога.

Аз се постарах да придам на лицето си толкова благодарно изражение, колкото това беше възможно за момче, което не знае защо трябва да е благодарно.

— Само дано не го разглезят там. Малко ме е страх.

— Тя не е от тия, мадам — каза мистър Пъмбълчук. — Тя си знае работата.

Тя ли? Аз погледнах Джо, като се опитвах да изразя със свити устни и вежди въпроса: „Коя тя?“ И Джо ме погледна, като се опитваше да зададе със свити устни и вежди въпроса: „Коя тя?“, но тъй като сестра ми го залови на местопрестъплението, той почеса носа си с опакото на ръката, поглеждайки примирително, както винаги в такива случаи.

— Е-е! — викна трескаво сестра ми. — Какво се стресна? Да не се е запалила къщата?

— Някой — започна учтиво Джо — рече тя.

Тя си е тя, струва ми се — каза сестра ми. — А може според тебе мис Хавишам да е той. Но такова нещо и ти не вярвам да измислиш.

— Мис Хавишам… от града ли? — каза Джо.

— А да не би да има мис Хавишам на село? — отвърна сестра ми. — Тя иска момчето да ходи да играе у дома й. И ще ходи, то се знае. И ще играе — каза сестра ми, като заклати заканително глава към мене, за да ме насърчи към игра и веселие, — инак ще го науча!

Слушал бях за мис Хавишам от града — всички из околността бяха слушали за нея — и знаех, че тя е необикновено богата и сурова дама, която живее самотно в голям мрачен дом, грижливо ограден против крадци.

— Ех, то се знае — каза смаяният Джо. — А откъде ли познава Пип?

— Глупости! — извика сестра ми. — Кой е казал, че го познава?

— Някой рече — започна пак учтиво Джо, — че искала да ходи да играе у дома й.

— А нима не е могла да попита чичо Пъмбълчук дали не познава някое момче, което да играе у нея? Нима не е възможно чичо Пъмбълчук да е наел от нея някой участък земя и да отива от време на време — няма да кажем веднъж на шест месеца или на три месеца, защото ти не можеш да разбереш дотолкова, а от време на време да отива да си плати наема? Нима не може тъкмо тогава тя да е попитала чичо Пъмбълчук не познава ли някое момче, което да играе у нея? А нима чичо Пъмбълчук, който винаги мисли и се грижи за нас — макар че ти, Джоузеф, може и да не мислиш така — (тя изрече това с горчив упрек, сякаш Джо беше възможно най-безсърдечният племенник), — нима не може да й е споменал за това момче, което се перчи тук — (тържествено заявявам, че никога не съм се перчил) — и на което цял живот доброволно робувам?

— Добре казано! — извика чичо Пъмбълчук. — Правилно! И съвсем вярно! Добре казано, наистина. Сега, Джоузеф, знаеш вече как е станала тая работа.

— Не, Джоузеф — продължи все така укорително сестра ми, докато Джо потъркваше виновно нос с опакото на ръката си, — още не знаеш, макар че може и да не мислиш така. Може да мислиш, че знаеш, ала не знаеш, Джоузеф. Не знаеш, че чичо Пъмбълчук, каквото и да мислим ние, предполага, че момчето ще си намери щастието при мис Хавишам и предложи да го заведе още тази нощ в града с кабриолета, да го остави в дома си да пренощува и утре заран да го предаде лично на мис Хавишам. Господи, помилуй! — извика сестра ми, като захвърли ядосано качулката си. — Аз съм се разприказвала тук с някакви си диванета, а пък чичо Пъмбълчук чака, кобилката зъзне пред вратата и момчето е потънало в кал и мръсотия от главата до петите!

С тия думи тя ме сграбчи, както орел сграбчва агне, наведе лицето ми над една дървена копанка, почна да полива главата ми с вода, да я сапунисва, да я търка, да я изтрива, да я изтупва, сресва и стърже, докато аз наистина премалях. (Тук му е мястото да отбележа, че от всички хора аз съм сигурно най-добре запознат с безмилостния допир на венчалните пръстени до човешкото лице.)

След измиването ме преоблякоха в кораво прано бельо като млад покаяник във власеница и ме стегнаха в тесен мъченически костюм. След това мистър Пъмбълчук ме прие важно като шериф и ми държа слово, което положително бе чакал с нетърпение да произнесе:

— Бъди вечно благодарен на всичките си приятели, момче, а най-вече на тия, които са те отгледали с двете си ръце!

— Сбогом, Джо!

— Бог да те благослови, моето момче.

Не бях се разделил досега с Джо и било от разчувствуване, било от останалата в очите ми сапунена пяна отначало не можах да видя от кабриолета ни една звезда. Но скоро те замигаха една след друга, без да хвърлят все пак ни най-малка светлина върху въпроса, защо в същност отивам да играя у мис Хавишам и на какво в същност трябва да играя там.

Бележки

[1] Вечерно училище — това е пример за единствения начин на обучение, който се е практикувал в повечето части на Англия, преди държавата да поеме образованието в свои ръце в средата на 19-и век. Филип Колинс в „Дикенс и образованието“ (Макмилан, 1963) отбелязва: „По правило училищата за малки деца (ръководени от необразовани жени) били крайно лоши. Много от тях били като това, което посещава Пип. За всяка подробност от това смешно описание можете да намерите доказателства в бележките на «Отчети за началното образование» на Манчестърската статистическа организация от 1834–1835 година“.

[2] Одата на Колинс за Страстите — написана от Уилям Колинс (1721–1759), един от най-видните английски поети на 18-и век.

„… Отмъщението неспокойно се надига.

Той захвърли окървавения си меч със гръм.

И със смразяващ поглед взе тръбата,

заклеймяваща войната.

Никога пророческите звуци не са били скръбни…“

Монолога на Марк Антоний, за който става дума, е, разбира се, прочутият монолог от трагедията на Шекспир „Юлий Цезар“.