Чарлз Дикенс
Големите надежди (30)

Глава тридесета

Докато се обличах на другата сутрин в „Синият глиган“, аз обмислих добре въпроса и реших да кажа на опекуна си, че според мене Орлик не е много подходящ да заема доверена длъжност в дома на мис Хавишам.

— Разбира се, че не е подходящ, Пип — каза моят опекун, предварително доволен от своето мнение по тоя въпрос, — защото доверените длъжности не се заемат никога от подходящ човек.

Той изглеждаше много доволен, че и в случая няма изключение от това правило, и изслуша със задоволство всичко, което можех да му кажа за Орлик.

— Много добре, Пип — каза той, когато свърших. — Ей сега ще намина там и ще го уволня.

Поразтревожен от тази решителна стъпка, аз предложих да я поотложи и дори намекнах, че може би не е толкова леко да се справи с тоя приятел.

— О не! — каза моят опекун, като размаха самоуверено кърпичката си. — Много би ми се искало да видя как би се опитал да спори с мене.

Ние щяхме да заминем заедно за Лондон с обедния дилижанс и тъй като на закуска едва не изпуснах чашата си от бързане, за да не ме завари Пъмбълчук, аз се възползувах от случая и казах на мистър Джагърс, че искам да се поразходя, докато той е зает, като го помолих да поръча на кочияша да спре, когато ме настигнат, за да заема мястото си. Така можах да избягам от „Синият глиган“ веднага след закуската. След един обход от две мили извън града зад имота на Пъмбълчук аз излязох отново на главната улица далеко от тази клопка, чувствувайки се вече в сравнителна безопасност.

Забавно беше да се намеря отново в спокойния стар град и съвсем не беше неприятно да видя, че тук-там са ме познали и ме заглеждат. Някои търговци дори изскочиха от магазините си и тръгнаха по улицата пред мене, за да могат да се върнат — уж че са забравили нещо — и да ме срещнат, при което не зная кой постъпваше по-зле: те ли, като се преструваха, че не се връщат нарочно, или аз, като се преструвах, че не ги забелязвам. Моето положение беше все пак завидно и аз бях доволен от него, докато съдбата не изпречи на пътя ми непоправимия нечестивец — хлапето на Траб.

Когато огледах по едно време улицата, видях, че хлапето на Траб иде към мене, като премята една празна синя торба. Реших, че ще е най-добре да го погледна спокойно, без да му обърна внимание, за да обуздая по този начин лошите му намерения, и продължих пътя си. Смятах вече да се поздравя за успеха си, когато коленете на хлапето се огънаха ненадейно, косата му щръкна, шапката хвръкна от главата му и то се разтрепера от глава до пети, залитна насред улицата и изписка към минувачите: „Дръжте ме! Страх ме е!“ Като че беше ужасено и слисано от появата ми. Когато минах покрай него, зъбите му тракаха шумно и то се простря най-унизително в праха.

Това беше мъчно поносимо, но беше все пак нищо. Не бях изминал и двеста метра, когато за най-голям свой ужас, изненада и възмущение видях отново пред себе си хлапето на Траб. Появи се откъм най-близкия ъгъл. Синята торба беше метната през рамото му, погледът му изразяваше почтено трудолюбие, от бодрата походка личеше, че бърза към магазина на Траб. Щом ме видя, то трепна, а след това бе пак обладано от бесовете; само че този път започна да се върти със залитане около мене, като преплиташе нозе и вдигаше ръце за милост. Една групичка минувачи приветствуваха с радостни викове мъчението му, а аз просто потънах е земята.

Не бях успял да стигна до пощата, когато хлапето на Траб изскочи отново пред мене от една задна уличка. Този път то беше съвсем променено. Носеше синята торба така, както аз носех горното си палто, и пристъпваше срещу мене по отсрещната страна на улицата, придружено от група развеселени млади приятели, към които се провикваше от време на време и им махаше с ръка: „Не ви познавам!“

Не мога да изразя с думи досадата и обидата, които хлапето на Траб ми причини, когато, минавайки покрай мене, подръпна яка, зави перчема си, сложи ръце на кръста, захили се глупаво, закълчи се и замънка провлечено към другарите си:

— Не ви познавам! Не ви познавам! Честна дума, не ви познавам!

После ме придружи с кукуригане през моста, като някой възмутен петел, който ме е познавал още когато бях ковач. Това оскърбление увенча позора, с който бях изпратен или по-скоро изхвърлен вън от града.

И сега дори не зная какво друго бих могъл да сторя в тоя случай с хлапето на Траб, освен да търпя… или да го убия на място.

Да се сборичкам с него на улицата или да му изтръгна каквото и да е възмездие извън пробождане в сърцето, би било безполезно и унизително. Освен това то беше хлапе, което никой не можеше да улови; беше неуязвимо и изплъзващо се като змия; ако го притиснат до стената, щеше да се измъкне между краката на противника си с презрително кикотене. Все пак още на другия ден писах на мистър Траб, че мистър Пип ще трябва да се откаже от по-нататъшни делови отношения с човек, който дотолкова е забравил задълженията си към обществото, че държи на работа момче, предизвикващо отвращение у всеки почтен човек.

Дилижансът с мистър Джагърс ме настигна навреме. Аз заех отново мястото си и пристигнах в Лондон жив, но не и здрав, защото бях с наранено сърце. Щом пристигнах, изпратих на Джо лакерда и буренце стриди (че не го посетих лично) и се прибрах в странноприемницата „Барнард“.

Хърбърт, който вечеряше със студени закуски, се зарадва, че се връщам. След като изпратих Отмъстителя до гостилницата за допълнителна храна, почувствувах, че още тази вечер трябва да споделя мъките си с моя приятел и съквартирант. Тъй като и дума не можеше да става за поверителен разговор, докато Отмъстителя е в хола (който беше в същност само едно преддверие за подслушване), аз го изпратих на театър. Едва ли има по-добро доказателство за робуването ми на този господар от постоянните унизителни старания да му намеря работа. Понякога стигах дотам, че го изпращах до входа на Хайд Парк да види колко е часът.

Когато се наобядвахме и седнахме пред камината, аз казах на Хърбърт:

— Драги Хърбърт, имам да ти поверя нещо много важно.

— Драги Хендел — отвърна той, — ще се отнеса с почит и уважение към доверието ти.

Хърбърт кръстоса крака, наведе глава на една страна и загледа огъня, а тъй като аз не продължих, погледна и мене.

— Хърбърт — казах аз, като сложих ръка на коляното му, — аз съм влюбен… Обожавам Естела.

Вместо да се смае, Хърбърт отговори съвсем спокойно:

— Така. А после?

— Е, добре, Хърбърт, само това ли ще ми кажеш? А после?

— Искам да кажа какво е станало по-нататък — каза Хърбърт. — Това знаех, разбира се.

— Как си го узнал? — запитах аз.

— Как съм го узнал ли, Хендел? Ами че от тебе.

— Никога не съм ти го казвал.

— Не си ми го казвал наистина. Ти никога не ми казваш, че си се подстригал, но аз имам очи да го видя. Та ти я обожаваш още откакто те познавам. Ти донесе тук това обожание заедно с куфара си. Не бил ми казвал! Ами че ти ми го казваш от сутрин до вечер! Когато ми разказа живота си, за мене беше ясно, че си започнал да я обожаваш, щом си я видял, когато си бил в същност още момче.

— Добре тогава — рекох аз, почти зарадван от това пояснение, — и не съм престанал да я обожавам. А тя се е върнала още по-красива и изискана. Видях я вчера. Ако досега я обожавах, сега двойно повече я боготворя.

— Тогава, Хендел — каза Хърбърт, — за тебе е щастие, че са те избрали и предопределили за нея. Без да засегнем забранената тема, можем да кажем, че това е несъмнено. А имаш ли понятие как се отнася Естела към въпроса за обожанието?

Аз поклатих мрачно глава. И казах:

— Ох, тя е на хиляди мили далеко от мене.

— Търпение, драги Хендел: има време, има време. Нещо друго?

— Срам ме е да го кажа — отвърнах аз, — при все че е толкова срамота да го кажа, колкото и да го мисля. Ти каза, че съм щастлив. Щастлив съм, разбира се. До вчера бях ковашки чирак! А днес съм… Какъв съм днес?

— Да кажем, добро момче, щом сам не знаеш как да се наречеш — отвърна усмихнато Хърбърт и ме потупа приятелски по ръката; — добро момче, странна смесица от буйност и нерешителност, смелост и неувереност, динамичност и мечтателност.

Аз помълчах, за да преценя дали такава смесица наистина съществува в нрава ми. И при все че, общо взето, не можех да я призная за напълно вярна, сметнах, че не си струва да споря по тая преценка.

— Когато се питам какъв съм днес, Хърбърт — продължих аз, — имам пред вид мислите си. Ти казваш, че съм щастлив. Зная, че не съм сторил нищо за преуспяването си в живота; че то се дължи само на съдбата. Това значи наистина да си щастлив. И все пак, когато помисля за Естела…

— А кога ли не мислиш — прекъсна ме Хърбърт, все така загледан в огъня, и аз си казах, че това е много мило и съчувствено от негова страна.

— Тогава, драги Хърбърт, не мога да ти кажа колко несигурен и неуверен се чувствувам, до каква степен смятам, че съм изложен на хиляди случайности. Без да засегна забранената тема, както постъпи преди малко и ти, мога да кажа, че всичките ми надежди зависят от постоянството на една личност (която не назовавам). А и в най-добрия случай дори, колко неопределено и незадоволително е да имаш толкова смътна представа за тия надежди.

С тези думи аз освободих съзнанието си от мисълта, която го гнетеше отдавна, а особено много от вчера.

— Слушай, Хендел — отвърна Хърбърт със своя весел и ободрителен тон, — струва ми се, че поради унинието, предизвикано от твоето увлечение, ние гледаме през увеличително стъкло зъбите на харизания кон. Струва ми се също, че като съсредоточаваме вниманието си в това разглеждане, ние забравяме напълно едно от най-добрите качества на животното. Та нали ти сам ми каза, че твоят опекун мистър Джагърс още отначало споменал, че имаш на разположение не само надежди? Дори ако не бе ти казал — макар че това ако е много важно, — можеш ли да повярваш, че не някой друг, а тъкмо мистър Джагърс би приел да ти бъде опекун, ако не знае всички подробности?

Не можех да отрека, че доводът е сериозен. Но както се постъпва често в такива случаи, признах това като неохотна отстъпка пред истината и правдата… при все че нямах никакво желание да отрека правотата му.

— И аз мисля, че доводът е не само сериозен, но че ти не би могъл да измислиш по-сериозен от него — каза Хърбърт; — а за останалото ще трябва да чакаш знак от опекуна си, който пък ще трябва да чака знак от доверителя си. Ти едва ли ще научиш повече подробности, преди да навършиш двадесет и една години. Във всеки случай тогава ще остане малко да чакаш, защото въпросът ще трябва все пак да се изясни най-после.

— Какъв жизнерадостен дух имаш! — казах аз, признателен и възхитен от неговата веселост.

— Трябва да го имам — каза Хърбърт, — защото нямам почти нищо друго. Впрочем трябва да призная, че заслугата за смисленото нещо, което казах, не е моя, а на баща ми. Единственото изказване, което той направи по твоя случай, беше именно това: „Работата е уредена, иначе мистър Джагърс не би се заловил за нея.“ А сега, преди да кажа още нещо за баща си или за сина му, за да отплатя на доверието с доверие, искам да ти стана за малко доста неприятен… направо противен.

— Няма да успееш — казах аз.

— И как още! — отвърна той. — Едно, две, три… започвам. Мили Хендел… — при все че говореше все така весело, личеше, че е напълно сериозен. — Откакто седим и разговаряме днес пред огъня, аз все си мисля, че щом опекунът ти не е споменал досега ни дума за Естела, тя сигурно не е свързана с получаването на наследството. Правилно ли съм разбрал казаното от тебе… искам да кажа, че той никога не е говорил нито пряко, нито косвено за нея? Не е намеквал например, че твоят покровител има намерение най-после да ви ожени?

— Никога.

— Кълна ти се в честта си, Хендел, че в душата ми няма ни следа от завист или ревност. Но щом не си обвързан по тоя начин, не можеш ли да се отървеш от нея?… Казах, че ще ти стана неприятен.

Аз отвърнах глава, защото в душата ми нахлу с внезапен порив — както вятърът откъм морето нахлуваше някога в нашите блата — същото чувство, което ме бе обзело в утрото, когато напуснах ковачницата, когато мъглата се вдигна тържествено и аз докоснах с ръка пътния показател. Настъпи няколкоминутно мълчание.

— Да, виждам, мили Хендел — продължи Хърбърт, като че не бяхме замълчавали, — чувството е много сериозно, щом е пуснало толкова дълбоки корени в душата на момче, романтично и по природа, и поради външните условия. Помисли за нейното възпитание; помисли за мис Хавишам. Помисли каква е самата Естела. (Сега вече съм напълно противен и ти положително ме ненавиждаш.) Всичко това може да завърши много зле.

— Зная, Хърбърт — казах аз, все още отвърнал глава от него, — но нищо не мога да сторя.

— Не можеш да се отървеш ли?

— Не. Невъзможно е.

— Не можеш ли да опиташ, Хендел?

— Не. Невъзможно е.

— Добре тогава — каза Хърбърт, като стана, разтърси глава, сякаш се събуждаше от сън, и разрови огъня. — Ще се постарая да ти стана пак приятен.

Той се разходи из стаята, изтърси завеските, подреди столовете по местата им, прибра разхвърляните книги и други вещи, надзърна в преддверието, в кутията за писма, затвори вратата и най-после седна пак пред огъня, като обгърна с две ръце левия си крак.

— Щях да кажа една-две думи, Хендел, за баща си и за сина му. За жалост за сина на баща ми надали е необходимо да подчертая, че домакинството на моя баща не е особено блестящо.

— Но там има такова изобилие, Хърбърт — казах аз от желание да го утеша.

— О, да! Така казва и метачът, и антикварят от уличката зад нас. Сериозно, Хендел, защото въпросът е съвсем сериозен, ти знаеш не по-зле от мене какво е положението у нас. Предполагам, че е било време, когато баща ми още не е бил махнал с ръка на всичко; но дори ако е било, това време е отдавна минало. Позволи ми да те попитам, имал ли си случай да забележиш из вашия край, че децата от несполучливи бракове най-много бързат да се оженят?

Въпросът беше толкова чудноват, че аз запитах на свой ред:

— Така ли?

— Не зная — каза Хърбърт — и точно това искам да узная. Защото у нас е точно така. Горката Шарлот, която беше подир мене и умря, преди да навърши четиринадесет години, беше поразителен пример. Както и малката Джейн. Ако чуеш желанието й да се омъжи, ще помислиш, че през целия си кратък живот не е виждала нищо друго освен семейно щастие. Малкият Алик е още в рокличка, а вече подготвя брака си с подходящо девойче от Кю. В същност мисля, че всички освен най-малкото сме сгодени.

— И ти ли? — запитах аз.

— И аз, само че тайно — каза Хърбърт.

Уверих го, че ще запазя тайната, и го помолих да ми каже нещо повече. Той бе говорил така смислено и съчувствено за моята слабост, та исках да науча нещо за неговата сила.

— Мога ли да попитам за името? — казах аз.

— Клара — отвърна Хърбърт.

— В Лондон ли живее?

— Да. Трябва може би да спомена — каза Хърбърт, изпаднал в особено униние и умиление, откакто заговорихме на тази интересна тема, — че родословието й не отговаря на глупавите изисквания на майка ми. Баща й се е грижил за снабдяването на пътнически кораби. Нещо като корабен домакин.

— А сега какъв е? — запитах аз.

— Сега е инвалид — отвърна Хърбърт.

— И живее?…

— На първия етаж — каза Хърбърт. Това не бе отговор на моя въпрос, защото аз имах пред вид от какво живее. — Не съм го виждал още, защото, откакто се познавам с Клара, той не е слизал от стаята си на горния етаж. Но постоянно го чувам. Вдига ужасен шум — реве и блъска по пода с някакви страшни сечива.

Хърбърт ме погледна, разсмя се от сърце и си възвърна за известно време жизнерадостта.

— Не се ли надяваш да го видиш? — казах аз.

— Разбира се, постоянно се надявам да го видя — отговори Хърбърт, — защото, щом го чуя, очаквам да се сгромоляса през тавана. Не зная само колко време ще издържат гредите.

Той се изсмя отново от сърце, после пак оклюма и каза, че щом посъбере капитал, възнамерява да се ожени за тази девойка, добавяйки за обяснение на унинието си:

— Нали знаеш, човек не може да се ожени, додето не се нареди.

Докато наблюдавахме огъня и размишлявах каква мъчно достижима мечта е понякога да се събере капитал, аз пъхнах ръце в джобовете си. В единия напипах някаква смачкана хартийка, която извадих и видях, че е полученият от Джо билет за представлението на прочутия провинциален артист-любител, новия Росций.

— Господи помилуй! — извиках неволно аз. — Та то било тая вечер!

Темата на разговора ни се промени изведнъж и ние решихме набързо да отидем на театър. И така, след като уверих Хърбърт, че ще го утешавам и подкрепям в сърдечните му грижи по всички възможни и невъзможни начини, а той ми каза, че ще ме представи на годеницата си, която ме знае вече по име, след като си стиснахме сърдечно ръцете в знак на взаимно доверие, ние изгасихме свещите и огъня, заключихме вратата и тръгнахме да търсим мистър Уопсъл и Дания.