Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

За мене бе истинско изпитание да видя на следващия ден как Джо облича празничните си дрехи, за да ме придружи до мис Хавишам. Все пак, щом смяташе, че в случая трябва да е в параден костюм, не беше моя работа да му казвам, че изглежда много по-добре в работното си облекло; особено като знаех, че той се подлага на това страхотно неудобство само заради мене и само заради мен издърпа яката на ризата си отзад толкова високо, че косата на тила му щръкна като кичур перушина.

Докато закусвахме, сестра ми заяви, че има намерение да дойде с нас до града и ще остане при чичо Пъмбълчук, откъдето — както се изрази тя — ще я вземем, след „като си свършим работата с важните дами“, намерение, от което Джо, изглежда, не очакваше нищо добро. Ковачницата бе затворена за цял ден и Джо написа с тебешир на вратата (както правеше при всяко от редките си отсъствия) краткото съобщение „Отсъствувам“, придружено от една стрелка, указваща пътя, който бе поел.

Тръгнахме пеш; сестра ми вървеше напред с голяма боброва качулка и с кошница, наподобяваща държавния печат[1], в която имаше чифт дървени обувки[2], допълнителен шал и дъждобран, при все че времето беше ясно. Не зная дали носеше тия неща, за да се самонаказва или от тщеславие; но по-склонен съм да мисля, че искаше да покаже какво има — както Клеопатра или друга самозабравила се владетелка би изложила на показ богатството си при някое тържествено шествие.

Щом стигнахме до дома на Пъмбълчук, сестра ми се обърна вътре и ни остави. Тъй като наближаваше пладне ние с Джо побързахме към дома на мис Хавишам. Отвори както винаги Естела; щом я видя, Джо свали шапката си, улови я с двете си ръце и я задържа в равновесие, сякаш щеше да претегля нещо в нея и се боеше да не сбърка с някой грам.

Без да ни погледне, Естела ни поведе по добре познатия ми път. Аз вървях след нея, Джо след мене. Когато се обърнах в коридора, Джо още държеше най-внимателно шапката си и ни следваше с големи крачки, но на пръсти.

Естела ми каза, че трябва да влезем и двамата, затова хванах Джо за ръкава и го въведох при мис Хавишам. Тя седеше до тоалетната си маса и веднага се обърна към нас.

— О! — каза тя на Джо. — Ти ли си съпруг на сестрата на това момче?

Надали бих могъл да си представя някога милия Джо толкова неприличащ на себе си и толкова наподобяващ някаква чудновата птица; той стоеше безмълвен, с разрошена перушина и отворена уста, сякаш искаше червейче.

— Ти ли си съпруг на сестрата на това момче? — повтори мис Хавишам.

Колкото и да беше неприятно, през време на разговора Джо се обръщаше към мене вместо към мис Хавишам.

— Искам да кажа, Пип — започна Джо едновременно убедително, доверчиво и крайно почтително, — че се ожених за сестра ти, когато бях, както се казва (ако нямаш нищо напротив), ерген.

— Така! — каза мис Хавишам. — И си отгледал момчето с намерение да го изучиш на твоя занаят; така ли, мистър Гарджъри?

— Нали знаеш, Пип — отговори Джо, — че ние си бяхме приятели, и двамата смятахме да направим това, от което ще ни е най-добре. Ала ето що, Пип: ако имаш нещо против занаята — да речем, че има чернилка, сажди и тъй нататък, — нали знаеш, по това ще помислим.

— Възразявало ли е нещо момчето? Обича ли занаята? — запита мис Хавишам.

— Както знаеш, Пип — отговори Джо, засилвайки досегашната смесица от убедителност, доверие и почит, — това е твое съкровено желание. — Още преди да продължи, видях, че му хрумва да приспособи за случая своята епитафия:

— В живота ти не си сгрешил, че все с това желание си бил!

Напразно се стараех да му внуша, че трябва да говори на мис Хавишам. Колкото повече му подсказвах със знаци това, толкова по-доверчиво и вежливо говореше той с мене.

— Донесе ли договора за приемането му на работа? — запита мис Хавишам.

— Нали видя, Пип — отговори Джо така, като че му бяха задали неуместен въпрос, — че го сложих в шапката си; тук е, значи.

С тези думи той извади договора и го даде не на мис Хавишам, а на мен. Струва ми се, че се срамувах за милия Джо — да, срамувах се за него, — когато видях, че Естела стои зад стола на мис Хавишам и се усмихва злорадо. Взех договора и го подадох на мис Хавишам.

— Не си ли очаквал от момчето възнаграждение, загдето го вземаш на работа? — каза мис Хавишам, докато преглеждаше договора.

— Джо! — укорих го аз, когато той не отговори. — Защо не отговаряш?

— Пип — прекъсна ме обидено Джо, — искам да кажа, че на такъв въпрос няма какво да се отговаря, защото знаеш, че отговорът е само НЕ. Нали знаеш, Пип, че е НЕ; защо ще го казвам?

Мис Хавишам го погледна и като че го прецени много по-добре, отколкото допусках при сегашното му държане; после взе една торбичка от масата зад себе си.

— Пип поспечели нещичко тук — каза тя. — В тази торбичка има двадесет и пет гвинеи. Дай я на господаря си, Пип!

Изгубил сякаш напълно ума си от учудване пред тази странна жена и странна стая, и сега дори Джо продължаваше да говори на мене.

— Много си щедър, Пип — каза Джо, — приемам с благодарност, макар че нито съм очаквал, нито съм помислял за такова нещо. А сега, мили — каза Джо (от което аз най-напред пламнах, после се смръзнах, като предположих, че това свойско обръщение се отнася за мис Хавишам и Естела), — сега, мили, да си изпълним дълга! Да си изпълним дълга един към друг и към тия, които предадоха щедрия ти подарък… за да се задоволят… ония… които никога… — Тук вече пролича, че Джо изпада в страшно затруднение, от което се измъкна победоносно с думите: — А от мене да е далече! — Тези думи бяха толкова приятни и убедителни за него, че той ги повтори.

— Сбогом, Пип! — каза мие Хавишам. — Изведи ги, Естела.

— Да дойда ли пак, мис Хавишам? — запитах аз.

— Не. Твой господар сега е Гарджъри. Още една дума, Гарджъри!

След като го повика така, докато аз излизах, тя му каза отчетливо и натъртено:

— Момчето се държа добре тук и това е възнаграждението му. Ти, като честен човек, няма да очакваш, разбира се, нищо повече.

Никога не можах да разбера как Джо се бе измъкнал от стаята й; зная само, че когато стигна до стълбището, започна стремително да се качва, вместо да слиза, и не обърна никакво внимание на предупрежденията, докато не го върнах насила. След една минута ние се озовахме на улицата, вратата бе заключена и Естела изчезна. Когато останахме отново сами и на светло, Джо се облегна на зида и каза:

— Чудна работа!

Той стоя толкова време така, като повтаряше често: „Чудна работа!“ — щото помислих, че няма вече да се опомни. Най-после удължи забележката си с думите: „Наистина чуд-на ра-бо-та, Пип!“ След това постепенно се разприказва и можа да тръгне.

Имам основание да мисля, че съзнанието на Джо се проясни от преживяното изпитание, щото по пътя към Пъмбълчук той намисли хитроумен план. Основанието ми се подкрепя от това, което стана в гостната на Пъмбълчук, където намерихме сестра ми в разговор с омразния семенар.

— Е-е! — извика сестра ми, като се обърна едновременно и към двама ни. — Какво става с вас? Чудно как благоволихте да се върнете при такива нищожни хора! Наистина е чудно!

— Мис Хавишам — каза Джо, като ме гледаше втренчено, сякаш правеше усилие да си припомни нещо — настоятелно поръча да предадем нейните… поздрави ли каза или уважение, Пип?

— Поздрави — казах аз.

— Така си спомням и аз — отговори Джо, — нейните поздрави на мисис Джо Гарджъри.

— Много са ми дотрябвали! — забеляза сестра ми, при все че бе поласкана.

— И би желала — продължи Джо, като ме изгледа пак така втренчено, сякаш правеше усилие да си спомни нещо — здравословното й състояние да й позволи… нали, Пип?

— Да има удоволствието — добавих аз.

— Да покани на гости някои дами — каза Джо. И пое дълбоко дъх.

— Ех! — извика сестра ми, като погледна по-меко мистър Пъмбълчук. — Би могла да започне с тази любезност, но по-добре късно, отколкото никога. А какво даде на тоя непрокопсаник?

— Нищо не му даде — каза Джо.

Мисис Джо щеше да избухне, но Джо продължи:

— Каквото даде, е за приятелите му. А като казвам приятели, обясни тя, разбирам сестра му, мисис Дж. Гарджъри. Така рече: Мисис Дж. Гарджъри. Може и да не знаеше — добави Джо, като се замисли, — дали е Джо или Джордж.[3]

Сестра ми погледна към Пъмбълчук, който поглади облегалките на дървеното си кресло и поглеждайки ту нея, ту огъня, закима, като че е знаел предварително всичко това.

— И колко получи? — запита сестра ми, като се засмя. Да, засмя се!

— Какво ще кажат уважаемите присъствуващи за десет лири? — запита Джо.

— Ще кажат, че е доста добре — отговори рязко сестра ми. — Не са много, но е доста добре.

— А за повече? — каза Джо.

Ужасният измамник Пъмбълчук веднага кимна и каза, като поглади облегалките на стола си:

— Повече са, мадам!

— Да не смятате… — започна сестра ми.

— Да, така смятам — каза Пъмбълчук, — но почакайте. Продължавай, Джоузеф. Смело! Продължавай!

— Какво ще кажат уважаемите присъствуващи за двадесет лири? — продължи Джо.

— Ще кажат, че е отлично… — отговори сестра ми.

— А са повече от двадесет лири — каза Джо.

Жалкият лицемер Пъмбълчук кимна пак и каза с покровителствен смях:

— Повече са, мадам. Продължавай, Джоузеф!

— Да не протакам тогава — каза радостно Джо и подаде торбичката на сестра ми. — Двадесет и пет лири са.

— Двадесет и пет лири, мадам — повтори като ехо подлият измамник Пъмбълчук и стана да й стисне ръката; — които вие напълно заслужавате, както казах, когато поискахте мнението ми. Да ви са честити!

Постъпката на тоя мошеник би била ужасна дори ако бе спрял дотук; но той утежни още повече вината си, като ме взе под своя опека и си присвои правото на покровителство, надминавайки с това всичките си досегашни престъпления.

— Виждате ли, Джоузеф и негова съпруго — каза мистър Пъмбълчук, като ме улови за лакътя, — аз съм човек, който изкарва докрай започнатата работа. Това момче трябва да бъде незабавно обвързано. Така действувам аз. Незабавно обвързано.

— Само господ знае, чичо Пъмбълчук — каза сестра ми (като грабна парите), — колко сме ви задължени.

— Няма какво да мислите за мене — отговори дяволският житар. — Сторил съм, каквото би сторил всеки човек. Но това момче трябва да бъде обвързано. И да ви кажа право, аз съм решил да свърша тая работа.

Тъй като съдиите заседаваха наблизо в градския съвет, ние отидохме веднага да ме запишат за чирак на Джо. Казвам, че отидохме; в същност обаче Пъмбълчук ме изтласка дотам така, като че ме бе заловил да бъркам в нечий джоб или да подпалвам купа сено: и наистина общото впечатление в съда беше, че съм заловен на местопрестъплението; защото, докато Пъмбълчук ме тикаше пред себе си в тълпата, чух как някои питаха: „Какво е направил?“ А други казваха: „Още е млад, а не изглежда да е цвете…“ Един благ и добронамерен човек ми даде дори някаква брошурка с гравюра, преставляваща окован млад злодей и озаглавена: „За прочит в килията“.

Градският съвет ми се стори много чудноват, с по-високи от черковните тронове, зад които надничаха хора; с важни съдии (един от тях с напудрена перука), облегнати на столовете си със скръстени ръце; едни смъркаха енфие, други дремеха, трети пишеха или четяха вестници; с черни лъскави портрети по стените, които изглеждаха на неартистичното ми око като комбинация от глазура за торта и якия за рани. Тук именно, в един ъгъл на тая зала, моят договор бе надлежно подписан и заверен и аз бях „обвързан“. Мистър Пъмбълчук ме държеше през цялото време, сякаш се бяхме отбили тук на път към бесилото само за да се извършат тези дребни предварителни формалности.

Излязохме пак на улицата и като се отървахме от момчетата, възбудени от надеждата да ме видят подложен на публични мъчения и крайно разочаровани, като откриха, че наоколо ми се бяха събрали само приятели, ние се върнахме в дома на Пъмбълчук. Там сестра ми изпадна в самозабрава от двадесет и петте гвинеи и поиска непременно да ознаменуваме този щастлив случай с обед в „Синият глиган“, като мистър Пъмбълчук доведе с кабриолета си Хъбълови и мистър Уопсъл.

Речено-сторено; и така аз прекарах един крайно тъжен ден. Защото всички бяха убедени, че съм напълно излишен в тяхното веселие. Не стига това, но когато не знаеха какво друго да приказват, ме питаха защо не се радвам. И аз трябваше да казвам, че се радвам, макар че никак не се радвах.

Те бяха възрастни хора и използуваха правото си да вършат, каквото искат. Мошеникът Пъмбълчук, изтъкнат като благодетел, комуто се дължи всичко станало, зае почетното място на трапезата; а когато се разприказва за постъпването ми на работа при Джо и подчерта със злорадство, че подлежа на затвор, ако играя на карти, пиянствувам, закъснявам, дружа с пропаднали хора или върша други волности, смятани почти неизбежни в договора за приемането ми на работа, той ме накара да застана пред стола до него за по-голяма нагледност на приказките му.

От това голямо празненство помня още, че не ме оставиха да заспя и щом ме видеха да клюмам, ме събуждаха и ме караха да се веселя; че късно вечерта мистър Уопсъл издекламира Одата от Колинс и захвърли окървавения си меч с такъв грохот, щото келнерът дойде и каза: „Търговците от долния етаж ви поздравяват и напомнят, че тук не е цирк.“ На връщане всички бяха в най-добро настроение и пяха „О, прекрасна леди!“[4]. Мистър Уопсъл пееше басовата партия и уверяваше гръмко (в отговор на любопитната и досадна особа, която най-безочливо иска да научи всички чужди тайни), че той именно е човекът, чиито побелели кичури се развяват и е изобщо най-окаяният пилигрим.

Накрая си спомням, че когато влязох в стаичката си, бях истински нещастен и дълбоко убеден, че никога няма да обикна занаята на Джо. Някога го харесвах, но сега вече — не.

Бележки

[1] С кошница, наподобяваща държавния печат — отнася се не до самия държавен печат, а вероятно до голямата торба, в която той се пази.

[2] Дървени обувки — галоши с дебели дървени подметки, които са се носели, за да предпазят дамските обувки от калните пътища.

[3] Дали е Джо или Джордж — мис Хавишам не би се двоумила дали е Джо или Джордж, защото на английски Джо се пише с J, а Джордж с G. В случая авторът иска само да изтъкне неграмотността на Джо.

[4] „О, прекрасна леди!“ — популярна и много лесна песен за три гласа. Текст и музика — Томас Мур (1779–1852).