Чарлз Дикенс
Големите надежди (47)

Глава четиридесет и седма

Няколко недели минаха без каквато и да е промяна. Чакахме знак от Уемик, но той не се обаждаше. Ако не бях го виждал вън от Литъл Бритън и не бях имал честта да бъда приеман свойски в замъка, бих могъл да се усъмня в него; но тъй като го познавах добре, не се усъмних нито за миг.

През това време моите парични работи взеха твърде мрачен обрат и кредиторите ми почнаха да настояват за пари. И аз сам дори започнах да чувствувам нужда от пари (искам да кажа от пари в собствения си джоб) и да я задоволявам, като продавах скъпоценности, с които можех лесно да се разделя. Но бях твърдо убеден, че ще извърша безсърдечна измама, ако взема пари от благодетеля си, докато мислите и намеренията ми са толкова неопределени. Затова му върнах по Хърбърт непокътнатия портфейл и изпитах известно задоволство — не мога да кажа дали беше искрено, или неискрено, — че не бях се възползувал от неговата щедрост, след като узнах самоличността му.

С течение на времето ме обзе мъчителното чувство, че Естела се е омъжила. От страх, че това убеждение ще се потвърди, отбягвах да чета вестници и помолих Хърбърт (на когото бях разказал подробно последната ни среща) да не ми говори никога за нея. Сам не зная защо пазех още жалкото късче от разкъсаната и отнесена от вятъра надежда. Защо ли и ти, читателю, си проявил подобна непоследователност преди година, преди месец или седмица?

Животът ми беше много нещастен и най-голямата тревога в него, извисена като висок връх сред планинска верига, не изчезваше никога от съзнанието ми. А при това нямах никакви нови основания да се страхувам. Колкото и да скачах нощем в леглото, обзет от внезапен страх, че са го открили, колкото и да се ослушвах ужасен, за да чуя дали Хърбърт няма да се върне тичешком с лоши новини, животът течеше с обичайния си ход. Обречен на бездействие, на непрестанно напрежение и безпокойство, аз скитах с лодката си и чаках, чаках, чаках търпеливо.

Понякога се случваше, след като съм слязъл по реката, да не мога да се прибера през водовъртежите под сводовете на стария Лондонски мост; в такива случаи оставях лодката си до пристана край митницата, за да ми я докарат после в Темпъл. Това не ми беше неприятно, защото така хората свикваха с мене и лодката ми. От това незначително обстоятелство последваха две срещи, за които ще трябва да разкажа.

Една вечер към края на февруари слязох на пристана след мръкване. Бях отишъл до Гринуич с отлива, а се върнах с прилива. През деня беше ясно, но към залез слънце падна мъгла и аз трябваше да се промъквам много внимателно между съдовете по реката. И на отиване, и на връщане видях на прозореца сигнала „Всичко е наред“.

Тъй като вечерта беше студена и аз бях настинал, реших, че ще е най-добре веднага да се навечерям; а тъй като в Темпъл ме очакваха дълги часове на тягостна самота, намислих да отида след вечеря на театър. Театърът, в който мистър Уопсъл бе пожънал своите съмнителни лаври, се намираше недалеко оттук, край реката (той не се намира никъде вече) и аз реших да отида именно там. Знаех, че мистър Уопсъл не бе успял да съживи театъра, а, напротив, споделяше упадъка му. От афишите научих злокобната вест, че е играл ролята на верен негър при една благородна девойка и маймунката й. А Хърбърт го бе видял да разсмива публиката в ролята на хищен татарин, с червено като тухла лице и калпак със звънчета.

Вечерях в една от гостилниците, които ние с Хърбърт наричахме географски лавки — защото на всеки половин ярд от покривките имаше карти на света, образувани от отпечатъците на чашите за бира, а по ножовете имаше морски карти от застиналия сос (и до днес из владенията на кмета едва ли има поне една не географска гостилница!) и съкратявах времето, като дремех над трохите, заглеждах газовата лампа и се топлех от парата на гозбите. Най-после станах и тръгнах за театъра.

Там намерих един доблестен боцман, който служеше на негово величество — отличен човек, при все че би било по-добре панталоните му да не бяха толкова тесни на някои места и толкова широки на други, — който поставяше всеки на мястото му, макар че инак беше много великодушен и храбър и въпреки голямото си родолюбие не искаше и да чуе някой да плаща данъци. В джоба му имаше кесия с пари, напомняща пудинг със салфетка; с това имущество той се ожени сред общо ликуване за една млада девойка, щерка на търговец на юргани; цялото население на Портсмут (девет души според последното преброяване) излезе на брега, като потриваше своите и стискаше чуждите ръце, пеейки: „Налей, налей!“ Обаче някакъв мургав морски офицер, който не искаше да налее и изобщо да прави, каквото му кажат (и за когото боцманът открито заяви, че сърцето му е черно като лицето), предложи на още двама морски офицери да създават колкото могат повече неприятности на хората; така и стана (защото семейството на офицера имаше голямо политическо влияние), поради което половината вечер мина в оправяне на бъркотията, и то само благодарение на едно почтено бакалче с бяла шапка, черни гетри и червен нос, което се вмъкна, въоръжено с ръжен, в един часовник, откъдето подслушваше всичко, а след това излезе, като поваляше изотзад с ръжена всеки, когото не можеше да убеди, че наистина е чул разговорите. След него на сцената излезе мистър Уопсъл (за когото досега не бе се чувало нищо) със знака на Ордена на жартиерата, като властен пратеник, дошъл направо от адмиралтейството, за да каже, че всички моряци трябва да отидат веднага в затвора, и да донесе на боцмана едно английско знаме, като скромно признание за заслугите му към държавата. Разчувствувайки се за пръв път, боцманът изтри почтително очите си със знамето, после благодари на мистър Уопсъл, като го нарече „ваше почтение“, и поиска позволение да му стисне ръката. Мистър Уопсъл я подаде с изискано достойнство, а след това бе отправен незабавно към един прашен ъгъл, защото всички започнаха да играят някакъв моряшки танц; от този именно ъгъл, като наблюдаваше недоволно зрителите, той забеляза и мене.

Следващият номер беше най-новата коледна комична пантомима, където в първата сцена забелязах с болка мистър Уопсъл в панталони от червено вълнено трико, огромно, светнало от фосфора лице и коса от червени ресни за пердета да изковава мълнии в една пещера, където се изплаши отчаяно, когато господарят му великан се прибра (пресипнал) за вечери. Но скоро се представи в по-добра светлина, когато на Духа на младежката любов потрябва помощ — поради родителската грубост на един неук фермер, който се противопостави на избора на дъщеря си, като се строполи нарочно в брашнен чувал от прозореца на първия етаж върху избраника на сърцето й, — и той призова мъдър вълшебник. Последният, пристигнал изпод земята малко неуверено, вероятно поради опасното пътуване, се оказа не друг, а самият мистър Уопсъл с островърха шапка и дебел трактат по черна магия под мишница. А тъй като земната дейност на този вълшебник се състоеше в това, да го призовават, да му пеят, да се блъскат в него, да танцуват наоколо му и да го оцветяват с различни огньове, той имаше предостатъчно свободно време. И аз забелязах с голяма изненада, че той го използува да гледа смаяно към мене.

Растящото смайване в погледа на мистър Уопсъл беше толкова необичайно, той премисляше, както изглежда, толкова много неща, които го смущаваха, че аз не можех нищо да разбера. И продължавах да се чудя дълго след като той се бе извисил в облаците в голяма часовникова кутия, все още без да разбера нищо. Продължавах да се чудя и след един час, когато излизах от театъра и видях, че той ме чака пред изхода.

— Как сте? — попитах аз, като му стиснах ръката, и тръгнахме заедно по улицата. — Видях, че ме забелязахте.

— Че съм ви забелязал ли, мистър Пип? — отвърна той. — Забелязах ви, то се знае. Кой беше другият с вас?

— Друг ли?

— Чудно! — рече мистър Уопсъл все така смутен. — И все пак мога да се закълна, че беше той.

Твърде разтревожен, помолих мистър Уопсъл да обясни какво значат тия думи.

— Не зная дали бих го забелязал, ако не бяхте вие — добави все така смутено мистър Уопсъл; — не съм сигурен; но мисля, че бих го забелязал.

Огледах се неволно, както се оглеждах винаги когато се прибирах в къщи, защото изтръпнах от тези тайнствени думи.

— О, той едва ли ще е някъде тук — каза мистър Уопсъл. — Отиде си, преди да изляза. Видях го, като си тръгна.

Тъй като имах достатъчно основания да бъда мнителен, погледнах с подозрение дори този нещастен актьор. Допусках, че има за цел да ме въвлече в някакво признание и продължих безмълвно да го гледам, докато вървяхме заедно.

— Отначало, мистър Пип, допуснах глупавата мисъл, че трябва да е дошъл заедно с вас, но после видях, че вие дори не подозирате как седи зад вас като призрак.

Изтръпнах отново, решен все пак да не заговоря, защото от думите му личеше, че той желае да свържа тия намеци с личността на Провис. А аз бях напълно сигурен, че Провис не е бил там.

— Предполагам, мистър Пип, че думите ми ви учудват; да, да, така е. Но случаят е наистина толкова странен! Просто няма да повярвате това, което ще ви кажа. И аз не бих повярвал, ако ми го бяхте казали вие.

— Така ли? — попитах аз.

— Да, точно така. Помните ли, мистър Пип, една отдавнашна Коледа, когато бяхте още дете? Аз бях на обед у семейство Гарджъри и няколко войника донесоха за поправка чифт белезници.

— Много добре помня.

— Помните ли, че тръгнаха след това да гонят двама каторжника и ние се присъединихме към преследвачите, Гарджъри ви носеше на гръб, аз вървях напред, а вие се мъчехте да ме настигнете?

— Много добре помня. — По-добре, отколкото той предполагаше… с изключение на последната подробност.

— Помните ли, че настигнахме двамата в една канавка, където те се боричкаха и единият бе жестоко набил и окървавил другия?

— Като че сега ги виждам.

— Войниците запалиха факли, оградиха ги и ние тръгнахме подир тях да видим докрай какво ще стане, а факлите озаряваха лицата им, докато вървяхме из тъмните блата… Подчертавам: факлите озаряваха лицата им, а наоколо цареше пълен мрак.

— Да — кимнах аз, — всичко помня.

— Значи, мистър Пип, единият от двамата каторжници седеше тази вечер зад вас. Видях го зад рамото ви.

„Бъди нащрек!“ — казах си аз и запитах:

— Кой от двамата предполагате, че сте видели?

— Бития — отвърна веднага той. — Готов съм да се закълна, че го видях. Колкото повече мисля, толкова повече съм сигурен, че беше той.

— Много интересно! — подхвърлих аз, като се постарах да се престоря, че казаното никак не ме засяга. — Наистина много интересно.

Не мога да изкажа дълбоката тревога, в която изпаднах от този разказ, и необикновения, напълно основателен страх от съобщението, че Компейсън е седял „като призрак“ зад мене. Защото, ако изобщо не бях мислил някога за него, откакто започнахме да се крием, то бе именно тогава, когато той е бил най-близо до мене; а като си помислих, че въпреки всичката си предпазливост все пак не бях го усетил и той ме бе надхитрил, изпитах чувството, че съм затворил стотина врати поред, за да се запазя от него, и изведнъж съм го видял до себе си. Нямаше никакво съмнение, че той бе дошъл тук заради мене, а това значеше, че колкото спокойна и да изглеждаше обстановката около нас, опасността беше близка и действителна.

Започнах да разпитвам мистър Уопсъл кога е влязъл този човек. Той не можа да ми каже; видял го, когато видял и мене. А го познал доста по-късно; но още отначало почувствувал смътно, че този човек е свързан някак си с мене още от времето, когато бях на село. Как е бил облечен? Много добре, но нищо очебийно; доколкото забелязал — в черно. Имал ли някакви белези по лицето? Не, вероятно нямал; и аз мислех така, защото — макар и да не бях обърнал внимание на хората зад мене, както бях унесен в мислите си — предполагах, че едно лице с белези би привлякло вниманието ми.

След като мистър Уопсъл ми съобщи всичко, което можа да си припомни или аз можах да изтръгна от него, и след като го почерпих както подобава след вечерната умора, ние се разделихме. В Темпъл стигнах между полунощ и един часа сутринта, та вратите бяха затворени. Когато влязох и се прибрах в къщи, наоколо ми не се виждаше жива душа.

Хърбърт си бе вече дошъл и ние седнахме край огъня да обмислим сериозно положението. Но не можехме да сторим нищо друго, освен да съобщим на Уемик това, което бях научил тази вечер, и да му напомним, че очакваме указанията му. Като смятах, че мога да го изложа, ако ходя много често в замъка, направих съобщението си в писмо, което написах, преди да си легна, и веднага излязох да го пусна; наоколо пак не видях никого. И двамата с Хърбърт смятахме, че трябва да бъдем крайно предпазливи. И бяхме наистина крайно предпазливи — много повече, отколкото досега: аз отивах към Чинксовия басейн само когато се разхождах с лодката си, и поглеждах към Брега на мелничното езеро така, както поглеждах всяка друга местност, край която минавах.