Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и четвърта

Беше един от ония мартенски дни, когато грее топло слънце и духа студен вятър: когато на припек е лято, а на сянка — зима. Облекли бяхме дебели моряшки куртки, а аз бях и с пътническа чанта. От всичките си земни имущества бях взел само най-необходимото, което можеше да се смести в нея. Къде щях да отида, какво щях да правя, кога щях да се върна, ми беше напълно неизвестно; не измъчвах и мисълта си с тия въпроси, защото тя беше изцяло заета с безопасността на Провис. Само когато пристъпих прага и се обърнах назад, аз се запитах за миг при какви ли съвършено променени условия ще видя това жилище, ако изобщо го видя някога отново!

Слязохме, без да бързаме, на пристана при Темпъл и се повъртяхме, като че се чудехме дали да тръгнем по реката. Погрижил се бях, разбира се, и лодката, и всичко друго да е готово. След тази сцена на колебание, която имаше за зрители само две-три земноводни, постоянни обитатели на нашия пристан, ние влязохме в лодката и отплавахме; Хърбърт се настани при носа, аз на кормилото. Беше към края на прилива — осем и половина.

Нашият план беше следният: тъй като отливът започваше в девет[1] и щеше да трае до три, възнамерявахме да продължим напред и след края му, като плаваме срещу течението, докато се стъмни. Дотогава щяхме непременно да стигнем отвъд Грейвсенд, между Кент и Есекс, където реката е широка и пустинна, а по брега са пръснати съвсем малко пивници, една от които можем да изберем за подслон. Там щяхме да прекараме нощта. Параходът за Хамбург и другият за Ротердам щяха да отплават от Лондон в четвъртък, девет часа. Щяхме да пресметнем кога можем да ги очакваме там, където сме спрели, и щяхме да се насочим към първия, та ако по някаква случайност не ни приемат, да имаме още една възможност. Знаехме отличителните знаци и на двата парахода.

Когато пристъпихме към осъществяване на намеренията си, изпитах такова облекчение, че просто не можех да си представя състоянието, в което бях само преди няколко часа. Свежият въздух, слънцето, пътуването по реката, самото нейно течение — този воден път, който се движеше заедно с нас, сякаш ни съчувствуваше, ободряваше и насърчаваше, — всичко ме изпълваше с нови надежди. Измъчвах се от това, че бях съвсем безполезен в лодката; но мъчно можеха да се намерят по-добри гребци от двамата ми приятели, които щяха да порят цял ден водите с равномерни мощни удари.

В ония времена по Темза имаше много по-малко параходи, отколкото днес, но лодките бяха далеч по-многобройни. Баржи, платноходи с въглища и каботажни съдове имаше навярно толкова, колкото и сега; но малки и големи параходи имаше десет или дори двадесет пъти по-малко от днес. При все че беше още много рано, безброй лодки сновяха нагоре-надолу и безброй баржи се спускаха с отлива; пътуването под мостовете в открита лодка беше нещо много по-лесно и обичайно тогава, отколкото сега; и ние се промъквахме бързо между лодките и баржите.

Скоро отминахме стария Лондонски мост, стария Билингейтски пазар с неговите холандци и лодки за лов на стриди, бялата Лондонска кула, Вратата на изменниците и навлязохме между редица кораби. Тук товареха и разтоварваха параходи от Лайт, Абърдийн и Глазгоу, невероятно високи, когато ги гледахме от нашата лодка; тук имаше десетки платноходи с въглища, където претоварени носачи се показваха по палубите и прехвърляха чували с въглища през борда в лодките; тук беше на котва утрешният параход за Ротердам, който внимателно огледахме; тук беше и утрешният параход за Хамбург, под чиято предна мачта минахме. И ето че аз, седнал до кормилото, почувствувах как сърцето ми заби по-силно, защото видях вече брега и пристана край Мелничното езеро.

— Там ли е? — запита Хърбърт.

— Няма го още.

— Правилно. Не трябва да слиза, докато не ни види. А сигнала му виждаш ли?

— Оттук не се вижда добре. Но струва ми се, че го виждам… А ето го и него. Гребете и двамата. По-леко, Хърбърт! Спрете!

Ние едва приближихме за миг до пристана, колкото да скочи Провис в лодката, и веднага отплавахме. Той беше в матроски шинел, с черна платнена чанта — истински обикновен лоцман, точно такъв, какъвто исках да го видя.

— Милото ми момче! — каза той и сложи ръка на рамото ми, като сядаше. — Вярното ми мило момче! Добре си наредил всичко. Благодаря, благодаря.

Понасяме се отново между редици кораби, пазейки се от ръждясали вериги, поизтъркани корабни въжета, подскачащи шамандури, потапяме за миг плаващи скъсани кошове, разпръскваме носени от водата трески и талаш, пресичаме черна пяна от разсипани въглища, продължаваме ту надясно, ту наляво, по статуята на Джон Съндърлански, който (като повечето Джоновци) държи реч на тоя, дето духа, и на Бетси Ярмътска с огромната гръд и кръгли очи, изхвръкнали два инча извън орбитите си; наляво и надясно, между корабостроителници, където кънтят чукове, скърцат триони и гърмят машини, където помпи вадят вода от пробити кораби, където скрипци се въртят и кораби излизат в открито море, където моряци се ругаят гръмогласно през вълнолома с лодкари от товарните лодки; наляво и надясно най-после по разчистената пътека, където корабните юнги прибират предпазителите, водата вече не е мътна, та да имат нужда от тях при работата, и където навитите платна могат свободно да се разгънат.

Откакто взехме Провис, аз се оглеждах внимателно дали не ни следят, но не забелязах нищо. Никаква лодка не плаваше, нито бе отплавала редом с нас или след нас. Ако видех, че ни следят, щях да откарам нашата лодка към брега, за да принудя другата да ни отмине или да издаде намеренията си. Но ние продължавахме пътя си без какъвто и да е признак за преследване.

Провис беше в моряшки шинел, както вече казах, и изглеждаше естествено допълнение на околната гледка. Забележително беше, че (може би поради бурния си живот) той се тревожеше по-малко от нас. Не от безразличие — защото ми каза, че се надява да поживее, за да види как неговият джентълмен ще се прояви в чужбина много повече от тамошните джентълмени; доколкото разбирах, той нямаше намерение да се покори или примири със съдбата; но не се вълнуваше предварително. Когато опасността го връхлетеше, той я посрещаше без страх; но тя трябваше да го връхлети, за да го накара да се развълнува.

— Да знаеше, моето момче — каза той, — какво значи да седя тук до милото си момче и да пуша, след като съм бил толкова време между четири стени, щеше да ми завидиш. Но не знаеш.

— Мисля, че зная каква радост е да си свободен — отговорих аз.

— Аха — рече той, като поклати замислено глава. — Но не колкото мене. Трябва да си бил затворен и заключен, моето момче, за да знаеш колкото мене тая радост… Ала хайде да не приказваме недостойни приказки.

Помислих си, че бе постъпил непоследователно, като бе изложил свободата и дори живота си заради някаква натрапчива мисъл. Но после си казах, че свобода без опасност е нещо толкова необичайно в живота му, та не може да има за него ценността, която има за други. Изглежда, че не бях далеч от истината, защото, след като пуши известно време, той се обади пак:

— Виждаш ли, моето момче, когато бях отвъд, на другия край на света, все поглеждах насам; и макар че трупах пари, почна да ми дотяга там. Всички познаваха Магуич, Магуич можеше да ходи, където си иска, никой не се интересуваше от него. А тук се интересуват, моето момче… искам да кажа, щяха да се интересуват, ако знаеха къде съм.

— Ако ни провърви — казах аз, — след няколко часа вие ще бъдете пак на свобода и в пълна безопасност.

— Дано — въздъхна той дълбоко. — Надявам се.

— А не вярвате ли?

Той потопи ръка във водата, усмихна се с кротостта, която не беше нещо ново за мене, и каза:

— Да, моето момче, вярвам, струва ми се. Чудно е колко спокойно и леко плаваме. Ала… може би тъкмо защото толкова спокойно и леко плаваме, си помислих… докато пушех преди малко, че както не виждаме дъното на водата, която се опитах да уловя, така не можем да видим и следващите часове. И тях не можем да спрем като водата. Изтече между пръстите ми… и свършено, нали виждаш!

Той вдигна ръка, от която се стичаха последните капки.

— Ако не беше изражението ви, бих казал, че сте малко обезсърчен — забелязах аз.

— Никак, моето момче. Всичко е от това, че плаваме много спокойно и водата шумоли пред лодката като църковно пение в неделя. А може пък и да съм поостарял.

Той захапа пак невъзмутимо лулата, така спокоен и доволен, като че беше вече вън от Англия. А при това се покоряваше на всеки даден му съвет, като че се страхуваше от всичко. Така например, когато слязохме на брега да вземем няколко бутилки бира за из пътя, той тръгна заедно с нас, но аз забелязах, че за него е по-добре да си стои, където е; тогава той каза:

— Така ли мислиш, моето момче? — И седна безропотно на мястото си.

По реката беше студеничко, но денят беше ясен и слънцето грееше весело. Стараех се да се възползувам от силното течение на водата, приятелите ми гребяха здраво и ние пътувахме отлично. С неусетното спадане на водата близките гори и хълмове се скриваха постепенно между тинестите брегове, но ние плавахме все още с отлива и след като отминахме Грейвсенд. Тъй като нашият пътник беше прилично загърнат в палтото си, аз свих нарочно съвсем близо до плаващата митница, за да попадна в средата на течението, минах покрай два кораба за емигранти и под самия нос на голям военен транспорт, откъдето войниците от предните кабини ни заглеждаха. Скоро силата на отлива намаля и всички съдове на котва се люшнаха на друга страна, а корабите, които чакаха прилива, за да се придвижат нагоре по реката, ни обградиха като флотилия. Тогава, за да се запазим, доколкото беше възможно от силата на прилива, ние се отдръпнахме към брега, като отбягвахме пясъчните и тинести места.

Няколко пъти вече нашите гребци бяха оставяли лодката да се носи за известно време по течението, та не бяха изморени, а една петнадесетминутна почивка ги ободри съвсем. Слязохме на брега по едни хлъзгави камъни, като похапвахме и се оглеждахме. Местността напомняше нашите блата; равна, еднообразна, с едва видим кръгозор; само реката течеше в безброй извивки надолу и големите плаващи шамандури се люшкаха из нея; всички друго беше неподвижно и безгласно. Защото и последният кораб от флотилията беше отвъд последния нисък нос, който ние бяхме вече отминали: последвала го бе и последната зелена платноходка с кафяво платно; а няколко товарни лодки за баласт[2], напомнящи корабчета, построени от деца, бяха заседнали в тинята; едно ниско фарче[3] се крепеше там на голи пилони като недъгав на патериците си; кални колове, кални камъни, червени каменни стълбове — крайпътни и крайречни знаци, — един вехт пристан и някаква къщица без покрив се подаваха из тинята и всичко наоколо беше неподвижност и тиня.

Ние отплавахме отново, както и накъдето можем. Пътуването беше сега много по-трудно, но Хърбърт и Стартоп постоянствуваха и гребяха, гребяха, гребяха до залез слънце. По това време реката ни поиздигна по-нависоко, та можахме да видим отвъд брега едно яркочервено слънце, което се спускаше към кръгозора в лилава, бързо потъмняваща мъгла, и пустинната равнина на блатата; а оттук до извисените в далечината хълмове нямаше сякаш никакво живо същество освен някоя самотна чайка около нас.

Тъй като бързо мръкваше, а луната щеше да изгрее късно, направихме съвещание; твърде кратко, защото беше ясно, че ще трябва да пренощуваме в първата самотна странноприемница, която видим. Другарите ни натиснаха отново греблата, а аз затърсих с поглед някаква сграда. Разменяйки нарядко по някоя дума, ние изминахме четири-пет мили. Беше толкова студено, че когато срещнахме един кораб за въглища, където светлееше и димеше огън, помислихме, че виждаме собствения си уютен дом. Стъмни се съвсем; малко светлинка ни идваше не от небето, а само от реката, когато веслата се удряха в отразените тук-там звезди.

В такъв мрачен час всички бяхме обзети, разбира се, от мисълта, че ни следят. С напредването на прилива вълните се плискаха тежко и неравномерно в брега; при тоя звук някой от нас непременно трепваше и поглеждаше нататък. Течението бе издълбало тук-там малки заливчета, които поглеждахме винаги с недоверие и безпокойство. „Какво плисна?“ — запитваше тихо от време на време някой от нас. Друг ще каже: „Лодка ли е онова?“ После ще настъпи пак гробно мълчание, а аз ще мисля тревожно, че веслата се удрят прекалено шумно в своите гнезда.

Най-после зърнахме някаква светлинка и покрив, а наскоро след това стигнахме до малък пристан, стъкмен от събрани из околността камъни. Оставих другарите си в лодката, слязох на брега и видях, че светлината идва от прозореца на една пивница. Заведението беше доста нечисто и сигурно добре известно на контрабандистите; но в кухнята гореше приятен огън, за ядене имаше яйца и бекон, а за пиене разни напитки. Имаше и две „какви да е“ — както каза стопанинът — стаи с по две легла. В заведението беше само стопанинът, жена му и един човек с прошарени коси — пазачът на пристана, кален и изцапан, като че приливът бе залял и него.

Отидох с този помощник при лодката, откъдето всички слязоха на брега, след това прибрахме веслата, кормилото, куката за изтегляне и така нататък, а после изтеглихме и самата лодка. Навечеряхме се славно край огнището в кухнята и отидохме да си разпределим стаите; Хърбърт и Стартоп щяха да са в едната, аз и пътникът ни в другата. Въздухът беше така грижливо изгонен и от двете, като че бе нещо съвсем гибелно за живота; а под леглата имаше много повече нечисти чаршафи и кутии, отколкото предполагах, че семейството може да притежава. Но въпреки това смятах, че сме се настанили много добре, защото по-уединено място не бихме могли да намерим.

Докато почивахме след вечеря край огъня, пазачът — седнал в ъгъла и обут в прогизналите обуща, които ни бе показал още когато ядяхме яйцата с бекона като интересни находки, прибрани преди няколко дни от изхвърлен на брега удавен моряк — ме запита дали сме срещнали една баржа с четири весла[4], която плавала нагоре с прилива. След отрицателния ми отговор той каза, че тя трябва да се е спуснала в такъв случай надолу, при все че отплавала от тукашния пристан нагоре.

— Дошъл им е друг ум — предположи пазачът — и са поели надолу.

— С четири весла ли беше? — попитах аз.

— С четири — отвърна пазачът — и с двама пътника.

— Слизаха ли тук?

— Слизаха да вземат два галона бира в стомна. Щях да се радвам — рече пазачът, — ако можех да им налея в тая бира отрова или някое горчиво лекарство.

— Защо?

— Знам си аз защо — каза пазачът. Той говореше глухо, като че и гърлото му беше задръстено от тиня.

— Той мисли — обади се стопанинът, слабоват и мечтателен мъж с бледи очи, който, изглежда, беше свикнал да се уповава на пазача, — мисли, че са такива, каквито не са.

— Знам си аз какво мисля — забеляза пазачът.

— Мислиш, че са митничари, нали? — подхвърли стопанинът.

— Така мисля — отговори пазачът.

— Значи, грешиш.

— Кой, аз ли?

След този многозначителен отговор, изпълнен с безгранична самоувереност, пазачът събу едната от издутите си обувки, погледна в нея, изтърси на пода няколко песъчинки и пак я обу. Той извърши това с изражението на човек, който може да си позволи всичко, защото е винаги прав.

— А тогава според тебе къде са си дянали копчетата? — запита стопанинът, малко разколебан.

— Къде са си дянали копчетата ли? — възрази пазачът. — Хвърлили са ги във водата. Глътнали са ги. Посели са ги, за да поникнат салатки. Това са направили.

— Не се заяждай — укори го тъжно и трогателно стопанинът.

— Митничарят ще се сети къде да си дене копчетата — сряза го пазачът, повтаряйки презрително омразната дума, — когато не иска да го видят хората. Лодка с четири весла и двама пътници няма да се разтакава нагоре-надолу с прилива и отлива или срещу прилива, ако не е митничарска.

С тези думи той напусна пренебрежително кухнята; а като нямаше вече на кого да се уповава, стопанинът не намери за уместно да продължи разговора.

От този разговор всички — а най-много аз — се почувствувахме неудобно. Вятърът шушнеше унило около къщата, водата се плискаше в брега и аз изтръпнах от чувството, че сме затворени в клопка. Тази лодка с четири весла, която се навърташе неизвестно защо и бе привлякла вниманието на пазача, беше лош признак, който не ми излизаше от ума. След като накарах Провис да си легне, излязох с двамата си приятели (Стартоп знаеше вече тайната ни) за ново съвещание. Трябваше да обсъдим дали да останем тук, докато наближи време за нашия параход, значи, докъм един часа следобед, или да отплаваме рано сутринта. Стори ни се по-разумно да си стоим, където сме, докато останат час-два до пристигането на парахода, и едва тогава да излезем във фарватера и да се спуснем по течението. С това решение се прибрахме да спим.

Легнах си почти облечен и съм спал спокойно няколко часа. Когато се събудих, вятърът се бе засилил и фирмата на пивницата „Кораб“ така шумно скърцаше и се блъскаше, че ме стресна. Станах тихо, защото спътникът ни беше дълбоко заспал, и погледнах през прозореца. Той гледаше към насипа, където бяхме оставили лодката си, и когато очите ми посвикнаха със светлината на забулената в облаци луна, видях, че двама души я разглеждат. Те минаха под прозореца, без да погледнат нищо друго, и не отидоха към пристана, където нямаше никой, а удариха през блатата към устието на реката.

Най-напред помислих да събудя Хърбърт и да му покажа двамата отдалечаващи се мъже. Но преди да стигна до стаята му, която, макар и долепена до моята, беше в задната страна на къщата, размислих, че те със Стартоп бяха прекарали много по-уморителен ден от мене, и се отказах от намерението си. Когато се върнах отново до прозореца, видях, че двамата вървят към блатата. Но при слабата лунна светлина скоро ги изгубих от поглед и тъй като ми беше много студено, аз си легнах, уж да обмисля въпроса, обаче веднага заспах.

Станахме рано. Докато се разхождахме и четиримата преди закуска, намерих за уместно да разкажа видяното. Нашият пътник се разтревожи пак по-малко от нас. „Много е вероятно — забеляза той — тези хора да са наистина митничари и да не са помисляли дори за нас.“ Направих усилие да се убедя, че е така — както в същност би могло да е. Но все пак предложих ние с него да отидем пеша до един отдалечен нос, който се виждаше оттук, откъдето лодката да ни вземе към обяд. Предположението ми бе прието като разумна предпазна мярка, затова веднага след закуската двамата се измъкнахме, без да се обадим в странноприемницата.

По пътя той пушеше лулата си и от време на време се спираше да ме потупа по рамото. Човек би предположил, че не той, а аз се намирам в опасност и той иска да ме успокои. Говорехме малко. Когато наближихме носа, аз го помолих да се поотстрани, докато отида да огледам мястото; защото двамата мъже се бяха насочили през нощта именно насам. Той се съгласи и аз продължих сам. До носа и наблизо нямаше никаква лодка, нито признаци някой да е отплавал оттук с лодка. Но тъй като реката се бе издигнала много през нощта от прилива, следите от стъпки бяха останали може би под водата.

Когато видя, че му махам с ръка да тръгне, Провис се показа от далечното си прикритие, дойде при мене и ту легнали на брега, загърнати в горните си палта, ту разхождайки се да се стоплим, зачакахме нашата лодка. Най-после я зърнахме, качихме се в нея и заплавахме във фарватера. Беше вече един без десет, затова заоглеждахме няма ли да се покаже димът на парахода.

Но димът се показа едва в един и половина; а почти веднага се показа и втори. Тъй като и двата парахода се приближаваха много бързо, ние взехме в ръка пътните си чанти и се сбогувахме с Хърбърт и Стартоп. Когато си стискахме сърдечно ръце, нито Хърбърт, нито аз можахме да сдържим сълзите си; и тъкмо в този миг една баржа с четири весла изскочи от някакво заливче малко пред нас и заплава към средата на реката.

Поради завоите на реката между нас и дима на парахода се издигаше част от брега; но след малко, приближавайки с пълна пара, се показа и самият параход. Аз извиках на Хърбърт и Стартоп да не се отделят от фарватера, та хората от парахода да разберат, че го чакаме, а на Провис заповядах да се загърне с горното си палто и да не мърда. Той отвърна бодро:

— Имай вяра в мене, моето момче! — И застана неподвижен като статуя.

През това време умело управляваната баржа ни пресече пътя, почака да се изравним с нея и заплава редом с нас. Оставяйки помежду ни само толкова място, колкото беше потребно за движението на веслата, тя се носеше свободно по течението, ако пътувахме така и ние, или пък гребците й натискаха веслата, щом и нашите гребци постъпваха така. Пътникът до кормилото и гребците не отделяха поглед от нас; другият пътник, загърнат като самия Провис, като че трепна, щом ни забеляза, и прошепна някакви наставления на кормчията. След това никой не продума нито в тяхната, нито в нашата лодка.

Седнал срещу мене, Стартоп можа да открие след няколко минути кой параход върви напред и прошепна почти безгласно:

— Хамбург.

Параходът наближаваше много бързо, шумът от гребните му колела се засилваше все повече и повече. Усетих, че сянката му вече ни настига, когато откъм баржата ни извикаха. Аз се обадих.

— При вас има един самоволно върнал се каторжник — каза този, който седеше на кормилото. — Ей онзи там, загърнатият в пелерината. Казва се Ейбъл Магуич или още Провис. Задържам този човек и му заповядвам да се предаде, а на вас — да ми окажете помощ.

В същия миг, без да даде каквото и да е нареждане на своите гребци, той доближи баржата до нашата лодка. Още преди да разберем какво става, те се втурнаха към нас с един силен удар на греблата, след това ги прибраха и се удариха напреко в борда ни. Това предизвика голямо вълнение на парахода, където почнаха да викат към нас и да дават заповед за спиране на машините, които наистина спряха, но параходът все пак ни доближаваше стремглаво. В същия миг видях, че кормчията от баржата сложи ръка на рамото на арестувания, двете лодки се понесоха по течението, а хората на парахода се разтичаха като обезумели. Все в същия миг видях, че арестуваният се наведе, протегна към баржата ръка през рамото на полицая и смъкна пелерината от сгушения пътник. И пак по същия начин видях, че този човек беше вторият каторжник от ония далечни дни на моето детство. И пак в същия миг видях как това пребледняло от ужас лице, което никога не ще забравя, се отметна назад, после чух пронизителен писък на борда на парахода, след него силен плисък във водата и усетих, че лодката се обърна под мене.

За миг ми се стори, че се боря с хиляди мелнични колела и хиляди светлинни отблясъци; после ме извлякоха в баржата. Там бяха и Хърбърт, и Стартоп; но нашата лодка и двамата каторжници бяха изчезнали.

Зашеметен от виковете на парахода и свистенето на парата му, от неговото клатушкане и от люшкането на нашата баржа, аз не можех да различа отначало небето от земята и единия бряг от другия; но гребците на баржата бързо я оправиха и с няколко силни удара на веслата я откараха напред, после се наведоха през борда и започнаха да се вглеждат внимателно и безмълвно във водата. След малко забелязахме някакъв черен предмет, понесен към нас от течението. Никой не продума, само кормчията вдигна ръка и гребците намалиха ударите на веслата, за да спрат баржата точно пред този предмет. Когато той се приближи, видях, че е Магуич, който плуваше, но с голяма мъка. Извлякоха го в баржата и веднага оковаха в белезници и ръцете, и краката му.

Задържаха баржата на място и подновиха мълчаливото търсене във водата, но сега пък параходът за Ротердам наближаваше с пълна пара, очевидно неразбрал какво се е случило. Когато му дадоха знак да спре, той се носеше вече насред реката подир другия параход, а ние останахме да се люшкаме в тяхната диря. Търсенето продължи дълго след като и двата парахода изчезнаха и всичко наоколо стихна; но всички разбраха, че то е вече безнадеждно.

Най-после го изоставихме и отплавахме към брега към пивницата, която бяхме напуснали неотдавна и където ни посрещнаха с голяма изненада. Тук можах да пооблекча страданията на Магуич — а не вече Провис! — който беше тежко ударен в гърдите и имаше дълбока рана на главата. Той ми разказа, че е попаднал вероятно под кила на парахода и се е ударил в него, когато си е изправил главата. А удара в гърдите (от който дишането му бе станало извънредно трудно) смяташе, че е получил от ръба на лодката. Той добави, че не знае какво е възнамерявал да стори с Компейсън, но когато дръпнал пелерината му, за да го види, негодникът почнал да се дърпа насам-натам и двамата полетели във водата; а от внезапното падане на Магуич и от усилията на полицая да го задържи, лодката се обърнала. Разказа ми шепнешком, че двамата с Компейсън полетели към дъното, вкопчени един в друг, и се сборичкали под водата, но той успял да се изтръгне, да се издигне и да заплува.

Нямах никакво основание да се съмнявам, че казаното е напълно вярно. Полицаят при кормилото разказа по същия начин падането във водата.

Когато поисках от него позволение да сменя измокрените дрехи на задържания, като му купя други, каквито намеря в пивницата, той ми разреши с готовност; направи само уговорка, че трябва да вземе на съхранение всичко, което се намира у Магуич. Поради това портфейлът, който беше някога у мене, мина в негови ръце. Разреши ми също да придружа задържания до Лондон, но отказа да даде същото разрешение и на другите.

На пазача от пивницата „Кораб“ посочихме къде се е удавил другият и той обеща да следи за трупа там, където можеше да се очаква, че ще го изхвърлят вълните. Стори ми се, че интересът му към работата нарасна, когато разбра, че удавеният е бил с чорапи. За да се облече изцяло, са били потребни вероятно поне десетина души; това обясняваше навярно защо различните вещи от облеклото му бяха нееднакво прогнили.

В пивницата останахме до прилива, когато отведоха Магуич в баржата. Хърбърт и Стартоп щяха да се върнат в Лондон по суша, както могат. Раздялата ни беше тъжна, а когато се настаних до Магуич, разбрах, че това ще бъде мястото ми, докато той е жив.

Защото отвращението ми към него се бе напълно изпарило и в подгоненото, ранено, оковано във вериги същество, стиснало ръката ми, аз виждах само човека, който бе поискал да ми бъде благодетел и дълги години с необичайно постоянство бе проявявал към мене обич, признателност и щедрост. В негово лице виждах човек, постъпил към мене много по-добре, отколкото аз бях постъпил към Джо.

Привечер дишането му стана по-трудно, по-мъчително и той не можеше вече да сдържи охканията си. Опитах се да го подкрепям със здравата си ръка, а в същото време мислех с мъка, че не трябва да се съжалява за тежките му рани, защото за него беше безспорно по-добре да умре. Не се съмнявах, че все е останал жив някой негов побратим, който може и ще пожелае да установи самоличността му. А не се надявах на снизхождение към него. Знаех, че при съденето е бил представен в най-лоша светлина; след това бе избягал от затвора, бе съден повторно, върнал се бе от депортиране до живот и бе убил човека, който го бе издал.

Когато плавахме към залеза, останал вчера зад нас, както отлитаха сега назад и нашите надежди, аз му казах колко ми е тежко, като си помисля, че се бе върнал в родината си заради мене.

— Мило момче — отвърна той, — аз пък съм доволен, че го сторих. Видях момчето си, а то може да живее като джентълмен и без мене.

Не. Мислил бях и по това, докато седяхме един до друг. Не. Независимо от собственото ми решение сега ми стана ясен намекът на Уемик. Разбирах, че щом го осъдят, всичките му имущества ще бъдат конфискувани в полза на държавата.

— Слушай, моето момче — продължи той. — За моя джентълмен ще е по-добре хората да не знаят, че е имал нещо общо с мене. Може да ме навестяваш само като случаен другар на Уемик. А когато дойде ред да се закълна — за последен път! — седни така, че да мога да те видя. Нищо повече не ми трябва.

— Аз няма да се отделям вече от вас — отговорих, — стига да ми разрешат. Бог ми е свидетел, че ще ви бъда верен, както ми бяхте верен вие.

Усетих, че ръката му потрепера в моята; той отвърна глава, както лежеше на дъното на лодката, а гърлото му издаде пак някогашния звук, само че смекчен, както се бе смекчило всичко в него. Добре стана, че той заговори по този въпрос, защото така съобразих нещо, за което иначе бих се сетил може би много късно; да не допусна никога да узнае, че надеждите му да ме направи богат са напълно провалени.

Бележки

[1] Отливът започваше в девет — точността на детайлите в тази глава се потвърждава от пълното разписание на приливите и отливите на Темза, запазено заедно с ръкописа на романа.

[2] Товарни лодки за баласт — платноходите е трябвало да носят някаква тежест в трюмовете си, за да бъдат по-стабилни, ако нямат тежък товар. Тези товарни лодки са носели чакъл, камъни, речен пясък.

[3] Едно ниско фарче — това е бил фарът Мъкинг Флет; малко фарче на железни подпори, което е предупреждавало корабите за опасност от плитчини.

[4] Баржа с четири весла — хората, които ще арестуват Магуич, са от Речната полиция на Темза.