Чарлз Дикенс
Големите надежди (19)

Глава деветнадесета

Утрото промени значително гледището ми за живота и го озари до неузнаваемост. Гнетеше ме само мисълта, че до заминаването ми има още цели шест дни, защото се страхувах да не би през това време с Лондон да се случи нещо и когато стигна там, да го намеря погрознял или дори съвсем изчезнал.

Джо и Биди се държаха много мило и любезно, когато заговорях за предстоящата раздяла, но я споменаваха само ако аз заговорех за нея. След закуската Джо донесе от шкафа в гостната договора, за да го изгорим; сега вече се почувствувах напълно свободен. Изпълнен с това ново чувство, аз отидох с Джо на църква и докато бях там, си мислех, че ако свещеникът знаеше за станалото, нямаше да прочете притчата за богатия и за царството божие.

След ранния обед се измъкнах навън сам с намерението да се сбогувам още днес с блатата и да се простя веднъж за винаги с тях. Когато минах край църквата, изпитах (както и при богослужението сутринта) великодушно състрадание към нещастните създания, осъдени да ходят там всяка неделя през целия си живот и най-после да изтлеят в забвение под ниските зелени могилки. Обещах си някой ден да сторя нещо за тях и реших, че всеки жител на нашето село ще получи от мене един обед от ростбив, пудинг със стафиди, един пайнт пиво и цял галон благосклонност.

Досега си бях спомнял често почти със срам за приятелството си с беглеца, когото бях видял някога да куца между гробовете, но с какво чувство си го спомних в днешния неделен ден, когато гробището ме подсети за дрипавия, треперещ нещастник с издайническата окова на крака. Утешавах се с мисълта, че това се бе случило много отдавна, че каторжникът е бил откаран сигурно някъде далеко, далеко, че за мене — а може би и в действителност — той е мъртъв.

Няма да има вече блатиста равнина, язове и шлюзове, няма да има крави по пасбищата… при все че въпреки своята тъпота те се държаха сякаш по-почтително и се обръщаха, за да могат да погледат колкото могат повече притежателя на такива големи надежди… Сбогом, скучни другари на моето детство; аз съм предопределен за Лондон и за слава, а не за ковашки труд и за вас! Стигнах ликуващ до старата батарея, легнах на тревата да размисля дали мис Хавишам ме е определила за съпруг на Естела и заспах.

Когато се събудих, видях с изненада, че Джо седи до мене и пуши лулата си. Той поздрави с радостна усмивка пробуждането ми и каза:

— Нали е за последен път, Пип, реших да те придружа.

— Много се радвам, че дойде, Джо.

— Благодаря, Пип.

— Уверявам те, мили Джо — продължих аз, след като си стиснахме ръце, — че няма никога да те забравя.

— Да, да, Пип — каза успокоително Джо, — сигурен съм. Сигурен съм, мили. Бог да те благослови. Щом поразмисли човек, ще разбере, че е тъй. Ала трябва малко време, за да се разбере, толкова ненадейно дойде тая промяна, нали?

Не зная защо не ми беше много приятно, че Джо е така безусловно уверен в мене. Би ми се искало да прояви известно вълнение, да каже: „Прави ти чест, Пип“ или нещо подобно. Затова не отговорих нищо на първата му мисъл; а на втората отвърнах кратко, че промяната дойде наистина ненадейно, но аз отдавна мечтаех да стана джентълмен и много, много пъти бях мислил как ще постъпя, ако наистина стана.

— Мислил ли си? — каза Джо. — Я гледай!

— Много е жалко сега, Джо — казах аз, — че ти не запомни нещо повече, когато те учех. Нали?

— Какво да ти кажа? — отвърна Джо. — Сам не зная дали е тъй. Много съм тъп. Разбирам само от занаята си. Винаги е било жалко, че съм толкова тъп; и сега е жалко, но не повече, отколкото, да речем… преди година…

Аз исках да намекна, че когато забогатея и бъда в състояние да сторя нещо за Джо, би било добре той да е по-достоен за новото си положение. Но намекът ми се оказа толкова неразбираем за него, щото реших, че ще е по-добре да го разясня на Биди.

Затова щом се върнахме и изпихме чая си, аз излязох с Биди в градината край пътя, казах й за ободрение, че няма никога да я забравя и добавих, че искам да я помоля за една услуга.

— Услугата, Биди — казах аз, — е да не пропускаш случай да пооправяш Джо.

— Как да го пооправям? — запита Биди, като ме погледна строго.

— Как да ти кажа… Джо е прекрасен човек… всъщност мисля, че няма по-прекрасен човек от него… Но в известни отношения е поизостанал. В учението и в държането например.

При все че аз я гледах, докато говорех, и при все че самата тя разтвори широко очи след казаното от мене, Биди не ме погледна ни веднъж.

— О, държането ли? Значи, държането му не е добро, така ли? — запита Биди, като откъсна лист от черно френско грозде.

— Добро е, мила Биди, за тук…

— О, за тук, значи, е добро? — прекъсна ме Биди, като разглеждаше внимателно листа в ръката си.

— Изслушай ме по-напред… Ако поискам да взема Джо в по-добро общество, както се надявам да го взема, когато получа богатството си, с такова държане ще му е малко неудобно.

— А не смяташ ли, че той знае това? — запита Биди.

Въпросът беше толкова предизвикателен (защото на мене и през ум не би ми минавала подобна мисъл), че аз отвърнах рязко:

— Какво искаш да кажеш, Биди?

След като стри листата между дланите си — мирисът на лист от черно френско грозде ми напомня и досега за онази вечер в градината край пътя, — Биди каза:

— А не си ли помислил, че той може да има гордост?

— Гордост ли? — повторих аз с пренебрежително натъртване на думата.

— О, има различни видове гордост — каза Биди, като ме погледна в лицето и поклати глава, — гордостта не е еднаква у всички…

— Е-е? Защо млъкна? — казах аз.

— Не е еднаква у всички — продължи Биди. — Неговата гордост може да не позволи да го изведат от мястото, където той работи, и то с успех и чест. Да ти кажа правото, аз смятам, че той я има тази гордост, при все че думите ми могат да ти се сторят дръзки, защото сигурно го познаваш много по-добре от мене.

— Биди — рекох аз, — много съм огорчен от това, което каза. Не очаквах такова нещо от тебе. Ти завиждаш, Биди, и се мусиш. Недоволна си от моето преуспяване и не можеш да скриеш недоволството си.

— Ако съвестта ти позволява да мислиш така — отвърна Биди, — кажи го. Пак повтори, че мислиш така, щом съвестта ти позволява да помислиш такова нещо.

— Искаш да кажеш, Биди, щом съвестта ти позволява да си такава — заявих наставнически и надменно аз, — няма защо да хвърляш вината върху мене. Много съм огорчен, като виждам тази… тази лоша човешка черта. Щях да те помоля да използуваш след заминаването ми всяка възможност да превъзпитаваш милия Джо. Но сега не искам вече нищо. Безкрайно съм огорчен, Биди — повторих аз, — като виждам у тебе… тази лоша човешка черта.

— И да ме хокаш, и да ме хвалиш — каза нещастната Биди, — можеш да бъдеш еднакво сигурен, че аз ще се старая винаги да правя всичко, което е по силите ми. А пък и каквото мнение за мене да отнесеш оттук, то няма да промени спомена ми за тебе. Но един джентълмен все пак не бива да е несправедлив — каза Биди и извърна глава.

Аз пак повторих разпалено, че това е лоша човешка черта (по-късно се убедих, че преценката ми изобщо е правилна; само че не и в сегашния случай), и тръгнах по пътечката, като оставих Биди; тя си влезе в къщи, а пък аз излязох и се шлях унило, докато дойде време за вечеря, с все същото чувство, че е много тъжно и странно и втората вечер от моето светло бъдеще да е самотна и неприветна като първата.

Но утрото пак озари настроението ми, аз простих милостиво на Биди и вече не заговорихме по този въпрос. Облякъл най-хубавите си дрехи, аз пристигнах в града, когато току-що отваряха магазините, и отидох у шивача мистър Траб, който още закусваше в стаичката си зад магазина. Като не сметна, че си струва труда да прекъсне закуската си, той ме повика при себе си.

— Е-е! — каза мистър Траб с любезно-шеговит приятелски тон. — Как сте и с какво мога да ви услужа?

Мистър Траб бе току-що разрязал препечения си хляб на три пухкави пласта, между които вмъкваше масло. Той беше охолен стар ерген, отворения му прозорец гледаше към великолепна цветна и овощна градина, до камината му имаше скъпа желязна каса, където сигурно се пазеха в торбички купчинките на неговото охолство.

— Мистър Траб — казах аз, — неприятно ми е да споменавам това, защото прилича на самохвалство, но трябва да кажа, че получих голямо състояние.

Мистър Траб се преобрази. Забравил маслото в топлата му постеля, той стана, изтри пръсти в покривката на масата и извика:

— Господи, помилуй!

— Заминавам за Лондон при опекуна си — казах аз, като извадих уж случайно от джоба си няколко гвинеи и ги загледах. — Затова ми трябва хубав костюм, който съм готов да предплатя — добавих аз, защото се страхувам, че иначе той може само да обещае и да не ушие костюма.

— Драги сър — каза мистър Траб, като се наведе почтително, протегна ръце и се осмели да ме докосне по лактите, — не ме обиждайте с такива думи. Ще ми позволите ли да ви поздравя? Ще благоволите ли да минете в магазина?

Прислужничето на мистър Траб беше най-дръзкото хлапе из целия край. Когато влязох, то метеше магазина и за развлечение бръсна с метлата към мене. Когато се върнах в магазина с мистър Траб, то продължаваше да мете, като бръскаше метлата във всички ъгли и възможни препятствия, за да покаже (така поне мислех аз), че не стои по-долу от кой да е жив или мъртъв ковач.

— Престани да вдигаш шум — викна му строго мистър Траб — или ще те пребия! Благоволете да седнете, сър. Ето, сър — мистър Траб свали един топ сукно и го разгъна плавно върху масата, преди да вмъкне под него ръка, за да покаже лъскавината му, — това е нещо много хубаво. Мога да ви го препоръчам, сър, защото е наистина екстра качество. Но ще ви покажа и други. Ей, ти там, я ми подай номер четири! (Тези думи към хлапето бяха придружени с ужасно строг поглед поради възможната опасност непрокопсаникът да ме цапне с топа по главата или да си позволи друга волност.)

Мистър Траб не отдели поглед от хлапето, докато то не остави на масата номер четири и не се отдалечи отново на почетно разстояние. След това му заповяда да донесе номер пет и номер осем.

— И без фокуси — каза мистър Траб, — иначе ще се каеш, негоднико, до последния си ден.

С тези думи мистър Траб се наведе към номер четири и с почтително, доверителен тон ми го препоръча като лек плат за летни дрехи, на мода между благородниците; за него, добави той, би било чест да облече с този плат свой виден земляк (ако му разреша да ме нарече така).

— Донесе ли номер пет и осем, разбойнико — обърна се той към хлапето, — или ще трябва да те изритам от магазина и да си ги донеса сам?

Подпомогнат от преценките на мистър Траб, аз си избрах плат за костюм и отидох пак в стаичката, за да ми вземе мярка. Защото — при все че имаше мерките ми и се бе задоволявал досега с тях — мистър Траб се извини, че „при новата обстановка, сър, тия мерки няма да вършат работа… Никак няма да вършат работа“. Затова мистър Траб ме измери и пресметна в стаичката си, като че аз бях някакво имение, а той най-грижлив землемер, и то с такова невероятно старание, щото сметнах, че никаква цена не би могла да възнагради труда му. Когато най-после свърши и обеща да изпрати костюма у мистър Пъмбълчук в четвъртък вечерта, мистър Траб каза с ръка на бравата:

— Зная, сър, че по начало не може да се очаква от лондонските джентълмени да поддържат провинциалните шивачи; но ако благоволите да ме навестявате понякога като земляк, ще ми направите голяма чест. Довиждане, сър, много съм ви благодарен… Вратата!

Последната дума бе предназначена за хлапето, което нямаше и понятие дори какво означава тя. Но се слиса, когато видя как господарят му ми отваря собственоръчно вратата и ме изпраща до прага; първото ми запознаване с огромната мощ на парите настъпи следователно, когато видях как те сразиха морално хлапето на Траб.

След това паметно събитие аз отидох у шапкаря, после при обущаря и продавача на долни дрехи и се почувствувах най-сетне като кучето на баба Хъбард^[1], за което бяха потребни грижите на толкова занаятчии. Отидох и до спирката на дилижанса, за да си запазя място за колата, която тръгваше в събота в седем часа сутринта. Не беше необходимо да обяснявам навред, че съм получил огромно състояние, но когато се случеше да го спомена, търговецът преставаше да гледа през прозореца към главната улица и съсредоточаваше вниманието си върху мене. Като направих всичките си поръчки, тръгнах към Пъмбълчук; когато наближих заведението на този джентълмен, забелязах, че той е пред вратата си.

Очакваше ме с голямо нетърпение. Рано сутринта бе минал с кабриолета си край ковачницата и бе научил новината. Поръчал бе закуска за мене в салона, където се бе състояло четенето на „Джордж Барнуел“, и при влизането на свещената ми особа в магазина и той заповяда на продавача си да „не се мотае из краката ми“.

— Скъпи приятелю — каза мистър Пъмбълчук, като хвана и двете ми ръце, когато останахме насаме със закуската, — така се радвам за сполуката ви! Напълно заслужена, напълно заслужена!

Тези думи бяха казани на място и аз ги сметнах за разумно изказване.

— Мисълта — продължи мистър Пъмбълчук, след като пухтя няколко минути от възхищение, — че и аз дадох своя скромен принос в това дело, е гордост и награда за мен.

Помолих мистър Пъмбълчук да не забравя, че по този въпрос не трябва нито да се говори, нито да се намеква.

— Скъпи млади приятелю — каза мистър Пъмбълчук, — ако ми позволите да ви наричам така…

— Разбира се! — промърморих аз.

Мистър Пъмбълчук хвана пак и двете ми ръце, при което жилетката му се раздвижи сякаш от силни чувства, ако не беше толкова ниско.

— Скъпи млади приятелю, разчитайте, че ще сторя всичко възможно със скромните си сили, за да не позволя на Джоузеф да забрави… Джоузеф!!! — каза мистър Пъмбълчук като някакъв състрадателно умолителен зов. — Джоузеф! Джоузеф!!! — След това поклати глава и чукна с пръст по нея, за да посочи къде според него е слабото място на Джоузеф.

— Но, скъпи драги приятелю — продължи мистър Пъмбълчук. — Вие трябва да сте гладен и преуморен. Заповядайте. Ето едно пиленце направо от „Глигана“; и още нещичко направо от „Глигана“; надявам се, че ще ми направите честта да ги опитате… Но нима — каза мистър Пъмбълчук и стана пак, след като бе току-що седнал, — нима виждам този, с когото играех в дните на щастливото му детство? И ще позволите ли… ще позволите ли?…

Това „ще позволите ли“ означаваше, че му се иска да ми стисне ръката. Позволих му, той я стисна и седна отново.

— Ето и вино — каза мистър Пъмбълчук. — Да пийнем, да благодарим на съдбата и да пожелаем да избира все така сполучливо своите любимци! Но аз все пак не мога — каза мистър Пъмбълчук, като стана — да стоя пред човека… и да пия за здравето му… без да изкажа отново… Ще позволите ли?… Ще позволите ли?…

Позволих му, той ми стисна пак ръката, изпразни чашата си и я обърна; така постъпих и аз; но дори да бях обърнал не чашата, а себе си с главата надолу, виното не би стигнало така бързо до главата ми.

Мистър Пъмбълчук ми поднесе едно вкусно крилце и резен сочен език (нямаше ги вече ония свински части, отредени само за мене), а за себе си, може да се каже, че почти не се погрижи.

— Ах, птицо, птицо! — обърна се мистър Пъмбълчук към птицата в чинията. — Могла ли си да помислиш, когато си била още пиле, какво ти е било отредено? Могла ли си да помислиш, че ще нахраниш един ден под тоя скромен покрив човек като… обвинете ме в слабост, ако искате — каза мистър Пъмбълчук, като стана пак, — но ще ми позволите ли?… Ще позволите ли?…

Ставаше вече излишно да се повтаря формулата, че позволявам, затова той изпълни веднага намерението си. Как успяваше да го изпълнява толкова често, без да се пореже от ножа ми, и аз сам не зная.

— А сестра ви — заговори той отново, след като си похапна здраво, — на която се падна честта да ви отгледа с двете си ръце! Жалко е да си помисли човек, че тя не е в състояние да разбере напълно тази чест. Ще…

Видях, че се готви пак да стане, и го спрях.

— Да пием за нейно здраве — казах аз.

— Ах! — извика мистър Пъмбълчук, като се облегна на стола си, разкиснат от възхищение. — Ето по какво се познават хората, сър! — (Не зная кой беше този „сър“; сигурно не бях аз; а трети човек в стаята нямаше.) — По това се познават хората с благородно сърце, сър! Всеопрощаващи и вселюбезни. На някой прост човек — каза раболепният Пъмбълчук, като побърза да остави недокоснатата си чаша, за да стане пак — би могло да се стори, че прекалявам… но ще позволите ли?…

Щом изпълни намерението си, той седна и пи за здравето на сестра ми.

— Няма защо да си затваряме очите — каза мистър Пъмбълчук — пред недостатъците в нрава й, но нека се надяваме, че намеренията й са били добри.

По това време забелязах, че лицето му се бе страшно зачервило; а моето ме смъдеше така, като че бе накиснато във вино.

Споменах на мистър Пъмбълчук, че бих искал да оставят новите ми дрехи в дома му и той се трогна от честта, която съм се сетил да му направя. Споменах защо искам да не ме зяпат из селото и той възхвали до небесата това мое желание. След като ми даде да разбера, че никой друг освен него не е достоен за доверието ми и… с една дума, ще позволя ли… той ме запита с умиление дали си спомням как сме се забавлявали със задачите по смятане, как сме отишли заедно да ме зачислят чирак при Джо, как е бил винаги мой любим приятел. И десет пъти повече да бях пил, пак щях да зная, че не само не е бил никога мой любим приятел, но ме възмущава до дъното на душата ми подобна възможност. Ала въпреки това почувствувах, че съм го преценявал погрешно и че той е всъщност един разумен, практичен, добродушен, прекрасен човек.

Той започна постепенно да изпитва толкова голямо доверие към мене, че ми поиска съвет за собствените си дела. Спомена, че сегашното му предприятие би могло да се разшири в мощен монопол за търговия със зърнени храни и семена, какъвто не е имало нито в нашия, нито в съседните окръзи. За постигането на голямо забогатяване по този път беше потребен само малко по-голям Капитал. Само тия две думички: по-голям Капитал. И Пъмбълчук смяташе, че ако този капитал бъде вложен в предприятието от нов съдружник, участвуващ само с парите си… А този съдружник, сър, ще има грижата само да проверява от време на време лично или чрез свой заместник търговските книги и да идва два пъти в годината да прибере в джоба си печалбата, достигаща до петдесет на сто от капитала… Да, той смяташе, че това е изгоден случай, заслужаващ вниманието на някой разумен и същевременно състоятелен младеж. Как мисля аз? Той има голямо доверие в моята преценка, затова иска да знае как мисля. Моето мнение бе: „Почакайте малко!“ Размахът и яснотата на това гледище го поразиха дотолкова, че той не поиска вече позволение, а просто каза, че трябва да ми стисне ръката… И направо я стисна.

Докато изпихме всичкото вино, мистър Пъмбълчук многократно се задължи да държи Джоузеф в определените (неизвестно какви) граници и да ми оказва винаги полезни (неизвестно какви) услуги. Повери ми също за пръв път свято пазената досега тайна, че винаги е казвал за мене: „Това момче е необикновено и помнете ми думата, ще има необикновена съдба.“ Просълзен и усмихнат, той каза, че просто се слисва, като си спомня тия свои думи, което аз потвърдих. Най-после си тръгнах със смътното чувство, че слънцето пече някак необикновено, и стигнах до бариерата полузаспал, без да разбера как съм изминал пътя.

На това място ме сепна гласът на мистър Пъмбълчук. Той беше още много назад по огрения от слънцето път и ми правеше изразителни знаци да спра. Спрях се и той ме настигна запъхтян:

— Не, скъпи приятелю — каза, след като си пое дъх и можа да заговори. — Не мога да позволя такова нещо. Днешният случай не може да завърши без една последна любезност от ваша страна… Ще позволите ли като стар приятел и доброжелател? Ще позволите ли?

Стиснахме си ръцете най-малко за стотен път, при което той заповяда възмутено на някакъв млад колар да се отстрани от пътя ми. След това ме благослови и остана да ми маха с ръка, докато минах завоя; а пък аз навлязох в една нива и преди да продължа към къщи, се наспах здраво край един плет.

За Лондон щях да замина с малко багаж, защото съвсем малка част от малкото ми имущество подхождаше за моето ново положение. Но понеже си бях втълпил, че не трябва да губя ни минута, започнах да събирам вещите си още същия следобед, като прибирах, без да му мисля, неща, които знаех, че ще ми потрябват още на следващата сутрин.

Така минаха вторник, сряда и четвъртък; в петък сутринта отидох у мистър Пъмбълчук да облека новите си дрехи и да посетя мис Хавишам. Мистър Пъмбълчук ми бе предоставил за преобличането собствената си стая, украсена за случая с чисти кърпи за лице. Костюмът, както става винаги, ме разочарова. Вероятно нито една многоочаквана нова дреха, откакто хората са почнали да носят дрехи, не е задоволила очакванията на собственика си. Но след като прекарах половин час в новия костюм и се въртях, докато ми дотегна, пред малкото огледало на мистър Пъмбълчук с напразното старание да видя краката си, стори ми се, че костюмът ми стои по-добре. Тъй като днес беше пазарен ден в съседния град на десетина мили оттук, мистър Пъмбълчук не беше у дома си. Не бях му казал кога точно възнамерявам да замина и надали щяхме да си стиснем пак ръце преди заминаването ми. Това беше чудесно и аз излязох в новата си премяна, като се срамувах ужасно, че ще трябва да мина покрай продавача на мистър Пъмбълчук, защото подозирах, че в нея изглеждам по-зле — приличах донякъде на Джо в празничния му костюм.

До мис Хавишам стигнах след дълго обикаляне из крайните улички и позвъних несръчно поради дългите корави пръсти на ръкавиците. На звъна се отзова Сара Покет, която явно се стъписа, като ме видя така променен; а лицето и, наподобяващо орехова черупка, стана жълтозелено.

— Вие ли сте? — каза тя. — Вие? Боже милостиви! Какво искате?

— Отивам в Лондон, мис Покет — казах аз, — и искам да се сбогувам с мис Хавишам.

Явно бе, че не са ме очаквали — защото тя ме заключи в двора и отиде да пита дали да ме пусне. Но след малко се върна и ме поведе нагоре, без да отделя поглед от мене.

Мис Хавишам се разхождаше из стаята със сватбената трапеза, като се подпираше на своя бастун с извита дръжка. Стаята беше осветена както някога. Когато Сара Покет влезе, мис Хавишам се обърна и се спря — точно пред изгнилия сватбен кейк.

— Не си отивайте, Сара — каза тя. — Е, какво има, Пип?

— Заминавам за Лондон, мис Хавишам, утре заминавам — аз внимавах за всяка своя дума — и помислих, че няма да сметнете за дързост от моя страна да дойда да се сбогувам с вас.

— Много добре изглеждаш, Пип — каза тя и размаха пред мене бастуна си като добрата фея, която ме е преобразила, а сега ме удостоява с последен подарък.

— Такова щастие ми се случи, мис Хавишам, след последното ми идване тук — промълвих аз. — И толкова съм благодарен, мис Хавишам.

— Да, да! — каза тя, като погледна с радост слисаната от завист Сара. — Видях мистър Джагърс, и научих всичко, Пип. Значи, утре заминаваш?

— Да, мис Хавишам.

— И си осиновен от някой богаташ?

— Да, мис Хавишам.

— Чието име не знаеш?

— Да, мис Хавишам.

— А мистър Джагърс става твой опекун?

— Да, мис Хавишам.

Тя почти ликуваше при тия въпроси и отговори, толкова дълбока беше радостта й от завистливото смущение на Сара Покет.

— Чудесно! — продължи тя. — Пред теб се открива многообещаващо бъдеще. Бъди добър… за да го заслужиш… И изпълнявай нарежданията на мистър Джагърс. — Тя погледна най-напред мене, после Сара, чието изражение изтръгна от нея една жестока усмивка. — Сбогом, Пип!… Ти ще запазиш завинаги това име, нали?

— Да, мис Хавишам.

— Сбогом, Пип.

Тя ми подаде ръка, а аз коленичих и поднесох тази ръка до устните си. Не бях обмислял как ще се сбогувам с нея; постъпих така съвсем естествено и неочаквано. Тя погледна тържествуващо Сара Покет със своите зловещи очи и аз оставих моята добра фея, сложила двете си ръце върху бастуна, застанала сред стаята пред изгнилия и обвит с паяжини сватбен кейк.

Сара Покет ме придружи до долу, сякаш бях призрак, който трябва да бъде отпратен вън от къщи. Тя още не можеше да се съвземе от появата ми и беше невероятно разстроена; когато й казах:

— Сбогом, мис Покет — тя само ме погледна втренчено, без да се е опомнила достатъчно, за да разбере, че съм казал нещо. Аз побързах да се прибера у Пъмбълчук, съблякох новия костюм, свих го във вързоп и се върнах в къщи със старите дрехи, в които — трябва да призная — се чувствувах много по-леко, при все че носех и вързопа.

Шестте дни, които трябваше да минат толкова бавно, минаха и отминаха и утрешният ден се изпречи пред мене много по-смело, отколкото аз се осмелявах да го погледна. Докато шестте вечери се стопяваха в пет, четири, три и две, присъствието на Джо и Биди ми ставаше все по-скъпо и по-скъпо. Последната вечер облякох за тяхно удоволствие новия си костюм и стоях така наконтен, докато дойде време за спане. Поради тържествения случай имахме топла вечеря с неизбежната печена кокошка и пунш. Всички бяхме много унили, без да се оживим от усилието да се преструваме на весели.

Трябваше да замина от село с куфарчето си в пет часа сутринта. Бях казал вече на Джо, че искам да отида в града сам. Предполагам — със съжаление! — че това желание бе породено от страха пред голямото несъответствие между нас, ако застанем заедно пред дилижанса. Аз се стараех да се убедя, че в желанието ми нямаше и следа от подобен страх; но когато се качих последната вечер в стаичката си, бях принуден да призная пред себе си, че е така, и бях готов за сляза долу, за да поканя Джо да дойде на сутринта с мене. Но не слязох.

През цялата нощ из неспокойния ми сън се носеха дилижанси, които пътуваха за къде ли не, но не и за Лондон; а в тях бяха впрегнати кучета, котки, свини, хора… но не и коне. Невероятно объркани пътешествия изпълваха съня ми, докато се развидели и птиците запяха. Тогава станах, облякох се наполовина и седнах на прозореца да погледам за последен път навън; и както гледах, така и заспах.

Биди бе станала толкова рано да ми приготви закуска, че не бе минало и час, откакто бях заспал на прозореца, когато усетих откъм кухнята мирис на дим и се събудих с ужасното предположение, че отдавна е минало пладне. Но дълго време след като се събудих и чух звънтенето на чайните прибори и след като бях вече напълно готов, аз не намерих сили да сляза, а продължавах да си стоя горе, като отвързвах и отварях, после пак затварях и завързвах куфарчето си, докато Биди извика, че ще закъснея.

Закусих набързо и без сладост. Щом станах, казах някак прибързано, сякаш току-що съм се сетил:

— А сега трябва да тръгвам, струва ми се!

След това целунах сестра си, която се смееше, кимаше и се тресеше на стола си, целунах Биди и прегърнах Джо. После взех куфарчето си и излязох. За последен път зърнах близките си, когато чух след малко някакъв шум зад себе си, и като се обърнах, видях, че Джо хвърля подир мене една вехта подкова, а Биди втора. Аз се спрях и размахах шапка, милият Джо размаха високо десница и викна дрезгаво:

— Ура-а! — А Биди закри лице с престилката си.

Тръгнах с бързи крачки, като си мислех, че раздялата стана по-леко, отколкото очаквах, и си казах, че би било ужасно да хвърлят подир дилижанса някоя вехта подкова — пред очите на всички от главната улица. Вървях безгрижно и си подсвирквах. Селото беше тихо и спокойно, леката мъгла се разсейваше тържествено, сякаш искаше да ми разкрие света, а аз бях досега толкова малък и невинен, а толкова непознат и голям беше светът, че нещо ме задави в гърлото и още в следващия миг се разридах. Като стигнах до пътепоказателя накрай селото, аз го докоснах с ръка и казах:

— Сбогом, мили, скъпи приятелю!

Ние наистина не трябва никога да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца. Почувствувах се по-добър, след като поплаках — по-тъжен, по-нежен, съзнаващ по-ясно своята неблагодарност. Ако се бях разплакал по-рано, Джо щеше да е сега с мене.

От тия сълзи и от следващите, които пролях из самотния си път, изпаднах в такова умиление, че когато дилижансът излезе вън от града, започнах да размишлявам с наболяло сърце дали не трябва да сляза при смяната на конете, да се върна, да прекарам още една вечер в къщи и да се разделя по-мило със своите. Конете бяха сменени, но аз още не бях решил нищо, само си казах за собствено утешение, че мога да сляза при втората смяна. А докато размишлявах така, неведнъж ми се стори, че някой идващ насреща ни пешеходец е Джо и сърцето ми се разтуптяваше… Като че Джо можеше да се озове тук!

Смениха конете още веднъж и още веднъж, сега беше вече много късно и далеко да се върна и аз не се върнах. А мъглата се бе разсеяла тържествено и светът се разстилаше широко пред мене.

Тук свършва първата част от надеждите на Пип.