Чарлз Дикенс
Големите надежди (41)

Глава четиридесет и първа

Напразно е да се опитвам да опиша учудването и тревогата на Хърбърт, когато седнахме тримата пред огъня и аз му разказах цялата тайна. Достатъчно е да спомена, че върху лицето на Хърбърт видях отразени собствените си чувства и преди всичко отвращението към човека, който бе направил толкова много за мене.

Дори ако нищо друго не разделяше тоя човек от нас, неговото тържествуване от моето преуспяване в живота беше достатъчно да постави граници помежду ни. Като изключим мъчителното му чувство, че веднъж се бе държал „недостойно“ след завръщането си — с което почна да досажда на Хърбърт още щом свърших разказа си, — той не виждаше никакъв повод да бъда недоволен от своето благополучие. Когато се хвалеше, че ме е направил джентълмен и е дошъл да види как живея по джентълменски с неговите пари, той смяташе, че говори и от мое, и от свое име. Беше твърдо убеден, че и двамата можем да се радваме и гордеем с това.

— Макар че, слушайте, приятелю на Пип — каза той на Хърбърт след един продължителен монолог, — много добре зная как веднъж след завръщането си — за половин минута — се държах недостойно. И на Пип рекох, знам, че се държах недостойно. Но вие не се вълнувайте по този повод. Не може аз да направя от Пип и Пип да направи от вас джентълмен, а пък да не зная как трябва да се държа и към двама ви. Ти, мило момче, и ти, приятелю на Пип, можете да сте сигурни, че винаги ще се държа както трябва. След онази половин минута, когато се изтървах и се държах недостойно, аз си сложих намордник и ще го нося винаги.

Хърбърт отговори:

— Вярвам — но като че не виждаше особена утеха в това и си остана неспокоен и мрачен.

Ние чакахме с нетърпение да тръгне за новото си жилище и да ни остави сами, но явно беше, че на него не му се искаше и се застоя до късно. Едва към полунощ го изпратих благополучно по Есекс Стрийт до тъмната врата на новия му дом. Когато тя се затвори след него, за пръв път след пристигането му изпитах известно облекчение.

Тъй като не бях се отървал от мисълта за човека, когото бях видял свит на стълбището, винаги когато извеждах госта си след мръкване или се връщах с него, се оглеждах наоколо си. Огледах се и сега. Колкото и да е трудно в големия град да се отървеш от чувството, че те следят, когато изпитваш подобен страх, не можех да се убедя, че някой от минувачите се интересува от моята личност. Малцината срещнати бързаха всеки по своя път, а когато се връщах в Темпъл, улицата беше пуста. Никой не излезе от вратата заедно с нас, никой не се прибра заедно с мене. Когато пресякох двора при фонтана, видях, че прозорецът му светеше спокойно, а когато се спрях за няколко мига пред входа на сградата, в която живеех, преди да тръгна по стълбите, и дворът, и стълбището бяха еднакво тихи и безлюдни.

Хърбърт ме посрещна с отворени обятия и аз почувствувах по-остро от всеки друг път какво щастие е да имаш приятел. След като той ми каза няколко смислени думи на съчувствие и насърчение, седнахме да обсъдим въпроса: Какво трябва да сторим?

Тъй като столът на госта беше още на същото място (Провис имаше неспокойния затворнически навик да се върти все на едно място из стаята, да повтаря едни и същи движения със своята лула с „Негърска глава“, с ножа, картите и така нататък, като че изпълнява заповед, написана на черната дъска), тъй като, казвам, столът му беше на същото място, Хърбърт седна несъзнателно на него, но веднага скочи, блъсна го настрана и взе друг. Излишно беше след това да каже, че моят благодетел му е противен, излишно беше да правя подобно признание и аз. Ние споделихме безмълвно общото си чувство.

— А сега — обърнах се към Хърбърт, когато той се настани на друг стол — какво да правим?

— Клети, мили Хендел — отвърна той, като се хвана за главата, — толкова съм слисан, че не мога да мисля.

— Така беше и с мене, Хърбърт, когато научих. И все пак трябва да се направи нещо. Той е намислил нови разходи — коне, каляски, какви ли не разточителства. Трябва някак да го възпрем.

— Искаш да кажеш, че не можеш да приемеш…

— Как да приема? — отвърнах аз, докато той мълчеше. — Помисли само кой е! Погледни го!

И двамата изтръпнахме неволно.

— А най-ужасното е, Хърбърт, че той е страшно привързан към мене. Каква съдба!

— Клети, скъпи Хендел — повтори Хърбърт.

— Но дори и да спра дотук — казах аз, — като не взема повече ни пени от него, помисли колко му дължа досега! И съм страшно задлъжнял… а това е още по-ужасно сега, когато нямам никакви надежди… никаква професия и за нищо не ме бива.

— Хайде, хайде! — укори ме Хърбърт. — Не казвай, че не те бива за нищо!

— А за какво ме бива? Само за едно: да отида войник. И щях да отида, мили Хърбърт, ако нямах надежда да получа от тебе сърдечен приятелски съвет.

При тия думи аз се разплаках; Хърбърт се престори, че не забелязва това и само ми стисна горещо ръката.

— Във всеки случай, мили Хендел — продължи след малко той, — войнишката служба не е за тебе. Ако смяташ да се откажеш от покровителството и подкрепата на тоя човек, предполагам, че ще сториш това все пак с надеждата да изплатиш един ден всичко, което си получил досега. А ако станеш войник, тази надежда няма да бъде особено голяма. Пък и глупаво е. Ще бъдеш несравнено по-добре в Кларикър Хаус, при все че то е дребно предприятие. Трябва да знаеш, че аз ще стана съдружник в него.

Клетият младеж! Той и не подозираше с чии пари.

— Но има и друг въпрос — добави Хърбърт. — Той е упорит невежа, обзет отдавна от една натрапчива мисъл. Нещо повече, струва ми се (може би греша), че е безразсъден и свиреп.

— Зная — отвърнах аз. — Ще ти кажа какви доказателства имам за това.

И разказах онова, което не бях му споменал отначало: някогашното сбиване с другия каторжник.

— Слушай тогава — каза Хърбърт. — Размисли малко! Той идва тук, като излага на опасност живота си, за да осъществи своята натрапчива мисъл. И тъкмо когато след толкова труд и чакане я осъществява, ти отнемаш почвата под нозете му, унищожаваш мечтата му, лишаваш от стойност богатството му. Не си ли помислил какво би могъл да стори той в своето разочарование?

— Мислил съм, Хърбърт, и сънувам това всяка нощ след оная съдбоносна вечер, когато той пристигна тук. Най-много се страхувам да не позволи нарочно да го заловят.

— Можеш да си сигурен — добави Хърбърт, — че има голяма опасност да постъпи именно така. По този начин той ще те държи в своя власт, докато е в Англия, и тъкмо това безразсъдство може да извърши, ако го изоставиш.

Тази мисъл, която ме гнетеше още отначало и — ако се осъществи — би ме накарала да се смятам донякъде за негов убиец, ме порази дотолкова, че не можех да остана на стола си, а започнах да се разхождам насам-нататък. И казах на Хърбърт, че дори ако Провис бъде задържан, защото някой го е познал случайно, ще се измъчвам от мисълта, че аз съм виновен за задържането му. Страдах и сега, разбира се, когато той беше на свобода недалеко от мене, и бих предпочел хиляди пъти да работя цял живот в ковачницата, вместо да доживея този ден!

Но все пак не можехме да разрешим въпроса: Какво да сторим?

— Най-важно и най-първо — предложи Хърбърт — да го махнем от Англия. Ще трябва да заминеш и ти с него. Само така ще го уговориш да тръгне.

— Но където и да го заведа, мога ли да му попреча да се върне?

— Мили Хендел, нима не е очевидно, че е много по-опасно да го накараш да обезумее на две стъпки от Нюгейт, отколкото някъде другаде? Дали не може да го изведеш от Англия под някакъв предлог, свързан с другия каторжник или с нещо друго от миналия му живот?

— И това не става! — въздъхнах аз, като застанах пред Хърбърт и разперих отчаяно ръце. — Не зная нищо за живота му. Щях да полудея, докато го гледах цяла нощ, свързан с моето щастие и нещастие и все пак съвършено непознат за мене, като изключим това, че ме бе накарал в детството ми да треперя цели два дни от страх.

Хърбърт стана, улови ме подръка и двамата почнахме да се разхождане бавно из стаята, загледани в килима.

— Хендел — подзе Хърбърт, като се спря, — ти си твърдо убеден, че не можеш да приемаш вече никакви добрини от него, така ли?

— Разбира се. Нима и ти не би постъпил тъй, ако беше на мое място?

— Убеден си също, че трябва да прекъснеш всякакво познанство с него?

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос, Хърбърт?

— Но тъй като се грижиш — и си длъжен да се грижиш — за живота, който той излага на опасност заради тебе, трябва да му попречиш да се погуби. Следователно трябва да го изведеш от Англия, преди да мръднеш и малкия си пръст, за да се отървеш от него. Едва след това ще видим как ще се справяме заедно, моето момче.

След тези думи беше истинска утеха да си стиснем ръце и да продължим разходката си из стаята, при все че не бяхме свършили още нищо.

— А сега, Хърбърт — казах аз, — по въпроса, как да научим нещо за житието му: аз виждам само една възможност за това — да запитам самия него.

— Попитай го — рече Хърбърт, — когато седнем да закусваме утре.

Защото на сбогуване с Хърбърт той бе казал, че ще дойде да закуси с нас.

След това решение си легнахме. Цялата нощ го виждах в най-невероятни сънища и се събудих, без да съм отпочинал; а щом се събудих, ме обзе отново позабравеният през нощта страх дали няма да се разбере, че се е завърнал самоволно. Този страх не ме напускаше нито за миг, когато бях буден.

Той дойде в определеното време, извади джобното си ножче и седна да се храни. Имаше безброй планове как „неговият джентълмен трябва да блесне като истински джентълмен“. И настояваше да използувам по-бързо портфейла, който ми бе оставил. Нашето и своето жилище смяташе за временни местопребивавания и затова ме посъветва да потърся веднага някоя „модерна кошара“ близо до Хайд Парк, където ще има „местенце“ и за него. Когато свърши закуската и започна да изтрива ножчето в панталона си, аз му казах без никакво предисловие:

— След като си отидохте снощи, разказах на моя приятел за сбиването, при което войниците ви заловиха в блатата. Помните ли?

— Как да не помня!

— Иска ни се да научим нещо за оня човек… и за вас. Странно е, че не зная и за двама ви, а особено за вас, нещо повече от онова, което можах да кажа снощи. Не може ли днес да научим нещо повече?

— Добре де — подзе той, като поразмисли. — Ти, приятелю на Пип, помниш, че се закле, нали?

— Разбира се — отвърна Хърбърт.

— И за това, което ще разкажа, нали? — настоя той. — Клетвата се отнася до всичко.

— Така я разбирам и аз.

— Слушайте сега! Каквото и да съм извършил, аз съм го отработил и изплатил — настоя отново той.

— Така да бъде.

Той извади черната си лула и се приготви да я напълни с „Негърска глава“, но след като погледна шепата си и навярно се уплаши да не изгуби при пушенето нишката на разказа си, прибра тютюна, бодна лулата в една петлица на палтото си, сложи ръце на коленете си, погледа няколко мига мълчаливо и сърдито огъня, после се обърна към нас и заговори.