Чарлз Дикенс
Големите надежди (53)

Глава петдесет и трета

Нощта беше тъмна, при все че луната изгря тъкмо когато отминах последните градини и тръгнах из блатата. Зад тяхната тъмна линия се виждаше ивица ясно небе — толкова тясна, че огромното червено кълбо едва можеше да се побере в нея. След няколко мига то излезе от това светло поле и се вмъкна в натрупани грамади облаци.

Вятърът виеше скръбно, блатата бяха безкрайно тъжни. За не тукашен човек те биха били непоносими, а и мене дори гнетяха така, че бях почти склонен да се върна. Но тия места ми бяха познати, аз бих се оправил из тях и в много по-тъмна нощ, та веднъж дошъл, не намерих предлог да се върна. И както бях дошъл без желание, така пак без желание продължих напред.

Посоката, която бях поел, не водеше към нашия дом, нито към мястото, където бяхме търсили каторжниците. Корабът-каторга оставаше далеко зад мене, а светлините на стария фар на плажа можех да видя само ако се обърна. Знаех варницата, знаех и старата батарея, но те бяха толкова далеко една от друга, че ако бяха осветени, помежду им би се простряла дълга ивица от тъмния кръгозор.

Отначало трябваше да затварям тук-там някоя порта след себе си и да се спирам, докато налягалите по пътеката крави станат и се завлекат до тревата и тръстиките. Но не след много останах съвсем сам из равнината.

Мина още половин час, докато наближа варницата. Варта издаваше тежка, задушлива миризма, но работници не се виждаха — запалили бяха огъня и си бяха отишли. Наблизо имаше и малка каменоломня. Тя се намираше точно на пътя ми и от изоставените чукове и колички разбрах, че днес са работили тук.

Като отминах каменоломнята и излязох отново в блатата, видях, че старата къщица край шлюза свети. Ускорих ход и потропах на вратата. Докато чаках да ми отговорят, поогледах наоколо си и забелязах, че шлюзът е изоставен и разнебитен, а дървената къщица с керемиден покрив няма да изтрае още много време на вятъра и дъжда, които пропускаше може би и сега; калта и тинята наоколо бяха размесени с вар, а задушаващите изпарения от варницата пълзяха като призраци към мене. Тъй като никой не ми отговори, потропах още веднъж. Никакъв отговор и сега… И аз натиснах резето.

То отскочи под ръката ми, вратата се отвори, надникнах вътре и видях запалена свещ на масата, скамейка и одър с дюшек. Знаех, че къщичката има и таванско помещение, та извиках:

— Има ли някой тук? — но отговор не последва. Погледнах часовника си, видях, че часът минава девет, и извиках повторно:

— Има ли някой тук? — като не получих отговор и този път, излязох навън, без да зная какво да правя.

Заваля силен дъжд. Навън също нямаше никого, затова, взирайки се в тъмнината, аз се върнах да се подслоня пред входа на къщата. Щом свещта гори, си казах, в къщата трябва доскоро да е имало човек, който ще се върне пак, и реших да видя голям ли е нагарът. Бях взел вече свещта, когато силно разтърсване я изгаси, а веднага след това разбрах, че изотзад ми метнаха вързано на клуп въже.

— Е-е — извика глухо някой и изруга, — пипнах ли те?

— Какво става? — извиках аз, правейки усилие да се освободя. — Помощ! Помощ! Помощ!

Въжето бе притиснало и двете ми ръце до тялото, при което болната ме заболя непоносимо. Някакъв едър мъж запушваше устата ми с ръка или гърди, за да заглуши виковете ми, а аз продължавах да се боря напразно в тъмнината под горещия му дъх, докато той успя най-после да ме притисне до стената.

— А сега — изруга отново глухият глас — викай, та да те довърша!

Премалял от болката в ранената ръка, смаян от изненада и все пак съзнаващ колко лесно е да се изпълни тази заплаха, аз млъкнах и се опитах да освободя поне мъничко ръката си. Но тя беше много здраво вързана. Струваше ми се, че изгореното място е попарено с вряла вода.

Внезапното изчезване на външния полумрак и настъпилата непрогледна тъмнина ми подсказа, че човекът е затворил капаците на прозореца. След като потърси опипом нещо, той намери огниво и се залови да пали огън. Напрягах зрението си да гледам искрите, падащи върху праханта, която той раздухваше, стиснал в ръка огнивото, но можах да видя — и то за не повече от миг — само устните му и синкавия край на огнивото. Праханта беше мокра — нищо чудно при такава влага — и искрите гаснеха една след друга.

Човекът не бързаше и продължаваше да щрака огнивото. Докато искрите се сипеха наоколо му като светъл дъжд, можах да видя ръцете и част от лицето му и разбрах, че той се е навел над масата; но нищо повече. След малко видях отново как синкавите му устни раздухват праханта, която пламна и освети лицето на Орлик.

Не зная кого очаквах да видя, но него във всеки случай не очаквах. Когато го видях, разбрах, че съм наистина в опасност и вече не отделих поглед от него.

Той запали бавно свещта, хвърли огнивото и го загаси с крак. После остави свещта на масата, за да ме освети добре, седна, облакъти се и ме загледа. Разбрах, че съм вързан за закованата недалеко от стената тежка подвижна стълба, по която се отиваше в таванското помещение.

— Е-е — каза той, след като се гледахме някое време, — пипнах те.

— Отвържи ме. Пусни ме да си вървя.

— Аха! — отвърна той. Ще те пусна! Ще те пусна да идеш на месечината! Ще те пусна да идеш при звездите! Като му дойде времето.

— Защо ме подмами тук?

— Нима не знаеш? — попита той с убийствен поглед.

— Защо ме нападна на тъмно?

— Защото искам сам да свърша всичко. Един човек пази тайна по-добре от двама. Ах ти, пъклено изчадие!

Седнал със скръстени на масата ръце, той клатеше глава, люшкаше се и така злорадствуваше от гледката, която представлявах, че наистина потреперах. Докато го наблюдавах мълчаливо, той вдигна ръка към ъгъла и свали оттам пушка с обкована с мед дървена част.

— Знаеш ли я? — рече той, като се престори, че се прицелва в мене. — Знаеш ли, къде я видя по-рано? Казвай, вълче?

— Да — отвърнах аз.

— Ти ми отне онова място. Ти, нали? Казвай!

— Какво друго трябваше да сторя?

— Това стига, дори да нямаше нищо друго. А как дръзна да заставаш между мене и девойката, която бях харесал?

— Кога е било това?

— Кога не е било? Постоянно ме кореше пред нея.

— Ти сам се кореше; и сам се изложи. Аз, не можех да ти напакостя, ако ти не си пакостеше сам.

— Лъжеш! Ти не би пожалил труд и пари, то се знае, за да ме махнеш от тоя край, нали? — продължи той, повтаряйки думите от последния ми разговор с Биди. — А ето какво ще ти кажа сега аз: тъкмо тая нощ е време да ме махнеш от тоя край, ако ще да похарчиш за това и последния си фартинг!

Когато, ръмжейки като тигър, той ме заплаши с тежката си ръка, почувствувах, че казва истината.

— Какво ще правиш с мене?

— Какво ли? — викна Орлик и стана, за да удари по-силно с пестник по масата. — Ще ти взема живота!

Като ме гледаше втренчено, той се наведе към мене, разтвори ръка, изтри устни, сякаш му бяха потекли лигите заради мене, и седна отново.

— Ти се изпречваше още от дете по пътя на Стария Орлик. Ала тая нощ ще се махнеш от пътя му. Няма да му се пречкаш вече. Свършено е с тебе.

Чувствувах, че съм пред прага на смъртта. Огледах за миг в отчаяние затвора си, за да зърна някаква възможност за бягство; но нямаше никаква.

— Нещо повече — добави той, като скръсти отново ръце на масата, — няма да оставя нито дрипа, нито кост от тебе. Ще те хвърля в пещта — двама като тебе мога да отнеса дотам — и както и да гадаят хората за съдбата ти, нищо няма да узнаят.

Представих си с невероятна бързина всички последици от подобна смърт. Бащата на Естела щеше да помисли, че съм го изоставил, ще бъде задържан и ще загине с проклятия към мене; и Хърбърт дори ще се усъмни в искреността ми, когато сравни оставеното от мене писъмце с факта, че съм се спрял само за миг пред къщата на мис Хавишам; Джо и Биди няма да узнаят никога колко жестоко съм се разкайвал тази нощ, никой няма да научи колко съм страдал, как съм искал да бъда верен и почтен, какви мъчения съм преживял. Смъртта, която ме очакваше, беше ужасна; но много по-ужасен беше страхът, че след смъртта ще ме помнят със зло. Мислите ми летяха така бързо, че моят злодей не бе доизрекъл още думите си, когато се почувствувах осъден от още неродени поколения — от децата на Естела и от техните деца.

— Сега, вълче — подзе той, — преди да те пребия като скот… а тъкмо това мисля да сторя и затова съм те вързал… искам да ти се нагледам и да ти се нарадвам. Ах ти, пъклено изчадие!

Мина ми през ум да извикам пак за помощ, при все че знаех по-добре от всеки друг колко уединено е мястото и колко безнадеждно е да се надявам на помощ. Но като видях как той злорадствува срещу мене, ненавистта и презрението към него ми вдъхнаха смелост и стиснаха устните ми. Преди всичко реших да не му се моля и да загина, като се боря до последни сили. Колкото и да ми беше жал за всички в този страшен последен час и колкото и смирено да молех прощение от бога, колкото и да страдах от мисълта, че не съм се сбогувал и не мога да се сбогувам с тия, които ми са били най-скъпи на света, нито да им се обясня или да поискам прошка за вината си към тях — ако бих могъл да го убия, макар и в смъртния си час, бих го сторил.

Той бе пил: очите му бяха кръвясали. На шията си бе провиснал манерка, както едно време провисваше торбата с храната си. Той вдигна манерката и дълго пи от нея, а през това време ме лъхна силна миризма на спирт и по лицето на Орлик избиха алени петна.

— Вълче! — подхвана той и скръсти ръце. — Стария Орлик има да ти каже още нещо. Ти погуби свадливата си сестра.

Той не бе доизрекъл тия думи с бавния си неуверен говор, когато със същата необяснима бързина си представих нападението върху сестра ми, боледуването и смъртта й.

— Ти я погуби, негоднико — казах аз.

— Аз пък ти казвам, че си ти… защото всичко стана заради тебе — възрази той, после грабна пушката и замахна във въздуха с приклада. — Нападнах я изотзад, както пипнах тази вечер и тебе, и като я цапнах! Мислех, че съм я пребил. Ако имаше и тогава наблизо някоя варница като сега, нямаше да остане жива. Но тая работа направи не Стария Орлик, а ти. Тебе те глезеха, а него ругаеха и биеха. Ще ругаят и ще бият Стария Орлин, а? Сега ще платиш за всичко. Ти си виновния — ти ще платиш.

Той отпи пак няколко глътки и още повече побесня. От накланянето на манерката разбрах, че не е останало много нещо в нея. Ясно беше, че иска да се напие, за да събере сили да ме довърши. Разбирах, че всяка капка в манерката е капка от моя живот. Знаех, че когато сам аз стана част от парата, която пропълзя неотдавна като злокобен призрак към мене, той ще стори онова, което бе сторил и след нападението върху сестра ми — ще побърза да избяга в града, където ще се влачи да пие от кръчма в кръчма. Бързата ми мисъл го придружи до града, представи си го на улицата, сравни светлината и живота там със самотните блата и витаещите над тях бели изпарения, в каквито щях да се превърна и аз.

Докато той изрече десетина думи, аз можех не само да си представя цели години, но да превърна в цяла картина и всяка негова дума. Моят свръхвъзбуден мозък не можеше да помисли за някое място, без да си го представи, да си спомни хора, без да ги види. Тези образи бяха неизразимо живи, а при това аз така напрегнато и непрестанно следях Орлик — кой няма да следи дебнещия го тигър? — че съзирах и най-лекото мръдване на пръстите му.

След като пи повторно, той стана от пейката и бутна масата встрани. После взе свещта, засенчи я със злодейската си ръка, за да ме освети по-добре, застана пред мене и ме загледа със злорадство.

— Ще ти кажа още нещо, вълче. Оная вечер на стълбището ти се препъна в Стария Орлик.

Представих си веднага стълбището с изгасналите лампи. Видях сянката на тежкия парапет, отразена върху стената от фенера на нощния пазач. Видях стаите, които нямаше да видя вече; една открехната, една затворена врата; и всички мебели вътре.

— А защо беше там, Стария Орлик? Ще ти кажа, вълче. Вие с нея успяхте да ме изгоните от тоя край, където не можех да изкарам вече парче хляб, затова аз си намерих нови другари и господари. Някои пишат вместо мене писма, когато поискам… Разбра ли, вълче?… Пишат писма вместо мене! А те умеят да пишат с петдесет почерка; не с един като тебе! Бях Намислил да свърша с тебе още когато дойде за погребението на сестра ти. И като исках да не те изтърва, тръгнах подире ти да разбера къде ходиш и кога се прибираш. Ех, рекох си, кога да е, ще те пипне Стария Орлик! А както търсех тебе, налетях на чичо ти Провис, а?

Брега на мелничното езеро, Чинксовия басейн — всички минаха ясно пред мене! Провис в стаята си, ненужният вече сигнал, хубавичката Клара, майчински добрата хазайка, старият Били Барли, легнал по гръб, всичко се понесе край мене, отвлечено към морето от бързото течение на моя живот!

— Чичо, а? Та аз те познавам от дома на Гарджъри още когато беше ей такова вълче, на което можех да извия с два пръста врата (колко пъти съм мислил да го сторя, когато скиташе неделен ден из горичката), и никакви чичовци нямаше да има тогава! А когато Стария Орлик подочу, че твоят чичо Провис е влачил на крака си оковата, която Стария Орлик намери разкована из тия блата преди толкова години и я прибра, та повали с нея като биволица сестра ти, а сега ще повали и тебе, а?… когато подочу тая работа… а?…

С тия дивашки насмешки той тикна свещта толкова близо до лицето ми, че аз извърнах глава, за да не се изгоря.

— А-а! — изсмя се той, като я тикна отново. — Опарено дете бяга от огън! А Стария Орлик знае, че си се опарил. Знае Стария Орлик, че ти кроиш да измъкнеш чичо си Провис; не можеш да надхитриш ти Стария Орлик — знаеше си той, че ще дойдеш тая нощ! А сега, вълче, да ти кажа още нещо и да свършим! Има хора, които чичо ти Провис няма да надхитри, както и ти няма да надхитриш Стария Орлик. Да му мисли, когато загуби племенничето си! Да му мисли, когато никой не ще може да намери нито парцалче от дрехите, нито кост от тялото на милото му роднинче. Тия хора не щат и няма да оставят Магуич — виждаш ли, че знам името му! — да живее там, където са и те; а докато е бил другаде, тия хора са следили всяка негова стъпка, за да не дойде да им напакости изневиделица. Може да са ония хора, дето умеят да пишат с петдесет почерци, а не като тебе, дето знаеш само един. Пази се, Магуич, от Компейсън и от бесилото!

Той тикна отново към мене свещта, която опърли лицето и косата ми и ме заслепи за миг, след това обърна едрия си гръб и остави свещта на масата. Докато се обърне отново към мене, аз успях да си кажа мислено молитвата и да се сбогувам с Джо, Хърбърт и Биди.

Между масата и стената имаше малко празно място. Там Орлик започна да се влачи назад-напред. Гледайки ме намръщено, отпуснал тежките си ръце, той ми се стори сега по-як от всеки друг път. Нямах нито искрица надежда. При все че вместо мисли във възбуденото ми съзнание летяха ярки картини, все пак разбирах съвсем ясно, че този човек не би ми казал никога това, което ми откри, ако не е решил да ме погуби без следа.

Той се спря внезапно, отпуши манерката и захвърли леката й запушалка. Стори ми се, че тя тупна като куршум на пода. След това започна да пие бавно, без да ме поглежда, вдигайки все повече и повече манерката. Последните капки изля на дланта си и ги облиза. После, внезапно побеснял, захвърли с ругатни манерката, наведе се и грабна един каменарски чук с дълга, тежка дръжка.

Не бях изоставил взетото решение, затова, без да губя време в напразни молби, извиках и започнах да се боря с всички сили. Можех да движа само главата и краката си, но макар и само с тях, аз се съпротивлявах с неподозирана сила. В същия миг чух в отговор викове отвън, пред вратата се мярнаха фигури и лъч от светлина, чуха се гласове и тропане, Орлик се гмурна като във водовъртеж между хората, които го бяха заобиколили, прехвърли се с един скок през масата и изчезна в тъмнината.

Когато се опомних, видях, че лежа отвързан на пода в същата стая, а главата ми е сложена на нечие коляно. Още щом отворих очи, видях стълбата край стената — видях я, преди да осъзная, че е именно тя — и от нея разбрах, че съм се свестил на същото място, където бях припаднал.

Съвсем вцепенен отначало, аз дори не погледнах кой ме подкрепя, а лежах загледан в стълбата, докато между нея и мене застана нечие лице. Лицето на хлапето на Траб!

— Нищо му няма, както изглежда! — обади се важно хлапето на Траб. — Само че е малко пребледнял!

При тия думи човекът, който ме подкрепяше, се наведе към мене и аз видях, че той е…

— Хърбърт! Велики боже!

— Полека — рече Хърбърт. — Спокойно, Хендел. Не се вълнувай.

— И старият ми приятел Стартоп! — извиках аз, когато и той се наведе към мене.

— Припомни си в какво е обещал да ни помогне — каза Хърбърт — и се успокой.

Намекът ме накара да подскоча; но веднага се отпуснах от болка в ръката.

— Не сме закъснели, нали, Хърбърт? Кой ден сме днес? Откога съм тук?

Обзе ме необясним, ужасен страх, че съм тук отдавна… цял ден и цяла нощ… два дни и две нощи… и повече дори.

— Не сме закъснели. Още е понеделник.

— Слава богу.

— Утре е вторник, имаш цял ден да почиваш — успокои ме Хърбърт. — Но ти постоянно охкаш, мили Хендел. От какво? Можеш ли да се изправиш?

— Да — отвърнах аз. — Мога и да ходя. Само ръката ме боли ужасно.

Приятелите ми махнаха превръзката и направиха, каквото могат. Ръката беше така подута и възпалена, че не можеше да се докосне. Но те раздраха носните си кърпи, направиха превръзка през рамото ми и положиха внимателно ръката в нея, за да се крепи, докато стигнем до града и намерим някое охладително лекарство. След малко затворихме вратата на тъмната и пуста къщичка край шлюза и тръгнахме обратно през каменоломнята. Хлапето на Траб — станало вече висок младеж — вървеше пред нас с фенера, който бях зърнал през вратата. Два часа бяха минали, откакто бях видял за последен път небето; луната беше сега много по-високо и нощта, макар и дъждовна, беше много по-светла. Белите изпарения от варницата, край която минахме, останаха зад нас и аз отново се помолих мислено. Този път, за да благодаря на бога.

След като настоях пред Хърбърт да ми разкаже как бе успял да ме спаси — отначало той отказваше рязко да говори и само настояваше да не се вълнувам, — узнах, че в бързането си съм изпуснал писмото в къщи, където той го намерил, когато се прибрал със Стартоп, когото срещнал на улицата наскоро след заминаването ми. Съдържанието на писмото го обезпокоило главно, защото противоречало на моята набързо написана бележка. Като размислил петнадесетина минути, безпокойството му се засилило и той тръгнал заедно със Стартоп, който предложил да го придружи, към спирката на дилижанса, за да се осведоми кога ще замине следващата кола. Тъй като следобедният дилижанс вече заминал и тъй като поради изникналите затруднения безпокойството му се превърнало в тревога, той решил да замине с наемна кола. Така пристигнали със Стартоп в „Синия глиган“, където били сигурни, че ще ме намерят или ще открият следите ми; като не намерили нищо, отишли у мис Хавишам, но и там не ме застигнали. Тогава се върнали в хотела (сигурно по същото време, когато аз съм слушал разпространения местен вариант на собственото си житие), за да хапнат и да намерят водач до блатата. Между празноскитащите пред входа на „Глигана“ се случило и хлапето на Траб — вярно на стария си навик да никне навред, където не го сеят. То ме видяло, когато съм отивал от дома на мис Хавишам към странноприемницата. Така хлапето на Траб ги повело към къщичката край шлюза, само че по пътя през града, откъдето аз бях избягнал да мина. Докато вървели, Хърбърт размислил, че аз може наистина да съм повикан на искрен и полезен разговор за безопасността на Провис, затова решил, че всяка външна намеса може в такъв случай да е вредна, оставил водача и Стартоп до каменоломнята, продължил сам и обиколил два-три пъти къщицата, мъчейки се да разбере какво става вътре. Като чул само неясен, глух и дрезгав глас (навярно когато аз мълчах и трескаво мислех), той дори се усъмнил дали наистина съм тук; но тъкмо тогава аз съм извикал с все сили, той се обадил, втурнал се вътре, а след него се втурнали и другите двама.

Когато разказах на Хърбърт случката в къщицата, той настоя да отидем незабавно въпреки късния час при прокурора и да поискаме заповед за задържане. Но аз бях вече размислил, че такава постъпка би ни забавила или задължила да се върнем тук и би била гибелна за Провис. Тази опасност беше толкова явна, че ние се отказахме засега от всякаква мисъл да преследваме Орлик. При сегашните обстоятелства намерихме за благоразумно да не разправяме много и на хлапето на Траб, което щеше да бъде сигурно дълбоко разочаровано, ако узнае, че намесата му ме е спасила от изгаряне във варницата. Не искам да кажа, че хлапето на Траб беше зло; то беше само прекалено жизнено и се нуждаеше от разнообразия и развлечения за чужда сметка. Когато се разделихме, му дадох две гвинеи (които съвпадаха, както изглежда, с очакванията му) и изказах съжаление, че някога съм имал лошо мнение за него (което не му направи никакво впечатление).

Тъй като срядата наближаваше, ние решихме да заминем още същата нощ за Лондон с наемен файтон; пък трябваше и да се махнем оттук, докато нощното приключение не се е разчуло. Хърбърт се снабди с голяма бутилка лекарство за раната ми, като сменяше цяла нощ превръзките и ми помагаше да издържа мъчителното пътуване. В Темпъл стигнахме по светло; аз легнах веднага и лежах целия ден.

Докато лежах, ме бе обзел такъв ужасен страх да не се разболея и да стана негоден за утрешната си задача, че не зная как не се разболях в действителност. Сигурно щях да се разболея, като имаме пред вид и душевните страдания, които току-що бях преживял, ако не беше напрежението от мисълта за утрешния ден. Така тревожно го очаквахме, така обременен с последици беше той, така неузнаваем беше близкият му изход.

Съвършено ясно беше, че днес не трябва да се срещаме с Провис; но и това решение засилваше тревогата ми. При всяка стъпка и при всеки звук трепвах от мисълта, че е бил открит и заловен и че някой иде да ми съобщи това. Вярвах, че е наистина така; че ме гнети нещо по-силно от страх или предчувствие: че той е задържан и аз съм отгатнал някак си това. Денят напредваше, без да донесе лоши новини; когато най-после се мръкна, аз бях окончателно завладян от непреодолим страх, че до сутринта ще се разболея съвсем. Изгорената ръка ме болеше ужасно, пламналата глава също ме болеше, стори ми се, че започвам да бълнувам. За да проверя дали съм на себе си, броях със стотици и хиляди или повтарях познати стихове и проза. Понякога се случваше умореният ми мозък да изпадне за миг в дрямка или да забрави някоя дума; тогава трепвах и си казвах: „Ето, започнах вече да бълнувам!“

През целия ден приятелите ми не позволяваха да мърдам, сменяха превръзката на ръката, даваха ми разхладителни напитки. Щом задремех, аз се събуждах с чувството, което имах и в къщицата край шлюза — че е минало много време и сме изтървали възможността да спасим Провис. Към полунощ станах и отидох при Хърбърт, убеден, че съм спал двадесет и четири часа и срядата е вече минала. Това беше последното изнурително усилие, предизвикано от нервното напрежение; след него дълбоко заспах.

На разсъмване погледнах през прозореца. Мигащите лампи по мостовете вече избледняваха, изгряващото слънце се бе разляло като огнено блато по кръгозора. Реката беше все още тайнствена и тъмна, пресечена от посивяващи студени мостове, по чиито парапети пламваше тук-там отблясък от небесния пожар. Докато гледах притискащите се покриви, черковни камбанарии и островърхи кули, извисени в необичайно ясния въздух, слънцето изгря и над водата заблестяха милиони искри, като че някакво було бе смъкнато изведнъж от реката. Було бе смъкнато като че ли и от мене, защото аз се чувствувах бодър и здрав.

Хърбърт спеше на леглото си, а съученикът ми на дивана. Още не можех да се облека без чужда помощ, но можах да пораздухам огъня, който не бе загаснал съвсем, и приготвих кафе. След някое време и те се събудиха бодри и здрави, разтворихме прозорците за свежия утринен въздух и загледахме водите, тласкани от прилива към нас.

— Щом стане девет часът — каза весело Хърбърт, — чакайте ни и се гответе, хора от Брега на мелничното езеро!