Чарлз Дикенс
Големите надежди (35)

Глава тридесет и пета

За пръв път в живота ми пред мене зина гроб и празнината, която той издълба в равния ми жизнен път, беше удивителна. Образът на сестра ми, седнала на своя стол край огнището в кухнята, ме преследваше и дене, и ноще. Умът ми не беше в състояние да разбере, че кухнята може да съществува без нея; и при все че напоследък мислех за нея нарядко или почти никак, сега изпитвах странното чувство, че тя идва срещу мене по улицата или че ей сега ще почука на вратата. Дори в жилището ни, с което тя не беше ни най-малко свързана, настъпи внезапна пустота като след смърт, мяркаше ми се лицето или фигурата й, счуваше ми се гласът й, като че тя беше още жива и бе идвала често тук.

Както и да се наредеше бъдещето ми, надали бих си спомнял с особена любов за сестра си. Но струва ми се, че жал може да ни разтърси и без особена любов. Под нейно влияние (а може би и за запълване липсата от по-топло чувство) аз бях обзет от дълбоко възмущение срещу нападателя, който й бе причинил толкова страдания; и чувствувах, че ако имах достатъчно доказателства, бих искал безмилостното наказание на Орлик или изобщо на виновника.

След като написах на Джо съболезнователно писмо и го уверих, че ще отида на погребението, прекарах дните до заминаването си в странното душевно състояние, което току-що описах. Заминах рано сутринта, та когато слязох при „Синият глиган“, имах достатъчно време да стигна до ковачницата.

Беше пак прекрасен летен ден и докато вървях към село, си спомних ясно времето, когато бях безпомощно малко създанийце, което сестра ми никак не щадеше. Но спомних си го с умиление, което смекчи дори върха на Гъдела. Защото самият дъх на боба и детелината нашепваше сега на сърцето ми, че ще дойде ден, когато ще е добре за паметта ми, ако някой друг, зареял се из полята в слънчев ден, си спомни с умиление за мене.

Зърнах най-после нашата къща и видях, че Траб и сие са я обсебили за подготовка на погребението. Две мрачни и безсмислени фигури, всяка от които държеше обвит в креп жезъл — като че този предмет можеше да утеши някого, — бяха оставени на пост пред главния вход; в едната от тях познах разносвача, уволнен от „Синият глиган“, защото бе блъснал в канавката младоженци, които се връщали от църква: толкова бил пиян, че можел да седи на коня си само ако се държи с две ръце за шията му. Всички деца и повечето жени от селото се бяха събрали да гледат тази траурна стража и затворените прозорци на къщата и ковачницата; когато се зададох, една от двете фигури (разносвачът) почука на вратата… което значеше, че аз съм толкова съкрушен от скръб, та няма да имам сили да почукам сам.

Другият траурен страж (дърводелец, който на времето се хванал на бас и изял наведнъж две гъски) отвори вратата и ме въведе в парадната гостна. Тук мистър Траб бе заел най-хубавата маса, удължил я бе със странични дъски и бе устроил някакъв траурен базар, обсипан с черни карфици. Когато влязох, той току-що бе обвил с дълъг черен креп нечия шапка, която бе заприличала на африканско бебе; и веднага ми протегна ръка. Заблуден от тази негова постъпка и смутен от цялата обстановка, аз стиснах горещо подадената ръка.

Горкият Джо, загърнат в черна наметка, вързана под брадата с голяма джувка, седеше сам в другия край на стаята; явно, Траб го бе настанил там като най-важния опечален. Когато се наведох към него и го запитах:

— Как си, скъпи ми Джо? — той отвърна:

— Пип, мили, ти я познаваше, когато тя беше една прекрасна… — после стисна ръката ми и не каза нито дума повече.

Биди, много спретната и скромна в черната си рокля, се движеше тихо насам-натам и вършеше всичко потребно. Смятайки, че сега не е време за разговори, след като я поздравих, аз седнах редом с Джо и едва тогава се запитах къде се намира в същност онова… онази… тоест сестра ми. Усещайки лек мирис на кейк, аз се огледах да видя къде е наредена трапезата за угощение. Човек можеше да я забележи едва след като свикнеше с полумрака; на нея имаше нарязан кейк със сливи, резени от портокали, сандвичи, бисквити и две кани, които познавах много добре като украшения на бюфета, но никога в живота си не бях виждал да влизат в употреба: едната беше пълна с порто, другата с шери. До масата бе застанал раболепният Пъмбълчук в черна наметка и няколко метра креп; той ту се тъпчеше с ядене, ту правеше раболепни движения, за да привлече вниманието ми. Щом забеляза, че е успял, дойде при мене (с дъх на шери и топъл хляб) и каза шепнешком:

— Позволявате ли, драги сър? — И изпълни веднага намерението си.

След това забелязах мистър и мисис Хъбъл, последната — застанала в ъгъла в подобаващо за случая безмълвно отчаяние. Всички щяхме да „придружаваме“ покойницата до гроба, затова Траб щеше да омотае поотделно всеки от нас като смешен вързоп.

— Искам да кажа, Пип — прошепна ми Джо, докато мистър Траб ни „строяваше“ (както сам се изрази) по двама в гостната като за някакъв зловещ танц, — искам да кажа, сър, че бих предпочел да си я занеса сам до черквата или само с двама-трима приятели, които биха ми помогнали от сърце; но размислихме как ще погледнат съседите на такова нещо, дали няма да помислят, че сме го сторили от неуважение.

— Извадете си кърпичките! — извика печално и деловито мистър Траб. — Извадете кърпичките! Готови сме!

Всички приближихме кърпичките до лицата си, сякаш ни течеше кръв от носа, и се строихме по двама; Джо и аз, Биди и Пъмбълчук, мистър и мисис Хъбъл. Тленните останки на нещастната ми сестра бяха вече изнесени през кухненския вход и тъй като погребалният церемониал изискваше шестимата носачи на ковчега да се задушават и заслепяват под ужасно черно покривало с бял бордюр, цялата картина напомняше някакво сляпо чудовище с дванадесет човешки нозе, които се тътреха неуверено, водени от двамата надзорници — разносвача и другаря му.

Обаче съседите одобряваха напълно тези церемонии и ни гледаха с възхищение, докато минавахме из улиците на селото; най-младите и най-буйните се опитваха от време на време да ни препречат пътя, като ни причакваха на удобни места. В такива случаи най-излиятелните се провикваха възбудено, щом ни зърнеха да се задаваме от очакваното място.

— Идат! Ето ги! — И едва не ни посрещаха с „ура“. При това шествие най-много ми досаждаше противният Пъмбълчук, който вървеше точно зад мене и за да прояви уважението си, през всичкото време оправяше развиващия се креп на шапката и наметката ми. Мислите ми се отвличаха и от прекалената гордост на мистър и мисис Хъбъл, които проявяваха невероятно самодоволство и суетност поради това, че участвуваха в толкова тържествено шествие.

Най-после пред нас се простряха нашироко блатата с изникналите над тях платна на речните кораби; влязохме в гробището, стигнахме до гробовете на родителите ми, които никога не бях видял — Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия. Там спуснаха полека сестра ми в земята, над която пееха чучулиги, а лек ветрец разстилаше върху нея прекрасните сенки на облаци и дървета.

За държането на пристрастения към земния живот Пъмбълчук ще кажа само това, че всяка негова постъпка беше насочена към мене; дори когато се четяха тържествените редове, напомнящи на хората, че са дошли на тоя свят без нищо и нищо няма да отнесат от него, че отминават като сянка и никъде не се спират за дълго, той се изкашля в знак на несъгласие, защото имаше пред вид случая с един млад джентълмен, получил неочаквано голямо състояние. Когато се върнахме в къщи, той има нахалството да изкаже съжаление, задето сестра ми не могла да види какви почести съм й оказал, и намекна, че тя е заслужила напълно тази чест със смъртта си. След това доизпи всичкото шери, а мистър Хъбъл всичкото порто и двамата започнаха да разговарят така (впоследствие разбрах, че това е нещо обичайно при такива случаи), като че са от съвсем различна порода с покойницата и са положително безсмъртни. Когато най-после си тръгна заедно с мистър и мисис Хъбъл, аз бях уверен, че отиде във „Веселите лодкари“, за да се повесели и да разкаже, че е мой пръв благодетел и създател на преуспяването ми.

Когато всички си отидоха, Траб и помощниците му — без хлапето, което не беше дошло — отнесоха в чантите си маскарадните костюми и къщата стана по-поносима. Бяхме само тримата; след малко Биди ни поднесе студена вечеря; но вместо в старата кухня вечеряхме в парадната гостна, а Джо толкова много внимаваше как да си служи с ножа, вилицата, солницата и тъй нататък, че всички се почувствувахме особено неловко. Ала след вечеря, когато го накарах да запали лулата си и след като се поразходихме заедно из ковачницата, седнахме на големия камък пред нея, ние се почувствувахме по-свободно. Забелязах, че след погребението Джо се преоблече в нещо средно между празничните и работните си дрехи; в това облекло младият човек изглеждаше естествен, такъв, какъвто си беше.

Той се зарадва много, когато го запитах дали мога да пренощувам в някогашната си стаичка, а и аз се зарадвах: защото почувствувах, че съм постъпил много добре, като поисках това. Когато се стъмни съвсем, избрах удобен миг да изляза и да поговоря с Биди в градината.

— Биди — подзех аз, — струва ми се, че можеше да ми съобщиш тъжната новина.

— Така ли, мистър Пип? — отговори Биди. — Щях да ви пиша, ако се бях сетила.

— Не мисли, че искам да бъда нелюбезен, Биди, но мисля, че трябваше да се сетиш.

— Така ли, мистър Пип?

Тя беше толкова кротка, държеше се така чинно, добросърдечно и мило, че не ми се искаше да я разплаквам отново. След като погледнах сведените й очи, докато вървеше редом с мене, аз се отказах да продължавам разговора на тази тема.

— Предполагам, мила Биди, че за тебе ще бъде неудобно да останеш и занапред тук.

— Да, не мога да остана, мистър Пип — каза Биди със съжаление и спокойна увереност в гласа. — Говорих с мисис Хъбъл и утре отивам у тях. Надявам се, че заедно с нея ще можем да се грижим за мистър Гарджъри, докато той се нареди.

— А как ще преживяваш, Биди? Ако имаш нужда от па…

— Как ще преживявам ли? — прекъсна ме Биди и се изчерви за миг. — Ще ви кажа, мистър Пип. Ще се опитам да стана учителка в току-що завършеното ново училище. Всички съседи могат да ми дадат добра препоръка, а аз се надявам, че ще бъда прилежна, търпелива и ще се уча сама, докато уча другите. Нали знаете, мистър Пип — продължи усмихнато Биди, като вдигна поглед към мене, — новите училища не приличат на старото, но аз научих оттогава доста нещо от вас, а и по-късно можах да понапредна.

— Мисля, че ти ще напредваш винаги, Биди, и при всякакви условия.

— Но няма да премахна лошите черти в характера си — прошепна Биди.

Това беше не толкова упрек, колкото изказана гласно мисъл. Няма що, реших да изостави и тази тема. Поразходих се още малко с Биди, като продължавах да гледам мълчаливо сведените й очи.

— Още не зная подробности по смъртта на сестра ми, Биди.

— Няма и какво особено да се разказва. Горката, беше изпаднала пак в тежко състояние — макар че напоследък то се подобряваше, а не се влошаваше, — но след четири дни една вечер се опомни по време на чая и каза съвсем ясно: „Джо.“ Отдавна не бе произнасяла нито дума, затова изтичах веднага до ковачницата да повикам мистър Гарджъри. Тя ми обясни със знаци, че иска той да седне близо до нея, а аз да й помогна да го прегърне. Помогнах й и тя сложи глава на рамото му, доволна и успокоена. След малко каза пак „Джо“, после „прощавай“ и най-после „Пип“. Така и не си вдигна вече главата, а след един час я положихме в леглото й, защото разбрахме, че е свършила.

Биди заплака; потъналата в мрак градина, уличката, първите звезди — всичко се замъгли пред погледа ми.

— Нищо ли не можа да се разкрие, Биди?

— Нищо.

— Знаеш ли какво става с Орлик?

— Като съдя по цвета на дрехите му, мисля, че работи в каменоломните.

— Виждала си го, значи?… Защо гледаш към онова тъмно дърво в уличката?

— Видях го там същата вечер, когато тя почина.

— И то не за последен път, нали, Биди?

— Не; видях го и преди малко, когато дойдохме да се разходим тук… Няма смисъл — каза Биди, като сложи ръка на рамото ми, защото аз се готвех да изтичам навън, — знаете, че няма да ви излъжа; той само се показа и изчезна.

Възмутих се пак от дън душа, че този човек продължава да я преследва, и още по-дълбоко го намразих. Казах това на Биди, като добавих, че не бих пожалил пари и труд, за да го махна от нашия край. Биди успя да измести полека-лека разговора, като започна да ми разказва колко ме обича Джо, как никога не се оплаква (тя не каза от кого и нямаше нужда да каже, защото знаех, че става дума за мене…); как винаги изпълнява дълга си с честен труд, без много приказки и от все сърце.

— Той заслужава наистина всяка похвала — казах аз; — а ние с тебе, Биди, ще трябва да разговаряме по-честичко за тия неща; защото сега ще идвам, разбира се, по-често насам. Няма да остави сам клетия Джо.

Биди не продума.

— Не чуваш ли, Биди?

— Чувам, мистър Пип.

— Като оставим настрана това „мистър Пип“, с което просто ме обиждаш, Биди, какво искаше да кажеш с това „чувам“?

— Какво искам да кажа ли? — запита плахо Биди.

— Биди — казах убедително и самоуверено аз, — настоявам да науча какво искаш да кажеш с това.

— С това ли? — попита Биди.

— Не повтаряй — отвърнах рязко аз. — Едно време не повтаряше така, Биди.

— Едно време! — възкликна Биди. — О, мистър Пип! Едно време!

Какво да се прави! Реших, че ще трябва да изоставя и тази тема. След още една мълчалива обиколка из градината пак се върнах към първоначалния разговор.

— Биди — рекох аз, — когато споменах, че ще идвам често тук да навестявам Джо, ти посрещна думите ми с многозначително мълчание. Бъди добра да ми обясниш защо.

— А уверен ли сте, че ще идвате често да го навестявате? — запита Биди, като се спря под звездното небе сред тясната градинска пътечка и ме загледа със своите ясни и честни очи.

— Ох, боже! — отговорих, принуден да се откажа от спора с Биди. — Това е наистина лоша черта в характера ти! Моля ти се, Биди, не казвай нито дума повече. Безкрайно много ме огорчаваш.

По тази причина се държах студено с Биди по време на вечерята, а когато тръгнах за някогашната си стаичка, се сбогувах с нея толкова високомерно, колкото недоволната ми съвест сметна за съвместимо с мисълта за гробищата и събитията от същия ден. Колкото пъти се събуждах през нощта, а това ставаше всеки четвърт час, все си мислех колко нелюбезно, оскърбително и несправедливо се бе държала Биди към мене.

Щях да си замина рано сутринта. Излязох много рано и без да ме види някой, надникнах в ковачницата иззад дървените капаци. Дълго стоях там да гледам как Джо вече работи, а лицето му сияе от здраве и сила, озарено сякаш от яркото слънце на живота, който го очакваше занапред.

— Сбогом, мили Джо!… Не, не, за бога, не изтривай ръка, дай ми я, както е очернена!… Скоро ще дойда пак и често ще идвам.

— Дано е по-скоро, сър — рече Джо. — И дано е по-често, Пип.

Биди ме чакаше пред вратата на кухнята с канче прясно мляко и филия хляб.

— Биди — казах аз, когато й подадох ръка на раздяла, — не ти се сърдя, но съм огорчен.

— О, не се огорчавайте — промълви умолително и развълнувано тя; — аз трябва да съм огорчена, защото не бях великодушна.

Когато тръгнах, мъглата се разсейваше отново пред мене. А — както предполагам — искаше да ми разкрие, че няма да се върна и че Биди е съвършено права, мога да кажа само едно: и мъглата беше съвършено права.