Чарлз Дикенс
Големите надежди (2)

Глава втора

Сестра ми, мисис Джо Гарджъри, която беше над двадесет години по-възрастна от мене, имаше в собствените си очи, както и в очите на съседите ни, заслугата, че ме е отгледала „с двете си ръце“. Тъй като по онова време трябваше да открия сам смисъла на тия думи и като знаех, че тя има навика да вдига своята твърда и тежка ръка не само върху мене, но и върху съпруга си, аз смятах, че е отгледала и двама ни с двете си ръце.

Сестра ми не беше някоя красавица. Аз предполагах, че пак с двете си ръце тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея. Джо беше светлокос човек с дълги къдрави коси и гладко лице. А очите му бяха толкова светли, че синият им цвят се сливаше сякаш с бялото. Беше тих, добродушен, кротък, отстъпчив, простоват, мил човек — Херкулес по сила и по слабост.

Сестра ми, мисис Джо, беше черноока, чернокоса, с толкова червено лице, че понякога се питах дали не го мие с ренде за индийско орехче вместо със сапун. Беше висока, едра и носеше почти винаги завързана на гърба дебела престилка с четвъртито нагръдниче, по което бяха набодени игли и карфици. Постоянното носене на тази престилка тя смяташе за своя голяма заслуга и за вина на Джо. В същност аз не разбирах защо трябва да я носи и защо никога не я сваля.

Ковачницата на Джо беше до къщата ни, дървена като почти всички къщи в нашия край по онова време. Когато дотичах в къщи, ковачницата беше затворена и Джо седеше сам в кухнята. Тъй като ние бяхме другари по нещастие и споделяхме винаги тайните си, и сега още щом отворих вратата и го зърнах седнал насреща в ъгъла на камината, Джо ми повери една тайна.

— Мисис Джо излиза дванадесет пъти да те търси, Пип. Ей сега излезе пак за тринадесети път. Мисли му, като се върне.

— Истина ли?

— Да, Пип; а най-лошото е, че взе и Гъдела.

При тази неприятна вест аз започнах да въртя единственото копче на жилетката си и загледах унило огъня. Гъдела беше пръчка с навосъчен край, изгладена от честия допир с моя гръб.

— Както си седеше тук, скочи, грабна Гъдела и изхвръкна като бясна. Такава работа — каза Джо, като разбърка с машата огъня през долната част на решетката, и повтори: — Като бясна изхвъркна, Пип.

— Отдавна ли излезе, Джо? — Аз винаги го смятах за дете като самия мене, само че по-голямо на ръст.

— Ами — каза Джо, като погледна холандския часовник^[1] — има пет минути, откак се разбесня, Пип. Аха, май че се връща! Скрий се зад вратата, моето момче, и се сгуши зад кърпата.

Послушах съвета му. Сестра ми, мисис Джо, блъсна вратата, не можа да я разтвори докрай, отгатна какво я задържа и веднага потърси причината с пръчката си. Свърши се с това, че ме хвърли (аз служех често за гюлле в семейните й разправии) към Джо, който — готов да ме приеме винаги и при всякакви условия — ме настани до камината и ме огради спокойно с огромната си нога.

— Къде беше, малка маймуно? — каза мисис Джо, като тупна с крак. — Казвай направо къде беше, докато аз се измъчвах от страх и тревоги, инак ще те измъкна от ъгъла ти, ако ще да сте петдесет пиповци и петстотин гарджъровци!

— Бях на гробищата — казах аз от мястото си, като плачех и се потривах.

— На гробищата! — повтори сестра ми. — Ако не бях аз, отдавна щеше да бъдеш на гробищата. Кой те отгледа с двете си ръце?

— Вие — казах аз.

— Я кажи, защо съм го направила? — извика сестра ми.

— Не зная — проплаках аз.

— А аз зная! — каза сестра ми. — Зная, че никога вече не бих сторила такова нещо. И зная още нещо: че откакто си се родил, ни веднъж не съм свалила тази престилка. Не ми стига, че съм жена на ковач (и то на Гарджъри), ами още съм и твоя майка!

Но аз гледах унило огъня и не слушах вече думите й. Защото в злобно святкащите въглени пред мене се редяха беглецът от блатата с веригата на крака, тайнственият момък, пилата и ужасната клетва, поради която трябваше да извърша кражба в родния си дом.

— Да! — каза мисис Джо Гарджъри, оставяйки Гъдела на мястото му. — На гробищата, то се знае! Лесно ви е на вас да казвате: на гробищата. — В същност само един от нас бе изрекъл тази дума. — Скоро ще ме пратите вие на гробищата и ще бъдете чудесна двойка без мене!

Докато тя нареждаше масата за чай, Джо погледна над коляното си към мене, сякаш искаше да прецени каква двойка ще бъдем, ако мрачното предсказание се сбъдне. После, както винаги във време на домашни бури, започна да наблюдава със сините си очи мисис Джо, подръпвайки с дясната си ръка своите светли коси и бакенбарди.

Сестра ми приготвяше филиите с масло по един и същ бърз и рязък начин. Най-напред притискаше с лявата си ръка хляба до нагръдника на престилката — откъдето у него се забиваше някоя карфица или игла, която попадаше после в устата ни. След това вземаше с ножа малко масло и го размазваше, както аптекарят приготвя якия, като обръщаше сръчно ножа ту от едната, ту от другата страна и го изтриваше о кората, за да обере всичкото масло. Най-после изтриваше за последен път ножа в якията, отрязваше една дебела филия, разрязваше я на две половини още преди да я отдели напълно от хляба, и даваше едната на Джо, другата на мене.

При все че бях гладен тази вечер, аз не смеех да изям пая си. Знаех, че ще трябва да запазя нещо за моя страшен познат и за неговия още по-страшен приятел. Знаех, че мисис Джо е много пестелива стопанка, та може да не намеря нищо в килера. Затова реших да пусна хляба с маслото в крачола на панталона си.

Но усилието да се реша на такава постъпка ми се стори ужасно. Като че трябваше да скоча от покрива на висока къща или да се хвърля в дълбока река. Задачата ми се затрудняваше още повече от нищо неподозиращия Джо. Както вече споменах, ние бяхме братя по нещастие и поради добродушното ни заговорничество бяхме свикнали да се надпреварваме кой по-скоро ще изяде хляба си, като си го показвахме мълчаливо от време на време, за да се похвалим един другиму, а след това още по-усърдно го отхапвахме. Тази вечер Джо ми показа на няколко пъти своята все по-намаляваща филия, за да ме подбуди към обичайното приятелско съревнование; но всеки път виждаше, че аз държа на едното си коляно жълтата чаша чай, а на другото — непокътнатата филия. Най-после взех отчаяното решение да изпълня намерението си колкото е възможно по-неусетно. Използувах един миг, когато Джо извърна глава, след като ме бе погледнал, и пуснах филията в крачола си.

Джо беше явно огорчен, защото предполагаше, че съм си загубил апетита, и отхапа замислено една хапка, която никак не му се услади. Той я дъвка повече от другите, мисли дълго и най-после я глътна като лекарство. Когато наведе глава на една страна, за да отхапе още един залък, погледът му се спря на мене и той видя, че филията ми бе изчезнала.

Учудването и огорчението, с които Джо задържа хляба пред устата си, бяха толкова явни, че не се изплъзнаха от вниманието на сестра ми.

— Какво става пак? — запита свадливо тя, като остави чашата си.

— Слушай какво — промърмори Джо и поклати укорно глава към мене. — Ти, моето момче, ще си навлечеш някоя беля. Тая хапка ще ти заседне някъде. Не може да си я сдъвкал, Пип.

— Какво става пак? — повтори сестра ми още по-рязко от преди.

— Добре ще да е да повърнеш мъничко, Пип — каза разтревожено Джо. — Приличието си е приличие, ама здравето е по-важно.

Сестра ми бе вече съвсем разгневена, затова се нахвърли върху Джо, сграбчи го за бакенбардите и почна да блъска главата му в стената; а аз в това време поглеждах виновно от ъгъла си.

— Ще ми кажеш ли сега какво става, прасе такова? — каза задъхано сестра ми.

Джо я погледна отчаяно; после също тъй отчаяно отхапа от хляба си и погледна към мене.

— Нали знаеш, Пип — каза тържествено той с буза, надута от току-що отхапания залък, говорейки така поверително, сякаш бяхме съвсем сами, — ние с тебе сме приятели и аз няма никога да те издам. Ама такова нещо… — той помести стола си, погледна пода между нас, след това пак мене — да нагълташ така цяла филия…

— Нагълтал я, без да я сдъвче ли? — извика сестра ми.

— Знаеш ли, моето момче — каза Джо все още с пълни уста, като гледаше не мисис Джо, а мене, — и аз гълтах така, когато бях на твоите години, виждал съм и други момчета да гълтат така; но никога не съм виждал да гълтат като тебе; добре, че още не си умрял от това гълтане.

Сестра ми се хвърли върху ми и ме сграбчи за косите, като изрече само ужасните думи:

— Я ела да ти дам лекарство!

Някакъв лекар звяр бе възкресил по онова време славата на катранената вода^[2] като всецелебно лекарство и мисис Джо имаше винаги запас от нея в бюфета, защото вярваше, че целебността е равна на отвратителността й. Понякога ми даваха за засилване толкова много от този еликсир, щото се страхувах, че мириша отдалеко на катран като нова ограда. Поради сериозното ми състояние тази вечер трябваше да изпия цял пайнт^[3] от това лекарство, което мисис Джо ми наля в устата, стискайки главата ми под мишница като ботуш в събувало. Джо се отърва с половин пайнт, който го накараха да изпие (за най-голямо негово неудоволствие, както дъвчеше бавно и замислено пред огъня), защото му било прилошало. Ако съдя по себе си, сигурно му бе прилошало след, а не преди лекарството.

Угризенията на съвестта са ужасно нещо и за възрастния, и за детето; но когато заедно с това тайно бреме детето се измъчва и от друго в крачола на панталона си, мога да ви увери, че го е сполетяло наистина тежко изпитание. Греховното съзнание, че ще ограбя мисис Джо — не помислях дори, че ще ограбя Джо, защото никога не ми минаваше през ум, че той е стопанинът в къщи, — и необходимостта да придържам постоянно с ръка филията в крачола си, докато седях или когато ме изпращаха за нещо в кухнята, без малко щяха да ме накарат да полудея. А когато огънят се разгоря и пламна от вятъра, който духаше откъм блатата, стори ми се, че чувам навън гласа на човека с оковите, на когото се бях заклел да не го издавам; този глас твърдеше, че не може и не иска да гладува до утре, а трябва да се наяде още сега. След това си мислех: ами ако неговият приятел, когото той едва е държал да не ми изтръгне сърцето, се поддаде на вроденото си нетърпение или сбърка уреченото време и реши, че може да изяде сърцето и дроба ми не утре, а още тази нощ? Ако някога на някого са настръхвали косите от ужас, то моите положително настръхнаха тази вечер. Или може би само така се казва?

Беше Бъдни вечер и от седем до осем часа според холандския часовник аз трябваше да разбърквам с медна пръчка^[4] коледния пудинг. Опитах се да върша това с товара в крачола си (при което си спомних пак за човека с товара на неговия крак), но видях, че е немислимо филията да не изскочи от долния му край при глезена. За щастие успях да се измъкна и да скрия в моята таванска стаичка този дял от съвестта си.

— Чуваш ли нещо? — попитах аз, когато свърших бъркането и се греех до камината, преди да ме пратят да спя. — Топове ли гърмят, Джо?

— Ех — каза Джо, — пак е офейкал някой каторжник.

— Какво е това офейкал, Джо? — попитах аз.

Мисис Джо, която бързаше винаги сама да обясни нещата, каза раздразнено:

— Избягал, избягал! — давайки разяснението така, както даваше и катранената вода.

Като видях, че мисис Джо наведе глава над ръкоделието си, аз запитах само с устните си Джо:

„А какво е това каторжник?“

Джо отговори също само с устни нещо много сложно, от което аз можах да разбера само думата „Пип“.

— Някакъв каторжник е избягал снощи, щом като изгърмя топът — каза на глас Джо. — За него вече стреляха. А сега стрелят, види се, за втори.

— Кой стреля? — попитах аз.

— Досадно хлапе! — обади се сестра ми, като ме погледна намръщено. — Само разпитва. Не питай, за да не те лъжат.

Аз си казах, че тя не е много любезна към себе си, щом намеква, че ще чуя лъжа, ако я разпитвам. Но тя беше любезна само към гостите.

В това време Джо засили любопитството ми, като се помъчи да изрази с широко разтворените си уста някаква дума, която аз изтълкувах: „сърдита е“. Затова посочих мисис Джо и се опитах да го запитам по същия начин: „Тя ли?“ Но Джо не ме разбра, а отвори пак уста, за да произнесе безгласно някаква съвсем особена дума, която никак не разбрах.

— Мисис Джо — казах аз с последна надежда, — кажете ми, ако обичате, откъде стрелят?

— Господ да те благослови! — извика тя, но така, като че ми пожелаваше тъкмо обратното. — От кораба-каторга^[5]!

— А-а! — казах аз и погледнах Джо. — От кораба-каторга!

Джо се поизкашля укорно, сякаш искаше да рече: „Нали ти казах?“

— Ами какво е каторга, моля ви се? — попитах аз.

— Това момче няма ли да млъкне! — извика сестра ми, като клатеше глава и ме сочеше с вдянатата игла. — Отговориш ли му на един въпрос, ще ти зададе още десет! Корабът-каторга е плаващ затвор, отвъд блатата.

— А кого ли затварят в тия кораби и за какво? — казах аз тихо и унило, говорейки като че само на себе си.

Мисис Джо вече не се сдържа и скочи веднага.

— Слушай, приятелче — каза тя, — аз не съм те отгледала с тия две ръце, за да вадиш душата на хората. Това би било срам за мене, а не похвала. В каторгата пращат хора, които убиват, крадат, мамят и вършат други лоши неща; а най-напред тия хора почват с това, че питат и разпитват. Хайде върви сега да спиш!

Никога не ми даваха свещ, за да си светя, когато отивах да спя, и докато се качвах в тъмнината с писнали уши — защото мисис Джо ме бе поначукала с напръстника си в подкрепа на последните си думи, — аз чувствувах с ужас колко удобно е за мене, че корабът-каторга е толкова близо. Защото очевидно отивах нататък: най-напред бях започнал да питам и разпитвам, а сега се готвех да ограбя мисис Джо.

Много често след тоя далечен ден съм се замислял колко малко хора знаят колко потайно става едно изплашено дете. Няма значение дали страхът му е неоснователен — достатъчно е да съществува. Аз се боях до смърт от момъка, който жадуваше за сърцето и дроба ми; боях се до смърт от човека с оковата на крака; боях се до смърт от себе си поради изтръгнатото от мен ужасно обещание; не можех да се надявам, че ще се отърва с помощта на всемогъщата си сестра, която ме отблъскваше на всяка стъпка; и не смеех да помисля какво ли не биха ме принудили да сторя, както бях заставен да мълча от страх.

Колкото и за кратко да задремвах тази нощ, сънувах, че силното пролетно течение ме влече по реката към кораба-каторга; когато минах покрай бесилото, призракът на пирата почна да ми вика през една тръба, че е по-добре да се върна на брега и да не отлагам обесването. При все че ми се спеше, аз се страхувах да заспя, защото знаех, че щом съмне, трябва да открадна каквото мога от килера. Не можех да сторя това през нощта, защото по онова време свещ не се запалваше лесно — трябваше огниво, а да получа искра от него, значеше да вдигна шум като самия пират с веригите си.

Щом черната кадифена завеса зад прозорчето ми почна да посивява, аз станах и слязох долу; всяка дъска по пътя ми и всяко скърцане на дъските викаше след мене: „Дръж крадеца!“ и: „Събуди се, мисис Джо!“ В килера, където през това годишно време имаше повече запаси от друг път, се изплаших страшно от един заек, закачен за задните крака, който сякаш ми намигна, когато се бях полуобърнал към него. Нямах време да проверявам така ли е, нямах време да избирам, нямах време за нищо, защото не трябваше да губя нито миг. Откраднах малко хляб, парче сирене, около половин буркан кълцано месо (като завързах всичко в носната си кърпа заедно със снощната филия), малко бренди от една глинена бутилка (отлях го в стъклено шише, където приготвих тайно в стаята си настойка от сладка папрат, а глинената бутилка допълних от една стомна в кухненския бюфет), един кокал с много малко месо по него и чудесен, кръгъл, дебел пай със свинско. Пая видях едва на излизане, когато ме обзе любопитство да надзърна какво е скрито така грижливо в една захлупена глинена паница; като видях, че е пай, аз го взех с надеждата, че е приготвен за по-късно, та няма скоро да забележат липсата му.

От кухнята имаше врата за ковачницата; отключих я, дръпнах резето и намерих една пила между сечивата на Джо. После затворих пак с резето и ключа, отворих вратата, откъдето бях влязъл снощи, затворих я и хукнах към замъглените блата.