Чарлз Дикенс
Големите надежди (58)

Глава петдесет и осма

Вестта за крушението на блестящото ми бъдеще бе стигнала до родния ми край преди мене. Открих, че „Синият глиган“ е вече напълно осведомен и забелязах поразителна промяна в държането му. Докато проявяваше горещо усърдие да спечели доброто ми разположение, когато бях забогатял, „Глиганът“ се държеше невероятно хладно сега, когато бях обеднял.

Пристигнах привечер, безкрайно уморен от едно пътуване, което бях минавал толкова често и толкова леко. „Глиганът“ не можа да ми даде постоянната ми стая, която била заета (вероятно от някой пътник с големи надежди); вместо в нея ме настани в една каква да е стаичка на двора между гълъбарника и навеса за дилижансите. Но и в това помещение аз спах така добре, както и при най-големите удобства, които „Глиганът“ би могъл да ми предложи, и сънувах същите сънища, които бих сънувал в най-разкошната спалня.

Рано сутринта, докато ми приготвят закуската, отидох да погледам Сатис Хаус. На вратата и на окачените по прозорците парчета от килими имаше печатни обяви, които съобщаваха, че идната седмица тук ще се състои разпродажба на мебели и покъщнина. Самата сграда се продаваше на части, които подлежаха на събаряне — за да се вземе само строителния материал. На пивоварната бяха нарисувани с вар разкривени букви, отбелязващи парцел I; парцел II беше отдавна затворената част на главната сграда. Други части на постройките бяха отбелязани като следващи парцели, бръшлянът беше изрязан, за да се отвори място за надписите, а повехналите му вейки се търкаляха в прахта. Когато влязох през отворената врата и се огледах неспокойно като съвършено чужд човек, който няма никаква работа тук, видях, че един чиновник по разпродажбите върви по буретата и ги брои, а друг чиновник прави опис, застанал с писалка в ръка пред временно превърнатия в писалищна маса стол на колелца, който толкова пъти бях возил, тананикайки „Стария Клем“.

Когато се върнах да закуся в кафенето на „Синият глиган“, мистър Пъмбълчук разговаряше там със стопанина. Мистър Пъмбълчук (който не бе станал по-красив от неотдавнашното нощно нападение) ме чакаше и ме посрещна със следните думи:

— Съжалявам, млади момко, че ви постигна несполука. Но какво друго можеше да се очаква! Какво друго можеше да се очаква!

Той ми подаде ръка с великодушно и всеопрощаващо изражение и тъй като след изтощителното боледуване нямах сили за кавга, аз поех ръката му.

— Уилям — каза мистър Пъмбълчук на келнера, — донесете едно кейкче! Докъде стигнахме! Докъде стигнахме!

Седнах унило да закуся. Мистър Пъмбълчук се изправи до мене и още преди да се докосна до чинийката, ми наля чай с изражението на благодетел, решен да бъде верен докрай.

— Уилям — продължи тъжно мистър Пъмбълчук, — подайте сол. В по-щастливи дни — обърна се той към мене — мисля, че го пиехте със захар? И мляко, нали? Така, така. Със захар и с мляко. Уилям, донесете салата.

— Благодаря — обадих се аз рязко, — не ям салата.

— Не ядете — отвърна мистър Пъмбълчук, като въздъхна и поклати няколко пъти глава, сякаш очакваше това и го смяташе за причина за несполуката ми. — Правилно. Това е прост зеленчук. Не, не донасяйте салата, Уилям.

Аз продължих закуската си, а мистър Пъмбълчук стоеше изправен до мене, блещеше очи като риба и пухтеше шумно както винаги.

— Просто кожа и кости! — разсъждаваше гласно той. — А когато замина (мога да кажа с моята благословия) оттук, където го бях хранил като пчелица със скромните си средства, той беше пълничък като праскова.

Това ми спомни поразителната разлика между раболепието, с което ми подаваше ръка, когато бях току-що преуспял, запитвайки: „Ще позволите ли?“, и подчертаната снизходителност, с която току-що ми бе протегнал същите тези тлъсти пет пръста.

— Ха! — продължи той, като премести по-близо до мене хлебчетата с масло. — А ще отидете ли у Джоузеф?

— За бога — избухнах неволно аз. — Какво ви влиза в работа къде ще отида? Оставете на мира чайника!

Не бих могъл да постъпя по-лошо, защото дадох на Пъмбълчуък очаквания от него случай.

— Да, млади момко — каза той, като остави дръжката на току-що споменатия съд, направи една-две стъпки назад и заговори така, че да го чуят и стопанинът и келнерът, застанали на вратата; — ще оставя на мира чайника. Вие сте прав, млади момко. Този път сте прав. Аз се самозабравих, като се погрижих за закуската ви от желание отслабналият от разни прекалявания ваш организъм да се засили със здравословната храна на прадедите ви. А при това — продължи Пъмбълчук, като се обърна към стопанина и келнера и ме посочи с пръст — аз съм играл с него през щастливото му детство! Не казвайте, че не е възможно! Повтарям ви, играл съм.

И двамата промърмориха нещо в отговор. Особено развълнуван изглеждаше келнерът.

— Разхождах го с кабриолетчето си — добави Пъмбълчук. — Виждах как сестра му го отглежда с двете си ръце. На тая негова сестра, кръстена на майка си Джорджиана-Мария, бях чичо по мъж… нека отрече това, ако може!

Келнерът изглеждаше убеден, че не мога да го отрека, а с това случаят ставаше още по-лош.

— Млади момко — рече Пъмбълчук, като завъртя по старому глава към мене, — вие отивате у Джоузеф. Питахте ме, какво ми влиза в работата къде отивате, нали? А аз ви казвам, че отивате у Джоузеф!

Келнерът се поизкашля, сякаш ме подканваше да призная, че е така.

— А сега — каза Пъмбълчук с вбесяващото изражение на човек, който твърди нещо съвсем очевидно и неопровержимо — ще ви поразправя какво да кажете на Джоузеф. Ето, пред нас е стопанинът на „Глигана“, човек известен и почитан в нашия град, тук е и Уилям, по фамилия Поткинс, ако не се лъжа.

— Не се лъжете, сър — отговори Уилям.

— В тяхно присъствие — продължи Пъмбълчук — ще ви кажа, млади момко, какво да кажете на Джоузеф. Ще кажете: „Джоузеф, днес видях моя пръв благодетел и създател на благополучието ми. Няма да споменавам имена, Джоузеф, но хората го наричат така и тоя именно човек видях днес.“

— Кълна се, че не виждам тоя човек тук — намесих се аз.

— И това му кажете — възрази Пъмбълчук. — Кажете му, че сте казали такова нещо и сам Джоузеф навярно ще се смае.

— Тук вече напълно грешите — казах. — Аз го познавам по-добре.

— Кажете му: „Джоузеф, видях този човек, който не храни омраза нито към тебе, нито към мене. Той знае права ти, Джоузеф, много добре познава упоритостта и невежеството ти; познава и моя нрав, Джоузеф, та знае и моята неблагодарност. Да, Джоузеф, ще кажете вие — тук Пъмбълчук поклати глава и ми се закани с пръст, — той знае, че съм напълно лишен от обикновеното човешко чувство — благодарност. Той, Джоузеф, знае това по-добре от всеки друг. Ти не го знаеш, Джоузеф, защото няма как да го разбереш, но този човек го знае.“

Макар и да знаех какво вятърничаво магаре е, все пак се смаях, че има безсрамието да ми говори така.

— Ще кажете: „Той ме натовари да ти кажа някои неща, които ще ти предам. Каза, че вижда в несполуката ми пръста на провидението. Той познал този пръст, Джоузеф, щом го видял, а го видял съвършено ясно. Този пръст написал: възмездие за неблагодарността към първия благодетел. Но, Джоузеф, този човек каза, че не се разкайва ни най-малко за стореното. Това, което сторил, било редно, добро и желателно и пак би го направил.“

— Жалко — подхвърлих презрително аз, като привърших закуската си, — че този човек не казва какво е сторил и би сторил отново.

— Стопанино на „Глигана“ — обърна се Пъмбълчук към стопанина — и вие, Уилям! Нямам нищо против да разгласите из целия град, ако искате, че стореното е било редно, добро и желателно и че аз отново ще го сторя.

При тези думи мошеникът стисна важно ръка на двамата и напусна кафенето, като ме остави повече изненадан, отколкото възхитен от достойнствата на това неизяснено „го“. Аз напуснах кафенето наскоро след него и минавайки по главната улица, видях, че той разправяше (все същата история навярно) на няколко души, събрани пред магазина му, които ме удостоиха с недружелюбни погледи, когато минах по отсрещния тротоар.

Но затова пък толкова по-приятно ми беше да мисля за Биди и Джо, чието неизмеримо търпение сияеше още по-ярко пред безочливостта на тоя лицемер. Отивах към тях бавно, защото едва се държах на краката си, но колкото повече наближавах, толкова повече се засилваше облекчението и чувството, че оставям все по-далеко зад себе си нахалството и неискреността.

Юнският ден беше чудесен. Небето беше синьо, чучулигите летяха високо над зелените ниви, цялата местност ми се струваше много по-прекрасна и спокойна, отколкото я бях виждал досега. Аз се развличах по пътя, като си представях как ще заживея тук, как ще стана по-добър, когато ще ме ръководи тази, чиято простичка вяра и ясен, самобитен ум познавах така добре. Тези приятни картини ме изпълваха с нежен трепет; защото сърцето ми бе развълнувано от завръщането и аз бях така променен, че се чувствувах като човек; който се влачи бос към къщи след дългогодишни скитания из далечни земи.

Не бях виждал никога училището, където преподаваше Биди; но страничната уличка, по която минах, за да вляза незабелязано в селото, ме отведе покрай него. С разочарование разбрах, че днес няма занимания; никакви деца не се виждаха, къщичката на Биди беше заключена. Надявал се бях смътно да я видя, заета усърдно с всекидневната си работа, още преди тя да ме види; но тази надежда бе осуетена.

Ковачницата беше много наблизо и аз тръгнах към нея под уханните раззеленени липи, като се ослушвах да чуя чука на Джо. Отдавна беше време да го чуя, отдавна ми се стори, че го чувам, но разбрах, че не съм чул нищо, защото наоколо владееше пълна тишина. На мястото си бяха и липите, и кестените, и белият глог; и листата им шумоляха все така напевно, когато спирах, за да се ослушвам; но познатият звън на чука не кънтеше в летния вятър.

Започнал бях вече да се страхувам неволно от срещата с ковачницата, когато най-после я видях, и то затворена. Нито пламък, нито огнен дъжд от искри, нито пухтене на мях; навред беше затворено и тихо.

Но къщата не беше изоставена, гостната изглеждаше обитавана — през отворения прозорец се развяваха бели завески и се виждаха саксии с цветя. Тръгнах полека нататък с намерение да надникна през цветята, когато Джо и Биди изникнаха пред мене, хванати подръка.

В първия миг Биди изпищя, като че бе видяла призрака ми, но още в следващия се хвърли на шията ми. И двамата се разплакахме — аз, защото я виждах толкова жизнерадостна и мила; тя — защото ме виждаше толкова изтощен и блед.

— Колко си гиздава, мила Биди!

— Да, мили Пип.

— Пък и ти, Джо, колко си променен!

— Да, Пип, да, мили.

Погледнах и двамата, най-напред единия, после другия и изведнъж…

— Днес се омъжих — извика Биди в изблик на щастие, — омъжих се за Джо!

* * *

Въведоха ме в кухнята и аз сложих глава върху старата борова маса. Биди допря ръката ми до устните си. Джо сложи успокоително ръка на рамото ми.

— Само че той нямаше още сили за такава изненада, мила — каза Джо.

А Биди отговори:

— Трябваше да се сетя, мили Джо, но толкова съм щастлива!

И двамата бяха толкова доволни, че ме виждат, толкова се гордееха, че съм при тях, бяха така трогнати от идването ми, така възхитени, че съм пристигнал случайно именно в този ден!

Първата ми мисъл беше да благодаря безкрайно на съдбата, че не издадох пред Джо тази своя последна рухнала надежда. Колко пъти, докато беше с мене през време на болестта ми, бях готов да му заговоря! Ако бе останал само един час още, щях да издам непоправимо своята тайна!

— Мила Биди — започнах аз, — ти имаш най-добрия съпруг и ако бе го видяла край леглото ми, докато бях болен, то ти… но не, ти не би могла да го обичаш повече, отколкото го обичаш сега!

— Да, наистина не бих могла — отговори Биди.

— А ти, мили Джо, имаш най-добрата жена, която ще те направи така щастлив, както заслужаваш, мили, добри, благородни Джо!

Той ме погледна с разтреперани устни и закри очи с ръкава си.

— А вие, Джо и Биди, току-що излезли от църквата, изпълнени с милост и любов към всички, приемете смирената ми благодарност за всичко, което сте сторили досега за мене и за което аз така зле ви се отплатих! А като ви кажа, че след един час си тръгвам, защото скоро ще замина за чужбина, и че няма да си дам почивка, докато не спечеля парите, с които ме спасихте от затвор и не ви ги изпратя, не мислете, мили Джо и Биди, че дори да ви платя хиляди пъти повече, ще съм намалил и с един фартинг дълга си към вас, или че бих искал да го намаля по този начин!

И двамата се трогнаха от думите ми и ме помолиха да не продължавам.

— Трябва да продължа. Мили Джо, надявам се, че ще имаш свои деца и някой малчуган ще седи в онзи ъгъл през зимните вечери и ще ти напомня друг малчуган, който си е отишъл завинаги оттук. Не му казвай, Джо, че съм бил неблагодарен; не му казвай, Биди, че съм бил невеликодушен и несправедлив; кажете му само, че съм уважавал и двама ви, защото и двамата сте толкова добри и предани, и съм казал, че той трябва да стане много по-добър човек от мене, защото е ваш син.

— Няма да му кажа нищо такова, Пип — отговори Джо иззад ръкава си. — И Биди няма да му каже. И никой няма да му каже.

— А сега, макар и да зная, че сте го сторили вече в милостивите си сърца, кажете, моля ви се, че ми прощавате. Моля ви да изречете тия думи, и да замина със спомена за тях. Тогава ще повярвам, че за в бъдеще ще имате доверие в мене и ще ме смятате за по-добър.

— О, мили Пип, мили приятелю — каза Джо, — бог ми е свидетел, че ти прощавам, ако е имало нещо за прощаване.

— Амин! Бог е свидетел и на мене! — повтори Биди.

— А сега нека отида горе да погледна някогашната си стаичка и да си почина малко насаме. После, като похапна и пийна нещо с вас, мили Джо и Биди, елате да ме изпратите до пътепоказателя на кръстопътя!

Разпродадох всичко, което имах, и отделих, колкото можах, за да се разплатя с кредиторите си — които ми дадоха достатъчно време за това, — после заминах при Хърбърт. Един месец след отиването ми у Джо бях напуснал вече Англия, след два месеца бях чиновник във фирмата „Кларикър и С-ие“, а след четири месеца заемах твърде отговорна самостоятелна длъжност. Защото гредата на тавана в гостната край Брега на мелничното езеро бе престанала да трепери от рева на Бил Барли и Хърбърт бе заминал да се ожени за Клара, така че аз трябваше да ръководя сам Източния клон на фирмата, докато той се върне с жена си.

Доста години минаха, докато стана съдружник във фирмата; но аз бях щастлив край Хърбърт и съпругата му, водех скромен живот, плащах дълговете си и пишех редовно на Биди и Джо. Едва когато станах трети член от фирмата, Кларикър ме издаде пред Хърбърт, като заяви, че тайната за сдружението на Хърбърт отдавна тежала на съвестта му, затова трябвало да я разкрие. Когато той я разказа, Хърбърт беше и трогнат, и изненадан, но приятелството ни не пострада от дългото премълчаване на истината. Не трябва да се смята, че ние бяхме някаква голяма фирма или трупахме много пари. Не вършехме бог знае каква търговия, но се ползувахме с честно име, работехме и печелехме добре. Толкова много дължахме на неуморното трудолюбие и усърдие на Хърбърт, щото аз често се чудех как е могло да ми мине някога през ум, че той е неподготвен за живота, докато най-после един ден ме осени мисълта, че неподготвеният е бил може би не той, а аз.