Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета

Мистър Покет изказа радостта си от запознаването с мене и надеждата, че не съжалявам за запознаването с него.

— Защото — добави той, усмихвайки се точно като Хърбърт — аз наистина не съм някоя опасна личност.

Въпреки загриженото си изражение и силно посивели коси той беше младолик и се държеше естествено. Искам да кажа — без никаква престореност; залисаното му изражение беше донякъде комично и би било направо смешно, ако не личеше, че сам той чувствува това. След като поговори с мене, той се обърна към мисис Покет, като сви почти тревожно красивите си черни вежди:

— Надявам се, Белинда, че си се запознала с мистър Пип?

Тя вдигна глава от книгата и каза:

— Да.

После ми се усмихна унесено и ме запита дали обичам портокаловата вода[1]. Тъй като въпросът й нямаше никаква близка или далечна връзка с предишен или следващ разговор, реших, че го зададе, както и по-раншните си въпроси, от светска учтивост.

Само след няколко часа аз научих — и най-добре ще е още сега да разкажа, — че мисис Покет била единствена дъщеря на някакъв случайно награден с благородничество и вече починал джентълмен, който си бил втълпил, че покойният му баща щял да получи титлата барон, но някой си — не помня точно кой: кралят ли, първият министър ли, лорд-канцлерът ли, кентърбърийският архиепископ ли, или някой друг — се противопоставил решително на това от лична злоба. И по силата на този предполагаем факт баща й се причислил към благородниците. А аз предполагам, че е получил титлата „сър“, защото е щурмувал с перо английската граматика, за да напише на пергамент ужасен адрес по случай полагане основния камък на някаква сграда и е подал на някой член от кралското семейство хоросана или мистрията. Както и да е, той наредил мисис Покет да бъде отгледана още от люлка като девойка, на която е отредено да се омъжи за човек с благородническа титла и да бъде запазена от придобиване на плебейски домакински знания.

Този разумен родител установил толкова успешен надзор над младата девойка, че я превърнал във великолепно, но съвсем безпомощно и безполезно украшение. С този щастливо създаден характер девойката срещнала още в разцвета на младостта си мистър Покет, също в разцвета на младостта си и още нерешил дали да стане председател на Камарата на лордовете, или да сложи епископска митра. Тъй като достигането на която и да е от тия цели било само въпрос на време, те решили да уловят Времето за перчема (който бил доста дълъг, та трябвало да го подрежат) и се оженили без знанието на разумния родител. А разумният родител, който не можел да даде или откаже нищо друго освен благословията си, след кратка борба ги удостоил щедро с този дар и съобщил на мистър Покет, че „жена му е съкровище, достойно за принц“. Мистър Покет използувал това княжеско съкровище така, както тия съкровища се използуват от памтивека, но по всяка вероятност със съвсем незначителен доход от него. И все пак повечето хора гледаха със странно, почтително съчувствие на мисис Покет, загдето не се бе омъжила за човек с благородническа титла, и със странен, снизходителен укор на мистър Покет, задето не бе успял да получи такава титла.

Мистър Покет ме заведе в стаята ми, която беше приветлива и наредена така, че можех да я използувам удобно и за гостна. След това почука на вратите на други две стаи и ме запозна с обитателите им, именувани Дръмъл и Стартоп. Дръмъл, старолик младеж с тежка и тромава външност, си подсвиркваше с уста. Стартоп, по-млад на възраст и вид, четеше, уловил с две ръце главата си, сякаш се страхуваше да не се пръсне от толкова силен заряд знания.

И мистър, и мисис Покет изглеждаха толкова зависими от някого, че аз се питах кой е в същност господарят в този дом, в който са ги допуснали да живеят, докато най-после открих, че тази неизвестна сила е прислугата. Този начин на живот беше може би удобен, защото избавяше от неприятности, но изглеждаше скъп, защото прислугата смяташе за свой дълг да си похапва и попийва, колкото желае, както и да приема немалко гости на долния етаж. Слугите хранеха много щедро мистър и мисис Покет, но все пак според мене в този дом човек би се хранил най-добре в кухнята при условие, че е в състояние да се самоотбранява, защото още в първата седмица от пристигането ми една съседка, с която семейство Покет дори не се познаваше, съобщи с писъмце, че видяла как Милърс бие бебето. Мисис Покет се разплака, като го прочете, после каза, че е чудно защо съседките не си гледат своите работи.

Постепенно и главно от Хърбърт аз научих, че мистър Покет се е учил, и то с отличен успех, в Хароу и Кембридж, но тъй като имал щастието да се ожени още съвсем млад за мисис Покет, не можал да напредне и останал само да преподава частни уроци. След като подготвил доста много тъпаци — чиито влиятелни бащи винаги обещавали да му помогнат да напредне и винаги забравяли обещанието си, щом тъпаците напускали училището, — това жалко занятие му дотегнало и той се прибрал в Лондон. Тук, загубвайки полека-лека по-възвишените си надежди, той започнал да „преподава“ на най-различни хора, които не са имали или са пропуснали възможността да се учат, подготвял други за отделни случаи, използувал образованието си за литературни компилации или поправяне на чужди съчинения и с така получените средства, прибавени към съвсем скромната му лична рента, успявал да поддържа дома така, както го видях.

Мистър и мисис Покет имаха една прекалено любезна съседка — вдовица, изпълнена с толкова много съчувствие, че се съгласяваше с всеки, благославяше всеки и според обстоятелствата имаше за всеки усмивка или сълзи. Тя се казваше мисис Койлър и аз имах честта да я отведа до трапезата още в деня на пристигането ми. Докато слизахме по стълбите, тя ми загатна колко тежко е за милата мисис Покет да вижда, че милият мистър Покет е принуден да преподава частни уроци. Това не се отнасяло и до мене, добави тя в изблик на доверие и любов (аз се познавах едва от пет минути с нея); ако всички приличали на мене, би било съвсем друго нещо.

— А на милата мисис Покет — каза мисис Койлър — след първото й разочарование (за което мистър Покет няма никаква вина) са потребни толкова разкош и изящество…

— Да, мадам — казах аз, за да я накарам да млъкне, защото се страхувах, че ще се разплаче.

— А тя е такава аристократка по нрав…

— Да, мадам — казах пак със същата цел.

— … щото наистина е много тежко — продължи мисис Койлър, — че милият мистър Покет не може да отдаде всичкото си време и внимание на милата мисис Покет.

Аз неволно си помислих, че би било много по-тежко, ако време и внимание за мисис Покет не би могъл да отдели месарят; но не казах нищо, защото вниманието ми беше погълнато всъщност от грижата да не се изложа с държането си.

Докато внимавах как да си служа с ножа, вилицата, лъжицата, чашите и другите средства за самоубийство, от разговора между мисис Покет и Дръмъл (малкото му име беше Бентли) можах да разбера, че този Дръмъл е втори поред наследник на титлата барон. По-нататък се разбра, че книгата, която мисис Покет четеше в градината, се отнася до разните титли и че мисис Покет знаеше точната дата, когато дядо й би попаднал в тази книга, ако изобщо би попаднал. Дръмъл не говореше много, но доколкото вземаше участие в разговора (той ми направи впечатление на намусен младеж), говореше като човек от висшите кръгове, който признава мисис Покет за жена от своята среда. Към разговора им проявяваха интерес само те и раболепната мисис Койлър, а на Хърбърт той като че беше дори неприятен; въпреки това този разговор щеше да продължи може би още много време, ако слугата не бе влязъл да съобщи, че готвачката не знае къде е дянала говеждото. За най-голяма моя изненада видях за първи път как мистър Покет се успокоява по един твърде странен начин, който не прави впечатление на никого и с който и аз като всички други свикнах. Той остави на масата ножа и вилицата, с които в момента разрязваше месо, и улови с две ръце разчорлената си коса, като се мъчеше да се вдигне по тоя начин от мястото си. Но като видя, че не може да се вдигне, продължи спокойно предишното си занимание.

Сега мисис Койлър промени разговора и започна да ме ласкае. Отначало това ми бе приятно, но ласкателствата й бяха толкова недодялани, че удоволствието скоро се изпари. Когато се приближаваше към мене, преструвайки се, че е живо заинтересувана от приятелите и местата, с които се бях разделил, тя приличаше напълно на змия с раздвоен език; а когато се нахвърляше от време на време върху Стартоп (който разговаряше много малко с нея) или върху Дръмъл (който почти не разговаряше), аз просто им завиждах, че са от другата страна на трапезата.

След обеда донесоха децата и мисис Койлър започна да се възхищава от очите, носовете и крачетата им — един разумен възпитателен подход. Покетовци имаха четири момиченца и две момченца, освен бебето, което можеше да мине и за едното, и за другото, и наследника му, който засега не беше нито едното, нито другото. Флопсън и Милърс ги доведоха, сякаш бяха сержантки, изпратени да съберат деца и намерили именно тези; а мисис Покет гледаше младите несбъднати аристократи така, като че бе имала вече удоволствието да ги отгледа, но не знаеше какво да ги прави.

— Дайте ми вилицата си, мадам, и вземете малкото! — каза Флопсън. — Но не го вземайте така, защото главата му ще остане под масата.

Изпълнявайки този съвет, мисис Покет го взе другояче и главата му попадна върху масата; всички присъствуващи разбраха това по силното й раздрусване.

— Ох, господи! Дайте ми го, мадам! — каза Флопсън. — А вие, мис Джейн, елате да поиграете на бебето, хайде!

Едно от момиченцата, съвсем мъничко, но поело преждевременно задължението да се грижи за другите, напусна мястото си до мене и почна да подскача пред малкото, докато то престана да плаче и дори се засмя. Засмяха се и другите деца, мистър Покет (който се бе опитал още два пъти да се вдигне за косите) също се засмя, засмяхме се и се развеселихме и ние.

Флопсън изви малкото, както беше повито като холандска кукла, сложи го без злополука в скута на мисис Покет и му даде да си играе с орехотрошачката, като поръча на мисис Покет да внимава да не би детето да навре в очите си дръжките на орехотрошачката и натовари строго мис Джейн със същата задача. След това двете бавачки излязоха и се сборичкаха на стълбите с разхайтения лакей, който ни прислужваше на обеда и положително бе загубил половината си копчета в игра на комар.

Аз се разтревожих твърде много, като видях, че мисис Покет, унесена в разискване с Дръмъл за две баронства и в ядене на портокалови резени, потопени в захар и вино, съвсем забрави бебето, което въртеше застрашително орехотрошачката. Но малката Джейн забеляза, че главичката му е в опасност, напусна безшумно мястото си и успя с разни хитрини да измъкне от ръцете му опасното оръжие. Мисис Покет, току-що завършила яденето на портокали, не одобри това и каза на Джейн:

— Ах ти, лошо дете, как смееш? Веднага да си седнеш на мястото!

— Мамичко — замънка момиченцето, — Бейби щеше да си извади очите.

— Как смееш да ми говориш така! — възрази мисис Покет. — Още сега да си седнеш на мястото!

Достойнството на мисис Покет беше така съкрушително, че смути и мене, сякаш аз именно бях предизвикал с нещо негодуванието й.

— Белинда — упрекна я мистър Покет от другия край на масата, — как може да си толкова неблагоразумна? Та Джейн се намеси само за да спаси малкото.

— Не позволявам никому да се намесва — каза мисис Покет. — Учудвам се, Матю, че ме излагаш на такова оскърбление.

— Господи! — извика мистър Покет в изблик на горчиво отчаяние. — Нима децата трябва да се пребият с орехотрошачката, без някой да се опита да ги спаси?

— Не искам да ми се дават обяснения от Джейн — каза мисис Покет, като погледна величествено невинната малка нарушителка на реда. — Мисля, че зная какъв беше горкият ми дядо. Джейн ще ми разправя!

Мистър Покет се улови пак за косите и този път наистина се вдигна няколко инча от стола си.

— Чувате ли? — обърна се безпомощно той към световните стихии. — Бебетата може да се пребият с орехотрошачка заради някой си нещастен дядо!

После се отпусна на стола си и млъкна.

В това време ние гледахме неловко покривката на масата. Настъпи мълчание, през което честното и неукротимо бебе се дърпаше и гукаше към Джейн, като че тя беше единственият му познат в тази къща (с изключение на прислужниците).

— Мистър Дръмъл — каза мисис Покет, — бихте ли позвънили за Флопсън? Ти, непослушнице, върви веднага да спиш! А ти, миличко, ела с мама!

Но малкото беше олицетворение на честността и започна с все сила да роптае. То така се изви в ръцете на мисис Покет, че вместо нежното му личице гостите видяха плетените му терлички и дебели краченца, и продължи да проявява бурно недоволството си, докато го изнасяха, като успя по този начин да се наложи; защото след няколко минути видях през прозореца, че е в ръцете на Джейн.

Другите пет деца останаха в трапезарията, защото Флопсън имаше навярно своя лична работа, а никой друг не се грижеше за тях. Така аз имах възможност да разбера отношенията им с мистър Покет, които се проявиха по следния начин. Мистър Покет ги погледа няколко минути с разчорлени коси и още по-учудено изражение, сякаш не можеше да разбере как са попаднали в този дом и защо природата не ги е отредила другиму. После запита студено, по мисионерски, защо маншетката на малкия Джо е скъсана, а Джо отговори, че Флопсън ще я зашие, па[2], когато има време; или как се е порязала малката Фани, която отговори: „Милърс ще ме превърже, па, но все забравя.“ След това, обзет от бащинска нежност, той даде по шилинг на всяко дете и им каза да идат да играят; а щом те излязоха, се опита пак да се вдигне за косите и престана да мисли върху тази безнадеждна тема.

Вечерта се разходихме по реката. Тъй като и Дръмъл, и Стартоп имаха лодки, и аз реших да си взема лодка и да ги надмина в гребането. Аз бях изкусен във всички физически упражнения, познати на селските момчета, но като чувствувах, че не съм достатъчно изискан, за да се явя по Темза — да не говорим за други водни пътища, — наех веднага за учител един шампион по гребане, който спираше пред нашия пристан и с когото се запознах чрез новите си другари. Този неоспорим авторитет ме смути твърде много, като каза, че имам мишци за ковач. Съмнявам се дали би казал това ласкателство, ако знаеше, че заради него щеше без малко да загуби един ученик.

Когато късно вечерта се върнахме, в къщи ни чакаше студена вечеря и предполагам, че щяхме да прекараме добре, ако не се бе случила една семейна неприятност. Мистър Покет беше в добро настроение, когато една от прислужниците влезе и каза:

— Ако позволите, сър, бих искала да поговоря с вас.

— Да говориш с господаря си? — каза мисис Покет, чието достойнство бе пак засегнато. — Как можеш да помислиш такова нещо? Иди говори с Флопсън. Или с мене… в друго време.

— Моля да ме извините, мадам — отвърна прислужницата, — искам да говоря още сега, и то с господаря.

Мистър Покет излезе, а ние се постарахме да се занимаваме как да е, докато се върне.

— Хубава работа, Белинда! — каза мистър Покет, като влезе огорчен и отчаян. — Готвачката лежи пияна на пода в кухнята, а на бюфета е оставен пакет прясно масло, приготвено за замяна с мас.

Мисис Покет веднага се развълнува и каза:

— Това е работа на отвратителната София!

— Какво искаш да кажеш, Белинда? — запита мистър Покет.

— София те е надумала — каза мисис Покет. — Нали я видях и чух, като дойде ей сега в стаята и поиска да говори с тебе.

— Но тя ме заведе долу — възрази мистър Покет — и ми показа готвачката и пакета.

— Нима ще я защищаваш, Матю, за тази лъжа?

Мистър Покет изохка.

— Нима аз, внучката на дядо си, съм нищо в този дом? — каза мисис Покет. — А готвачката си е много добра и почтена жена; още когато дойде да уговорим постъпването й, каза, че съм родена за херцогиня.

Мистър Покет бе застанал до едно канапе, на което се повали в позата на умиращия гладиатор[3]. Все още в тази поза, той ми каза глухо:

— Лека нощ, мистър Пип — при което сметнах за уместно да го оставя и да отида да спя.

Бележки

[1] Портокалова вода — цветовете на горчивия портокал се дестилирали за получаването на една от съставките на парфюма. Остатъка, който се споменава, се използвал като средство за подсилване.

[2] Па — съкратено от papa (татко).

[3] „Умиращият гладиатор“ — известна класическа скулптура, която изобразява проснат на земята мъж, повдигнат на едната си ръка.