Чарлз Дикенс
Големите надежди (3)

Глава трета

Утрото беше мразовито и много влажно. Видях как прозорчето ми бе овлажняло отвън, като че някой призрак бе плакал цяла нощ и вместо с кърпичка бе изтривал сълзите си в прозореца. Сега влагата обвиваше като гъста паяжина голите плетища и рядката трева, спускайки се от вейка на вейка и от стрък на стрък. Стобори и врати бяха подгизнали от влага, а мъглата откъм блатата беше толкова гъста, че можах да видя дървения пръст, който показваше на хората пътя към нашето село (и беше съвсем излишен, защото те не идваха никога насам), едва когато стигнах до него. А докато гледах стичащите се от него струйки, той се стори на угнетената ми съвест като призрак, който ме обрича на кораба-каторга.

Когато стигнах до блатата, мъглата стана толкова гъста, щото, вместо аз да тичам към предметите, изглеждаше, че те тичат към мене. Това ми беше крайно неприятно, тъй като бях с гузна съвест. Шлюзовете, язовете, бреговете се надхвърляха върху ми из мъглата, сякаш крещяха съвсем ясно: „Това момче носи чужд пай със свинско! Дръжте го!“ Кравите се втурнаха също тъй ненадейно срещу мене, гледаха ме втренчено, изпускаха пара от ноздрите си и сякаш казваха: „Аха-а, ето го малкия крадец!“ Един бивол с бяло около шията — който измъчената ми съвест оприличи на пастор — ме загледа така упорито, когато минавах край него, и с такъв укор заклати тъпата си глава, че аз му измънках: „Не можех да постъпя другояче, сър! Не го взех за себе си!“ Тогава той наведе глава, изпусна цял облак пара из ноздрите си, даде един ритник със задните си крака, завъртя опашка и изчезна.

Аз вървях все към реката; но колкото и да бързах, не можах да стопля краката си, сковани от влажния студ, както кракът на човека, при когото отивах, беше скован от оковата. Познавах много добре пътя за батареята, защото един неделен ден бях ходил там с Джо и Джо, седнал на един стар топ, бе казал, че когато ме зачислят при него за редовен чирак, чудно ще се повеселим тук. Но объркан от мъглата, аз се озовах много по-надясно, затова трябваше да се върна назад покрай реката по разхвърляните из калта камъни, като се залавях за коловете, които задържаха прилива. Вървях колкото можех по-бързо, минах през една канавка, която помнех, че е много близо до батареята, и щом се изкачих по могилката зад тази канавка, видях моя познат. Той седеше гърбом, със скръстени ръце и клюмаше, сякаш бе дълбоко заспал.

Помислих, че ще го зарадвам, като се приближа ненадейно със закуската му, затова пристъпих тихо и го побутнах по рамото. Той скочи веднага, но не беше моят познат, а съвсем друг човек.

И той беше облечен в груби сиви дрехи, с тежка окова на крака, и той куцаше, говореше с пресипнал глас, беше премръзнал — също като другия; само че лицето му не беше същото, а на главата му имаше широкопола шапка с ниско дъно. Всичко това видях само в един миг, защото можах да го видя само за миг; той ме изруга с някакво проклятие, посегна да ме удари, но не ме достигна, едва се задържа прав от усилието — после затича в мъглата, препъна се на два пъти и се изгуби от погледа ми.

„Това трябва да е момъкът!“ — помислих си аз и сърцето ми се разтуптя при тази мисъл. Предполагам, че щях да усетя болка в черния си дроб, ако го знаех къде се намира.

Скоро стигнах до батареята, където намерих човека, когото търсех; той ме чакаше, като се свиваше и подскачаше насам-нататък — сякаш цяла нощ се бе свивал и подскачал, докато ме бе чакал. Личеше, че е съвсем премръзнал. Струваше ми се, че ей сега ще се строполи пред мене и ще умре от студ. Очите му изразяваха такъв ужасен глад, щото когато му подадох пилата и той я остави на земята, ми мина през ум, че би се опитал да я изяде, ако не бе видял вързопчето. Този път той не ме преобърна с главата надолу, за да вземе, каквото имам, а ме остави да развържа сам вързопа и да изпразня джобовете си.

— Какво има в бутилката, момче? — попита той.

— Бренди — отговорих аз.

Той почна да гълта кълцаното месо — сякаш не го ядеше, а бързаше колкото може по-скоро да го скрие някъде, — но скоро престана, за да глътне малко от питието. През всичкото време така ужасно трепереше, че едва успя да задържи гърлото на бутилката между зъбите си, без да го прегризе.

— Като че ви тресе — забелязах.

— И аз така мисля, момче — съгласи се той.

— Тия места са много лоши — казах аз. — Вие сте лежали в тресавището, а тук се хваща ужасна треска. И ревматизъм.

— Все ще смогна да закуся, преди да ме умори треската — отговори той. — Ще закуся, дори да зная, че веднага след това ще ме обесят на ей онова бесило. Обзалагам се, че дотолкова ще мога да устоя на треската.

Той глозгаше кокала, а в същото време гълташе кълцаното месо, хляба, сиренето, пая, като се вглеждаше през всичкото време в мъглата и дори преставаше да дъвче, за да се ослуша. Някакъв действителен или въображаем шум — звън откъм реката или пръхтене на животно из блатата — го накара да трепне и да ме запита внезапно:

— Не ме ли излъга, дяволче? Не си ли довел някого?

— Не, сър, не.

— И не поръча никому да тръгне подир тебе?

— Не!

— Добре — каза той. — Вярвам ти. Трябва да си наистина зло пале, ако на твоите години би помогнал да подгонят един окаян затворник, и без това подгонен към бунището!

Нещо щракна в гърлото му, сякаш там имаше скрит часовник, който ей сега ще удари. После той изтри очи с грубия скъсан ръкав.

Жал ми беше за него и като видях как, след като изяде всичко, се залови за пая, се осмелих да кажа:

— Много се радвам, че го харесахте.

— Каза ли нещо?

— Казах: много се радвам, че го харесахте.

— Благодаря, момчето ми, харесах го.

Често бях наблюдавал как яде голямото ни куче^[1]; и забелязах, че този човек яде по същия начин. Отхапваше бързо големи хапки също като кучето. И ги гълташе бързо една след друга, озъртайки се на всички страни, докато ядеше, сякаш се страхуваше, че някой може да се яви ненадейно и да му грабне пая. Беше толкова неспокоен, щото мисля, че не можа да усети сладостта му, а ако би се хранил заедно с друг човек, сигурно би захапал госта си. Съвсем като нашето куче.

— Страх ме е, че за него няма да остане нищо — казах плахо аз, след като се подвоумих дали е учтиво да направя такава забележка. — Не ще мога да намеря и да донеса нищо повече.

Позволих си този намек, защото наистина не можех да намеря и да донеса нищо повече.

— Да оставя за него ли? За кого? — запита моят приятел, като престана да хруска една коричка от пая.

— За момъка, дето говорихме. Който се крие с вас.

— Аха-а! — отвърна той, като се засмя грубо. — За него ли? Да, да. Само че на него не му трябва ядене.

— На мене пък ми се стори, че му трябва — казах аз.

Човекът престана да яде и ме погледна изпитателно и смаяно.

— Така ли ти се стори? Кога?

— Преди малко.

— Къде?

— Ей там — казах аз, като посочих с пръст; — ей там клюмаше; беше заспал и аз помислих, че сте вие.

Той ме сграбчи за яката и ме загледа така свирепо, щото помислих, че пак му минава през ум да ме заколи.

— Облечен беше също като вас, само че с шапка — обясних аз цял разтреперан; — и… и… — аз се мъчех да се изразя по-неоскърбително — и той… имаше нужда от пила. Нима не чухте топа снощи?

— Значи, наистина са стреляли! — каза той като че на себе си.

— Чудно, че се съмнявате — отвърнах аз, — защото ние го чухме в къщи; а ние сме по-далеко, пък и всички врати и прозорци бяха затворени.

— Слушай — каза той. — Когато човек е сам из тая пустош с празна глава и празен корем, чува цяла нощ само топовни гърмежи и човешки гласове. И само това ли? Той вижда как войници в червени куртки идват с факли да го заловят. Чува как викат номера и името му, как тракат пушки, чува заповеди: „Готови! Целете се право в него, момчета!“ Как го залавят… А в същност няма нищо! Та тая нощ аз видях не веднъж, а сто пъти как войници — дявол да ги вземе! — ме гонят и тропат с ботуши. А пък топове! И след като съмна съвсем, виждах как мъглата трепере от топовната стрелба. Ами оня човек — досега той говореше така, сякаш бе забравил, че съм пред него — забеляза ли го какъв беше?

— Лицето му беше в синини — казах аз, спомняйки си нещо, което не зная как бях забелязал.

— Тук ли? — извика той, като се удари безмилостно по лявата буза.

— Да, там.

— Къде е сега? — Той пъхна останалата храна в пазвата на сивото си палто. — Покажи ми накъде тръгна. Ще го настигна като хрътка. Само да не беше това проклето желязо на крака ми! Дай ми пилата, момче!

Посочих му мястото, където мъглата бе погълнала другия мъж; той вдигна глава и погледна за миг натам. После седна на измачканата мокра трева и почна да стърже като луд с пилата оковата, без да обръща внимание нито на мене, нито на протрития си окървавен крак, сякаш и кракът му беше безчувствен като пилата. Като го гледах така възбуден, аз пак се изплаших от него, а пък се страхувах и да не се забавя много вън от къщи. Затова казах, че трябва вече да си вървя, но той не ме чу и аз реших, че ще е най-добре да се измъкна незабелязано. Когато го зърнах за последен път, той бе навел глава над коляното си и стържеше с все сила оковата, като ругаеше нетърпеливо и нея, и крака си. А когато се спрях в мъглата да се ослушам, той още ругаеше и пилата още стържеше.