Чарлз Дикенс
Големите надежди (43)

Глава четиридесет и трета

Трябва ли да се питам доколко моето отвращение от Провис се дължеше на Естела? Трябва ли да сравнявам стремежа си да се отърва от тъмничния въздух, преди да я срещна на спирката, със съзнанието за бездната, отделяща прекрасната и горда Естела от каторжника, когото укривах? Пътят ни нямаше да стане от това по-гладък, нито краят му по-добър; то нямаше да е от полза за Провис, нито да донесе облекчение за мене.

Разказът му ме изпълни с нов страх; или по-точно придаде ясна форма на съществуващия досега. Ако Компейсън е жив и открие завръщането му, можех да не се съмнявам в последиците. Знаех по-добре и от двамата какъв смъртен страх изпитва Компейсън от него; а едва ли можех да допусна, че човек като Компейсън — както Провис ми го бе описал — ще се поколебае да се отърве веднъж за винаги от смъртния си враг и няма да го издаде.

На Провис не бях продумал и никога нямаше да продумам — така поне реших — нищо за Естела. Но на Хърбърт казах, че преди да замина за чужбина, трябва да видя Естела и мис Хавишам. Казах му го, когато останахме сами, след като Провис ни разправи житието си. Реших да отида на другия ден в Ричмонд и отидох.

Когато се представих в дома на мисис Брандли, прислужницата на Естела съобщи, че госпожицата заминала за провинцията. Къде? За Сатис Хаус, както винаги. Не, казах аз, не както винаги, защото тя не бе заминавала никога досега без мене; а кога ще се завърне? В отговора имаше известна колебливост, която засили недоумението ми, защото прислужницата предполагаше, че Естела ще се върне само за кратко тук. Разбрах само едно: че не искат да ми кажат нищо, и се върнах съвсем разстроен.

При новото нощно съвещание между мене и Хърбърт, след като Провис си бе отишъл (аз го придружавах винаги, като се оглеждах внимателно наоколо), стигнахме до заключението, че няма да споменаваме за заминаване в чужбина, докато не се върна от посещението си у мис Хавишам. Междувременно решихме всеки поотделно да обмисли как именно ще е най-добре да заговорим: дали да се престорим, че сме изплашени от навъртането на подозрителни личности, или да предложа едно пътуване в чужбина, защото не бях ходил досега там. И двамата знаехме, че той ще се съгласи, каквото и да предложа. И двамата бяхме съгласни, че е немислимо да го държим дълго в сегашното несигурно положение.

На следващия ден извърших низостта да се престоря, че съм обещал да посетя Джо; каква ли низост в същност не бях способен да извърша по отношение на Джо или името му! Провис трябваше да бъде крайно предпазлив, докато ме няма, а Хърбърт щеше да се грижи за него, както се бях грижил аз досега. Щях да отсъствувам само една нощ и след завръщането си щях да задоволя нетърпението му да заживея като истински джентълмен — на по-широка нога. Тогава ми мина през ум — същата мисъл, както узнах по-късно, бе хрумнала и на Хърбърт, — че най-лесно ще е да го отведа в чужбина именно под такъв предлог — за покупки или нещо подобно.

Подготвил по този начин отиването си у мис Хавишам, аз заминах с първия дилижанс още преди да съмне, и бях вече далеко от Лондон, когато денят започна да се промъква неуверен, стенещ и зъзнещ, загърнат като просяк в дрипи от облаци и кръпки от мъгла. А когато след пътуването в ситния дъжд пристигнахме пред „Синия глиган“, кой, мислите, излезе с клечка за зъби в ръка да посрещне дилижанса? Сам Бентли Дръмъл!

Тъй като той си даде вид, че не ме вижда, и аз се престорих, че не съм го видял. И двамата се преструвахме много неумело; защото и двамата влязохме в кафенето, където той току-що беше закусил, а аз си поръчах закуска. Стана ми противно, като го видях, защото знаех за какво е дошъл.

Аз седях до масата и се преструвах, че чета един стар изцапан вестник, в който можеха да се прочетат само половината местни новини, защото останалите бяха изпопръскани като от шарка с петна от кафе, туршия, рибен сос, бульон, разтопено масло и вино; а Дръмъл стоеше пред камината. Постепенно взе да ми се струва, че е непоносима обида да го гледам застанал така пред огъня. И станах, твърдо решен и аз да се възползувам от него. Когато се приближих, трябваше да вмъкна ръката си между решетката на камината и краката на мистър Дръмъл, за да взема машата и да разровя огъня; но продължавах да се преструвам, че не съм го забелязал.

— Какво, не се ли познаваме вече? — запита мистър Дръмъл.

— О! — възкликнах аз с машата в ръка. — Вие ли сте? Как сте? Тъкмо се питах кой ли ми препречва огъня.

При тези думи започнах с все сила да разравям жарта, после застанах редом с мистър Дръмъл, като вдигнах рамене и обърнах гръб към огъня.

— Сега ли пристигнахте? — продължи мистър Дръмъл, побутвайки ме малко настрана с рамото си.

— Да — отговорих аз и го бутнах също малко настрана с рамото си.

— Противно място — забеляза Дръмъл. — Струва ми се, че вие сте оттук?

— Да — признах. — Казват, че много приличало на вашия Шропшър.

— Никак не прилича — каза Дръмъл.

Тук мистър Дръмъл погледна обущата си, а аз моите; след това той погледна моите, а аз неговите.

— Отдавна ли сте тук? — запитах аз, решен да не отстъпя нито инч от огъня.

— Достатъчно, за да ми дотегне — отговори Дръмъл, като се простори, че се прозява, също тъй решен да не отстъпва.

— И дълго ли ще останете?

— Не зная — отговори мистър Дръмъл. — А вие?

— Не зная — казах аз.

Някакво вътрешно потреперване ми подсказа, че ако мистър Дръмъл се опита да ме избута само на косъм от рамото си, ще го изхвърля през прозореца; почувствувах също, че ако моето рамо предяви подобно намерение, мистър Дръмъл ще ме захвърли в най-близкия сандък. Той почна да си подсвирква. Аз също.

— Насам има много блата, струва ми се? — рече Дръмъл.

— Да. Какво от това? — казах аз.

Мистър Дръмъл ме погледна, след това погледна обущата ми, каза:

— О! — И се засмя.

— Изглеждате весел, мистър Дръмъл!

— Не — отвърна той. — Не особено. Отивам да се поразходя на кон. Искам да поразгледам за развлечение блатата. Разправят, че там имало забутани селца, забавни кръчмици… ковачници… и така нататък. Келнер!

— Да, сър.

— Готов ли е конят ми?

— Пред вратата е, сър.

— Слушайте сега. Младата дама няма да излезе днес; времето не струва.

— Разбирам, сър.

— А аз няма да вечерям тук, защото ще вечерям у младата дама.

— Разбирам, сър.

Дръмъл ме погледна и въпреки тъпото изражение на дебелото му лице неговото безочливо тържество така прониза сърцето ми и ме вбеси, че изпитах желание да го сграбча (както крадецът от приказката сграбчил старицата) и да го настаня върху разпалените въглени.

Едно нещо беше ясно и на двама ни — докато не настъпи успокоение, никой от нас няма да се отдели от камината. Ние стояхме пред нея с ръце на гърба, рамо до рамо и крак до крак, без да мръднем нито на косъм. Конят чакаше в дъжда пред вратата, моята закуска бе сложена на масата, закуската на Дръмъл прибрана, келнерът ме покани да седна, аз кимнах, но и двамата не мръднахме от местата си.

— Ходили ли сте в Гората напоследък? — попита Дръмъл.

— Не — отвърнах аз. — Нагледах й се последния път.

— Когато беше разправията ли?

— Да — отвърнах кратко аз.

— Хайде, хайде! Много лесно се отървахте — ухили се Дръмъл. — Не трябваше да губите самообладание.

— Мистър Дръмъл — отговорих аз, — не е ваша работа да давате съвети по този въпрос. Когато изгубя самообладание (не искам да кажа, че тогава съм го изгубил), аз не чупя чаши.

— Аз пък чупя — рече Дръмъл.

Поизгледах го веднъж-дваж с растяща сдържана радост и казах:

— Мистър Дръмъл, не аз започнах този разговор и не го намирам приятен.

— Сигурно не е — подхвърли той подигравателно през рамо. — Но това е без значение за мене.

— Следователно — продължих аз — с ваше позволение предлагам да прекратим познанството си за в бъдеще.

— Аз съм на същото мнение — каза Дръмъл — и щях да предложа… или по-вероятно да сторя същото нещо, без да го предлагам. Но не губете самообладание. Нима не сте изгубили вече достатъчно?

— Какво искате да кажете, сър?

— Келнер! — провикна се Дръмъл, вместо да ми отговори.

Келнерът дойде отново.

— Слушай, приятелю, разбра ли, че младата дама няма да излезе днес на разходка и че аз ще вечерям у младата дама?

— Точно така, сър.

Келнерът опипа с длан бързо изстиващия чайник, погледна ме умолително и излезе, а Дръмъл извади от джоба си пура, като внимаваше да не отмести рамото си от моето, и отхапа крайчеца й, без да мръдне. Макар и да кипях от възмущение, чувствувах, че ако заговорим, ще произнесем името на Естела, което не бих понесъл да чуя от неговите уста; затова загледах тъпо отсрещната стена и упорито мълчах, като че бях съвършено сам. Невъзможно е да се каже колко време бихме стояли в това смешно положение, ако в стаята не бяха нахълтали трима жизнерадостна фермери — въведени вероятно от келнера; разкопчавайки палта и потърквайки ръце, те се втурнаха към камината и ни принудиха да се отдръпнем.

След малко видях през прозореца как Дръмъл се хвана за гривата на коня и се метна грубо и несръчно на седлото, при което конят се люшна встрани и назад. Мислех, че вече е тръгнал, но той се върна и поиска огън за пурата, която стискаше в уста, забравил да я запали. Не зная откъде — от двора на странноприемницата ли, от улицата ли или от другаде — се появи мъж в пепеляв костюм и докато Дръмъл се наведе да запали пурата и кимна засмяно към прозорците на гостилницата, ситните рамене и разчорлените коси на човека, застанал гърбом към мене, ми напомниха Орлик.

Бях толкова разстроен по това време, че нито се замислих той ли е, нито се докоснах до закуската си, а само измих лицето и ръцете си след пътуването и тръгнах към незабравимия старинен дом… Колко по-добре би било да не бях го виждал, да не бях пристъпвал никога неговия праг!