Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и втора

От Литъл Бритън, с чека в джоба си, аз отидох у брата на мис Скифинс — счетоводителя; братът на мис Скифинс — счетоводителят — отиде веднага у Кларикър, доведе го и за най-голямо мое удоволствие работата бе уредена. Това беше единственото добро нещо, което бях направил, и единственото, което бях завършил, откакто бях узнал моите големи надежди.

Когато Кларикър ми съобщи, че работите на фирмата му преуспяват и скоро ще може да установи малък клон от фирмата на Изток — нещо крайно необходимо за разширяване на работата му, — а в новото си качество на съдружник Хърбърт ще трябва да замине като ръководител на клона, разбрах, че ми предстои да се разделя с приятеля си, нещо твърде тежко дори ако собствените ми дела бяха по-уредени. А сега наистина почувствувах, че последната ми котва се разклаща и скоро ще бъде отнесена от вятъра и вълните.

Но аз бях възнаграден от радостта, с която Хърбърт се върна тази вечер в къщи и ми съобщи станалите промени, без да допуска, че не ми казва нищо ново, а след това започна да ми рисува бъдещето, когато ще заведе Клара Барли в страната на „Хиляди и една нощ“, където ще отида и аз (вероятно с керван от камили), ще пътуваме заедно по Нил и ще гледаме какви ли не чудеса. Без особена вяра, че ще участвувам в тези блестящи планове, почувствувах, че бъдещето на Хърбърт бързо се прояснява и че старият Бил Барли трябва само да не изоставя пипера и рома, за да уреди по-скоро бъдещето на дъщеря си.

Вече беше началото на март. Макар и да не бе дала никакви усложнения, лявата ми ръка заздравяваше толкова бавно, че все още не можех да облека палтото си. Дясната беше сравнително добре — макар и обезобразена, можеше да ми служи.

Един понеделник сутринта, докато закусвах с Хърбърт, получих по пощата следното писъмце от Уемик:

„Уолуърт. Изгорете настоящото, щом го прочетете. В началото на седмицата, да кажем в сряда, можете да предприемете намисленото, ако възнамерявате да опитате. А сега — изгорете.“

Показах писъмцето на Хърбърт и след като го научихме наизуст, го изгорих; после започнахме да обмисляме какво ще правим. Бяхме загрижени, разбира се, от това, че не мога да греба.

— Мислих, мислих — започна Хърбърт — и струва ми се, че намислих нещо по-добро от това, да наемем някой лодкар от Темза. Да вземем Стартоп с нас. Той е добър, възторжен и почтен момък, обича ни и е изкусен гребец.

И аз бях помислил неведнъж за него.

— Но какво ще му кажеш, Хърбърт?

— Много малко. Ще го оставим да предполага, че се касае за някакво хрумване, което трябва да се пази в тайна до уречения ден; тогава ще му обясним, че е наложително да отплаваш заедно с Провис. Ти ще заминеш с него, нали?

— Непременно.

— Къде?

Обмислял бях неведнъж с тревога този въпрос и бях дошъл до заключението, че няма значение към кое пристанище ще се отправим — към Хамбург ли, към Ротердам или към Анверс, — важно беше само да го измъкнем от Англия. Можехме да отплаваме с всеки чужд параход, до който успеем да се доберем и който се съгласи да ни вземе. Възнамерявах да го откарам с лодката доста далеко по долното течение на реката; във всеки случай отвъд Грейвсенд, където имаше особена опасност от разпити и претърсвания, ако събудим подозрения. Тъй като чуждестранните параходи щяха да напуснат Лондон около началото на отлива, ние трябваше да се спуснем по реката при но-раншния отлив и да чакаме в някое спокойно кътче часа, когато ще можем да се приближим до някой от тях. Ако направим предварително съответната справка, бихме могли да пресметнем приблизително точно това време.

Хърбърт се съгласи с всичко и веднага след закуска излязохме да започнем проучванията си. Открихме, че най-подходящ за нас е един параход за Хамбург и към него именно насочихме вниманието си. Но забелязахме и други параходи, които щяха да отплават по същото време от Лондон, като се запознахме с цвета и размерите на всеки от тях. След това се разделихме за няколко часа; аз отидох да се снабдя веднага с необходимите паспорти, а Хърбърт отиде у Стартоп. И двамата изпълнихме без спънки задачите си и когато се срещнахме отново в един часа, можахме да си съобщим успехите. Аз бях взел паспортите, Хърбърт бе видял Стартоп, който казал, че е готов да ни помогне.

Решихме, че те ще гребат, а аз ще направлявам кормилото. Този, когото криехме, щеше да се държи като пътник и да кротува; имахме достатъчно време, та можехме да се отдалечим доста много. Уговорихме, че Хърбърт ще отиде на Брега на мелничното езеро, преди да се прибере за вечеря; че утре вечер, вторник, няма да отиде там, а ще поръча на Провис да слезе в сряда на някой пристан недалеко от къщата, и то след като види, че наближаваме; всички предварителни разговори с него трябваше да привършат още в понеделник вечер, след което той нямаше да се срещне с никого от нас, докато го вземем в лодката.

След уговарянето на тези предпазни мерки се прибрах в къщи.

Когато отключих входната врата, намерих в кутията едно много мръсно, макар и не неграмотно писмо, адресирано до мене; донесено е било лично, след като бях излязъл, разбира се, и гласеше:

„Ако не се страхувате да отидете довечера или утре вечер в девет часа във вашите блата и да влезете в къщичката при шлюза, до варницата, елате. Ако искате да научите нещо за чичо ви Провис, добре ще е да дойдете, без да губите време. Не казвайте на никого. Трябва да дойдете сам. Донесете и настоящото.“

Грижите ми бяха предостатъчни и преди получаването на това странно писмо. Сега вече съвсем не знаех какво да правя. Най-лошото беше, че трябваше да решавам бързо, за да не пропусна следобедния дилижанс, с който бих пристигнал навреме още тази вечер. За утре вечер не можех и да мисля, защото оставаше много малко време до бягството ни. А не знаех дали предлаганите сведения не са от особено важно значение за него.

Дори и да имах достатъчно време да размисля, смятам, че пак бих заминал. А тъй като нямах почти никакво време да мисля — часовникът ми казваше, че дилижансът тръгва след половин час, — реших да замина. Сигурно не бих заминал, ако не се споменаваше името на чичо ми Провис. Това име, дошло след писъмцето на Уемик и приготовленията ни от сутринта, реши въпроса.

Толкова е трудно да запомниш съдържанието на писмо, когато бързаш, щото трябваше да прочета още веднъж и дваж това тайнствено послание, преди да разбера почти машинално, че трябва да го пазя в тайна. Подчинявайки се пак така машинално на това поръчение, написах с молив писъмце до Хърбърт, с което му съобщавах решението си да навестя веднага мис Хавишам, за да видя лично как е, преди да замина неизвестно къде и докога. Едва успях да си наметна горното палто, да заключа жилището и да стигна до спирката на дилижанса през най-късите странични улички. Ако бях наел файтон или бях минал по главната улица, щях да го изпусна; така стигнах точно когато дилижансът тръгваше от спирката. Когато дойдох на себе си, видях, че съм единственият пътник, който се клатушка, потънал до колене в слама в друсащия дилижанс.

Защото аз наистина не бях на себе си, откакто получих писмото; толкова бях смаян от него след тазсутрешното бързане. Това бързане и вълнение беше много голямо, тъй като, макар и да чаках отдавна знак от Уемик, съобщението му все пак ме изненада. Сега започнах да се питам защо съм в дилижанса, да се съмнявам дали наистина трябваше да замина, дали не трябва да се върна, да се убеждавам, че човек не бива никога да обръща внимание на анонимни съобщения — с една дума, да минавам през всички фази на противоречия и колебания, от които малцина могат да се отърват след прибързана постъпка. Но споменаването на Провис все пак надделя над всичко. Разсъждавах, както бях разсъждавал и преди да получа това писмо — ако подобна мисъл може да се нарече изобщо разсъждаване, — че ако му се случи нещо лошо именно защото не съм отишъл, цял живот няма да си простя.

Стъмни се още преди да стигнем; пътуването ми се стори много тежко и продължително, тъй като отвътре не виждах нищо, а не можех да пътувам на покрива, защото още не бях напълно оздравял. Не исках да ме видят в „Синия глиган“, затова спрях да вечерям в една по-скромна странноприемница накрай града. Докато приготвяха вечерята ми, отидох в Сатис Хаус да попитам за мис Хавишам; казаха ми, че била все още доста зле въпреки слабото подобрение на състоянието й.

Моята странноприемница беше част от някогашна черковна постройка и аз вечерях в малка осмоъгълна столова, напомняща купел за кръщаване. Като видя, че не съм в състояние да си нарежа сам храната, старият стопанин с лъскава плешива глава дойде да ми я нареже. Разговаряхме и той има любезността да ми разкаже собствената ми история — то се знае във всеизвестната форма, че Пъмбълчук е мой пръв благодетел и създател на благополучието ми.

— Познавате ли младежа? — попитах аз.

— Как не! — отвърна стопанинът. — Зная го още когато беше една педя.

— Идва ли понякога насам?

— Идва от време на време при знатните си приятели — отговори стопанинът, — а на тоя, който го е създал, не се и обажда.

— Кой е той?

— Тоя за когото ви разправих — рече стопанинът. — Мистър Пъмбълчук.

— А да е проявил неблагодарност и към другиго?

— Сигурно би проявил, ако имаше към кого — отвърна стопанинът. — Но няма. И защо? Защото само Пъмбълчук му е помогнал.

— Така ли разправя Пъмбълчук?

— Да разправя ли? — възрази стопанинът. — Няма защо да разправя.

— Но разправя ли?

— Ако го чуете какво разправя, сър, кръвта ви ще се превърне на оцет — каза стопанинът.

„А ти, Джо, помислих аз, ти, скъпи Джо, никога нищо не разправяш. Ти, търпеливи и любещ Джо, никога не се оплакваш. Както и ти, смирена Биди.“

— И охотата сте си загубили от злополуката — забеляза стопанинът, като погледна под палтото превързаната ми ръка. — Опитайте някое по-крехко парче.

— Не, благодаря — отговорих аз и загледах замислено огъня. — Не ми се яде вече. Прибирайте, моля ви се.

Никога досега не бях почувствувал неблагодарността си към Джо така остро, както я почувствувах чрез нахалните лъжи на Пъмбълчук. Колкото по-неискрен беше той, толкова по-ярко изпъкваше искреността на Джо; колкото по-дребнав беше той, толкова по-благороден ставаше Джо.

Повече от час гледах унесено огъня, чувствувайки се дълбоко и заслужено унизен. Когато биенето на часовника ме сепна, без да ме отърве от унижението и угризенията ми, аз станах, помолих да ми закопчеят палтото на врата и излязох. Бях потърсил предварително из джобовете си писмото, за да мога да го прегледам още веднъж, но не успях да го намеря и се ядосах, че може да съм го изпуснал в сламата на дилижанса. Много добре помнех все пак, че трябва да отида в девет часа в къщичката при шлюза до варницата в блатата. И тъй като нямах време за губене, тръгнах веднага нататък.