Чарлз Дикенс
Големите надежди (31)

Глава тридесет и първа

Когато пристигнахме в Дания, намерихме краля и кралицата на дворцов прием, седнали в две кресла върху кухненска маса. На приема присъствуваше целият датски двор, който се състоеше от един знатеи младеж в меки кожени ботуши, останали от някой прадядо великан, един достопочтен благородник с нечисто лице, който се бе издигнал навярно неотдавна от простолюдието, и от датското рицарство, представено с гребенче в косите и с чифт бели копринени чорапи — изобщо с напълно женска външност. Моят даровит съгражданин стоеше мрачно настрана със скръстени ръце. Когато го видях, аз си казах, че косите и челото му би трябвало да изглеждат по-правдоподобни.

По време на представлението се изясниха някои любопитни обстоятелства. Оказа се, че покойният датски крал не само е бил болен от кашлица, когато е починал, но е отнесъл кашлицата в гроба си и се е върнал с нея на земята. Освен това около скиптъра на царствения призрак беше навит някакъв призрачен ръкопис, към който той като че поглеждаше от време на време с твърде загрижено изражение и, изглежда, намираше трудно съответното място, а това подсказваше, че е обикновен смъртен. Предполагам, че това поглеждане именно даде повод галерията да посъветва призрака: „Обърни!“ — препоръка, която той посрещна много зле. Трябва да се отбележи също, че царственият душ се появяваше винаги така, като че идваше отдалеко, докато в същност излизаше от съседната стена. Поради това мъките му се посрещаха с присмех. Датската кралица беше доста закръглена и при все че историята ни я представя като твърде безсрамна и закачлива, зрителите сметнаха, че все пак се е накичила с премного дрънкулки: една жълта метална лента придържаше брадичката й към диадемата (като че се бе подула от зъбобол), втора пристягаше кръста й, други две украсяваха ръцете й: затова я нарекоха открито „литавра“. Благородният младеж с прадядовските ботуши беше твърде непостоянен; той се явяваше почти едновременно като опитен моряк, странствуващ актьор, гробар, духовник и най-важната личност при дворцовите дуели, където опитното му око и справедливо отношение преценяваха най-оспорваните удари. Поради това публиката постепенно изгуби търпението си към него, а когато той се яви като духовник и отказа да извърши опелото, всеобщото възмущение се изрази с хвърляне на орехи. Офелия пък полудя и запя така проточено, че когато най-после свали, сгъна и заровя муселиновия си шал, един намръщен зрител, който от доста време разхлаждаше нетърпеливия си нос в желязната преграда на галерията, изръмжа: „Щом туриха вече детето да спи, можем да вечеряме!“, забележка, която беше най-малкото проява на лошо възпитание.

Що се отнася до моя злополучен съгражданин, публиката направо се забавляваше с него. Щом този нерешителен принц трябваше да зададе някой въпрос или да изкаже съмнение, зрителите му идваха на помощ. Така например на въпроса, дали „е по-достойно да страда“, някой изрева: „да“, друг — „не“, а трети, склонен да приеме и едното, и другото, предложи да „хвърлят ези-тура“; така изникна цял кръжок за разисквания. Когато той запита защо създания като него се влачат между земята и небето, се чуха гръмки одобрителни викове: „Слушайте! Слушайте!“ Когато се яви с недооправени чорапи (това бе изразено според обичая с една гънка в горния им край, получена вероятно чрез оглаждане с ютия), в галерията казаха, че кракът му е много блед, и се запитаха дали тази бледност не се дължи на уплахата от призрака. А щом взе флейтата — съвсем еднаква с черната свирчица от оркестъра и подадена по-късно навън през вратата, — всички единодушно поискаха да им засвири „Владей, Британийо!“. Когато препоръча на актьора да не цепи така въздуха, сърдитият мъж от галерията каза: „И ти не го цепи; ти си много по-лош от него!“ Трябва със съжаление да добавя, че при всеки подобен случай мистър Уопсъл бе посрещан с гръмки смехове.

Но най-тежките изпитания го чакаха в гробището, което приличаше на девствена гора с някаква колибка в единия край вместо черква и с въртяща се врата в другия. Когато зърнаха мистър Уопсъл да влиза с широката черна наметка през въртящата се врата, някой предупреди доброжелателно гробаря: „Внимавай! Собственикът на погребалното бюро пристига да види как си гледаш работата!“ Във всяка културна държава е добре известно, предполагам, че мистър Уопсъл не можеше да остави черепа, след като бе пофилософствувал над него, без да си изтрие пръстите с бяла салфетка, която извади от пазвата си; но и тази невинна и неизбежна постъпка дори не мина без проникване: „Келнер!“ Донасянето на покойницата за погребението (в празен чер ковчег с хлопащ капак) бе знак за обща радост, която се засили, когато между носачите видяха някакъв познат. Тази радост придружи мистър Уопсъл по време на дуела му с Лаерт до самия ръб на трапа за оркестъра и на гроба, а не стихна и когато той повали краля от кухненската маса и след това сам умря инч по инч от глезените нагоре.

Отначало ние направихме няколко слаби опита да ръкопляскаме на мистър Уопсъл; но те бяха толкова безнадеждни, че ги прекратихме. Седяхме си и го съжалявахме, ала въпреки това се смеехме от сърце. Аз се смеех неволно през цялото време, защото всичко беше наистина крайно смешно; а при това чувствувах смътно, че в декламацията на мистър Уопсъл наистина има нещо прекрасно — казвам това не поради някогашното ни познанство, а защото той декламираше много бавно, много мрачно, ту много гръмко, ту много тихо, съвсем различно от начина, по който хората се изразяват при обикновените обстоятелства в живота и пред смъртта. Когато трагедията свърши и мистър Уопсъл бе извикан на сцената, за да го освиркат, аз казах на Хърбърт:

— Да си вървим веднага, за да не го срещнем.

Слязохме колкото можем по-бързо, но пак бяхме закъснели. Застаналият пред изхода евреин с невероятно гъсти вежди ме загледа още докато слизахме и щом се изравнихме с него, каза:

— Мистър Пип и приятелят му, нали?

Признахме, че сме мистър Пип и приятелят му.

— Мистър Уолдънгарвър — каза човекът — ще се радва, ако го удостоите с честта.

— Уолдънгарвър ли? — попитах аз, а Хърбърт ми прошепна на ухото: „Навярно Уопсъл.“

— О, да! — казах аз. — Трябва да ви последвам ли?

— Само няколко крачки, ако обичате. — Когато тръгнахме по един страничен коридор, той се обърна и попита: — Как изглеждаше според вас?… Аз го облякох.

Не зная дали приличаше на нещо друго освен на участник в погребално шествие; а голямата датска звезда или слънце, окачена на шията му със синя лента, му придаваше вид на застрахован при някое специално дружество за осигуровки против пожар.^[1] Но казах, че изглеждаше много добре.

— Когато застана пред гроба — каза водачът ни, — той показа чудесно плаща си. Но доколкото можах да зърна иззад кулисите, струва ми се, че можеше да покаже по-добре чорапите си, когато видя призрака при покоите на кралицата.

Аз се съгласих смирено с него и ние хлътнахме през една замърсена летяща врата в някакъв затоплен амбалажен сандък. Тук мистър Уопсъл събличаше датските си дрехи, а ние оставихме вратата (или капака на сандъка) отворена, за да можем да се сместим някак в него и да погледаме, като надничаме през рамото на другаря си.

— Джентълмени — каза мистър Уопсъл, — за мене е чест да ви видя. Надявам се, мистър Пип, че ще ме извините, загдето пратих да ви повикат. Аз имах щастието да ви познавам в миналото, а театърът винаги е търсил и получавал закрилата на благородните и заможните.

През това време мистър Уолдънгарвър, потънал в пот, се мъчеше да се измъкне от траурното благородническо облекло.

— Смъкнете чорапите, мистър Уолдънгарвър — каза собственикът им, — иначе ще ги скъсате. Ще ги скъсате, а заедно с тях ще скъсате и тридесет и пет шилинга. Шекспир не е имал никога такива чорапи. Седнете спокойно на стола си и оставете аз да ги събуя.

С тези думи той коленичи и започна да свлича кожата на жертвата си, която сигурно би паднала по гръб заедно със стола при смъкването на първия чорап, ако изобщо имаше място къде да падне.

До този миг аз не бях посмял да заговоря за представлението; но мистър Уолдънгарвър ни погледна самодоволно и каза:

— Как изглеждаше играта, джентълмени, гледана от залата?

Застанал зад мене, Хърбърт каза (и в същото време ме смуши в гърба):

— Великолепна.

Тогава и аз казах:

— Великолепна.

— Какво ще кажете за моето тълкуване на героя, джентълмени? — запита мистър Уолдънгарвър ако не съвсем, то почти покровителствено.

Хърбърт се обади изотзад (като ме смуши отново):

— Внушително и точно.

Тогава и аз казах твърдо, като че мисълта беше моя и трябваше да я наложа:

— Внушително и точно.

— Радвам се, че го одобрявате, джентълмени — отвърна с достойнство мистър Уолдънгарвър, при все че беше притиснат до стената и се държеше с две ръце за седалището на стола си.

— Но аз, мистър Уолдънгарвър — каза коленичилият мъж, — ще ви посоча едно място, където грешите в тълкуването. Имайте пред вид, че не ме интересува какво казват другите; аз ви казвам, че е така. Вие грешите в представянето на Хамлет, когато показвате краката си в профил. Последният Хамлет, когото обличах, правеше същата грешка при репетициите, докато го накарах да залепи на чорапите си, малко по-долу от коленете, по една голяма червена лепенка. На следващата репетиция (която беше и последна) аз седнах, сър, на последния ред от резервираните места и щом забелязвах, че е застанал в профил, се провиквах: „Не виждам лепенките!“ По този начин играта му на самото представление беше прекрасна.

Мистър Уолдънгарвър ми се усмихна, сякаш искаше да каже: „Предан помощник… Не му се сърдя за глупостта“, после каза:

— Моето изпълнение е премного класическо и смислено за тукашните зрители; но и те ще се издигнат, ще се издигнат.

Ние с Хърбърт се обадихме едновременно:

— О, несъмнено ще се издигнат.

— Забелязахте ли, джентълмени — каза мистър Уолдънгарвър, — че в галерията имаше един мъж, който се опитваше да осмее службата… искам да кажа, представлението?

Отговорихме лицемерно, че май забелязахме такъв човек. А аз добавих:

— Сигурно е бил пиян.

— О, моля ви се, не, сър — каза мистър Уопсъл. — Не беше пиян. Този, който го е изпратил, не би позволил такова нещо, сър. Не би му позволил да се напие.

— Познавате ли човека, който го е изпратил? — запитах аз.

Мистър Уопсъл затвори очи, след това отново ги отвори; и двете церемонии бяха извършени много бавно.

— Трябва да сте забелязали, джентълмени — подхвана той, — невежото ревящо магаре със злобното изражение и дрезгавия глас, което имаше — няма да кажа дори, че изнесе — ролята (ако позволите да употребя френската дума) на Клавдий, датския крал. Този човек именно го е пратил, джентълмени. Такава е нашата професия!

Без да съзнавам ясно дали бих съжалявал повече мистър Уопсъл, ако беше отчаян, толкова много го съжалявах в сегашното му състояние, че се възползувах от случая, когато той се обърна с гръб към нас, за да си сложи тирантите — при което ни избута вън от помещението, — и запитах Хърбърт да го поканим ли на вечеря. Хърбърт каза, че ще е добре да го поканим; тогава аз го поканих и той дойде с нас в странноприемницата „Барнард“, загърнат до уши. Ние се постарахме да го нахраним, колкото може по-добре, а той остана до два часа сутринта, като приповтаряше успеха си и развиваше планове за бъдещето. Забравих ги в подробности, но си спомням, че смяташе да започне обновяването на театъра и накрая да го погребе, тъй като собствената му смърт щеше да бъде непоправима загуба за сцената.

Легнах си най-после угнетен, мислех със скръб за Естела и сънувах, че всичките ми надежди са се изпарили, че ще трябва да се оженя за Хърбъртовата Клара и ще играя ролята на Хамлет, а мис Хавишам — на призрака, пред двадесет хиляди зрители, без да зная и двадесет думи от своята роля.