Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма

Ясно беше, че още на следния ден трябва да отида в нашия град и в първия порив на разкаяние почувствувах също така ясно, че трябва да отседна у Джо. Но след като си запазих място при кочияша в дилижанса за следния ден и ходих у мистър Покет, не бях вече толкова убеден в неотменността на второто решение, та започнах да търся поводи и оправдания, за да отседна в „Синият глиган“. Щях да създам неудобства на Джо; там не ме очакваха и нямаше легло за мене; щях да бъда много далеко от мис Хавишам, а тя беше придирчива и това би могло да не й се понрави. Най-изкусен измамник на този свят е оня, който мами себе си, и аз естествено успях да се измамя. Странно, разбира се. Не би било чудно да взема изфабрикувана от другиго фалшива половин лира; но да приема за истинска изфабрикуваната от самия мен фалшива пара̀? Под предлог да опази по-добре банкнотите ми, някой услужлив чужд човек би могъл да ги измъкне и да завие вместо тях орехови черупки; какво е обаче неговият фокус в сравнение с моя? Та аз сам си завивам в пакет орехови черупки и си ги подавам като банкноти!

След като реших, че ще отседна в „Синият глиган“, започнах да се измъчвам от колебания — да взема ли, или да не взема Отмъстителя. Изкушаваше ме желанието да видя как този скъпо струващ наемник ще се перчи с ботушите си пред входа на „Синият глиган“. Истинско тържество беше да си представя как бих го завел уж случайно в магазина на шивача, за да слисам безочливото хлапе на Траб. От друга страна, хлапето на Траб би могло да се сприятели с него и да му поразкаже това-онова; или каквото беше безразсъдно и неразбрано, би могло да го освирка на главната улица. Освен това и моята благодетелка би могла да узнае за него и да не одобри постъпката ми. Затова реших да оставя Отмъстителя в Лондон.

Бях си запазил място в следобедния дилижанс, а тъй като зимата бе вече настъпила, щях да пристигна два-три часа след мръкване. Щяхме да тръгнем от Крос Кийс в два часа следобед. Аз отидох на спирката четвърт час по-рано, придружен от прислужника си (ако мога да нарека така човека, който се стремеше само към едно — да не ми прислужва).

По онова време беше нещо обикновено да препращат с дилижанс каторжници на работа в доковете. Често бях чувал за такива пътници и сам ги бях виждал неведнъж по шосето да клатят окованите си нозе от покрива на дилижанса, та не се изненадах, когато Хърбърт, който бе дошъл да ме изпрати, каза, че с нас ще пътуват двама каторжници. Но имах основание — макар и твърде отдавнашно вече — да трепвам неизбежно, щом чуя думата каторжник.

— Няма ли да ти е неприятно, Хендел? — каза Хърбърт.

— О, не.

— А на мене ми се струваше, че не ги обичаш.

— Не мога да кажа, че ги обичам, а предполагам, че и ти не ги обичаш много. Но няма да ми е неприятно.

— Погледни! Ето ги! — каза Хърбърт. — Излизат от лавката. Каква жалка и противна гледка!

Изглежда, че бяха влезли да почерпят пазача си, защото и тримата изтриваха с ръка устните си. Двамата каторжници бяха оковани заедно с общи белезници на ръцете, а на нозете имаха добре познатите ми окови с верига. И облеклото им ми беше добре познато. Пазачът им имаше два пищова и дебела сопа под мишница; но беше в най-добри отношения с тях и както бе застанал помежду им, за да гледат заедно впрягането на конете, приличаше на пазител на крайно интересна изложба, която още не е открита за публиката. Единият каторжник беше по-висок и по-едър от другия и на него — според тайнствените наредби, прилагани както в каторгата, така и в свободния свят — се бяха паднали по-тесните дрехи. Ръцете и краката му издуваха като възглавници ръкавите и панталоните, облеклото му го правеше съвсем неузнаваем; но аз го познах веднага по притвореното око. Пред мене беше човекът, когото видях една събота вечер в „Тримата весели лодкари“ и който ме прострелваше с невидимата си пушка.

Несъмнено беше, че не би могъл да ме познае сега. Той погледна към мене, прецени като добър познавач верижката на часовника ми, плюна и каза нещо на другаря си; и двамата се засмяха, обърнаха се, като дръннаха с общите си белезници, и се загледаха другаде. Големите номера на гърбовете им като на входни врати; загрубялата, покрита със струпеи кожа, като у скитащи псета; оковите на нозете, поприкрити с носни кърпи; погледите и отдръпването на присъствуващите — всичко това, както каза Хърбърт, беше противно и жалко зрелище.

Но то не беше най-лошото. Оказа се, че всички места в задната част на дилижанса са заети от семейство, което напуска Лондон, и за двамата каторжници оставаше място само на предната скамейка, точно зад кочияша. Щом разбра това, някакъв раздразнителен господин, на когото бяха продали четвъртото място на скамейката, избухна, развика се, че е противно на всички наредби да го карат да пътува до такива негодници, че го излагат на зараза, на опасност, на срам и позор, на какво ли още не. През това време бяха впрегнали конете. Кочияшът бързаше да тръгне, ние се готвехме да се качим, каторжниците бяха дошли заедно с пазача си, донасяйки особения затворнически лъх на запарен хляб, шаяк, конопена връв и огнище.

— Не се ядосвайте толкова, сър — замоли се пазачът, като се обърна към сърдития пътник. — Аз ще седна до вас, а тях ще туря по-нататък. Те няма да ви пречат, сър. Няма и да ги забележите.

— А на мене няма защо и да се сърдите — изръмжа каторжникът, когото бях познал. — Не съм тръгнал по своя воля. И съм готов да си остана тук. Ако питат мене, всекиму отстъпвам мястото си.

— И аз също — обади се пресипнало другият. — Ако питаха мене, на никого от вас нямаше да преча.

И двамата се засмяха, след това почнаха да чупят орехи и да плюят черупките им — както бих постъпил сигурно и аз, ако бях на тяхно място, така презиран от всички.

Най-после се разбра, че сърдитият господин трябва или да пътува със случайните си спътници, или да остане. Той зае мястото си, като продължаваше да мърмори. Пазачът седна до него, каторжниците се качиха както могат и каторжникът, когото бях познал, седна точно зад мене, така че чувствувах дъха му във врата си.

— Добър път, Хендел! — извика Хърбърт, когато тръгвахме. А аз си казах, че беше истинско щастие, гдето ми бе измислил друго име вместо Пип.

Не мога да изкажа колко неприятно ми бе да усещам дишането на каторжника не само във врата, но и по целия си гръб. Като че в жилите ми проникваше някаква остра, пронизваща киселина, от която и зъбите ми дори изтръпваха. Той дишаше много по-често и по-шумно от другите хора и аз чувствувах, че се изгърбвам от едната си страна в усилието да се запазя от него.

Беше кучешко време и двамата каторжници непрестанно ругаеха студа. След малко всички заклюмахме, а когато отминахме странноприемницата на половината път[1], повечето от нас дремеха, трепереха и мълчаха. И аз задрямах, както размишлявах да дам ли на този човек две лири стерлинги, преди да се разделим, и как да му ги дам. Пробудих се изплашено тъкмо когато се бях навел така, че щях да падна между конете, и продължих да обсъждам същия въпрос.

Но трябва да съм спал повече, отколкото предполагах, защото — при все че не можех да разпозная нищо в тъмнината при треперливата светлина на фенерите ни, усетих мирис на блата в студения влажен вятър, който духаше срещу нас. Сгушени, за да се топлят, каторжниците бяха сега още по-близо до мене и ме предпазваха от вятъра. Първите думи, които чух, когато се събудих напълно, бяха повторение на собствената ми мисъл: „Две банкноти по една лира.“

— Откъде ги е взел? — запита този, когото не бях виждал по-рано.

— Откъде да зная? — отвърна другият. — Скътал ги е някак. Може и приятели да са му ги дали.

— Да ги имах сега! — каза първият, като изруга пак студа.

— Две банкноти по една лира ли или приятели?

— Две банкноти по една лира. За една лира бих продал всичките си някогашни приятели… и то с печалба. Е, после? Той каза…

— Той каза — заговори пак каторжникът, когото бях познал, — а цялата работа стана за половин минута, зад куп дърва на доковете… „Тебе, значи, те освобождават.“ Да, рекох, освобождават ме. Тогава той ме помоли да намеря момчето, което го нахранило и не го издало, и да му дам две банкноти по една лира. Казах, че ще го направя. И го направих.

— Ех, че си глупак — изръмжа другият. — Аз щях да ги изям и изпия като мъж. Оня трябва да е бил новак. Искам да кажа, не те е познавал!

— Никак. Бяхме в различни групи, на различни кораби. После го съдиха пак за бягство от затвора. Осъдиха го до живот.

— А ти само тогава ли… честно казано… си се подвизавал из ония краища?

— Само тогава.

— Е-е, какво ще кажеш, добро ли е мястото?

— От лошо по-лошо. Кал, мъгла, мочурища и работа; работа, мочурища, мъгла и кал.

И двамата наругаха мястото, после стихнаха постепенно и най-сетне млъкнаха съвсем.

След като чух този разговор, сигурно бих предпочел да сляза и да остана сам в тъмнината, ако не бях напълно убеден, че този човек и не подозира дори самоличността ми. Аз бях не само израснал, но облеклото и целият ми вид бяха толкова променени, че той никога не би ме познал без случайно подсказване. Но аз изтръпвах от страх, че както се бяхме озовали един до друг по случайно съвпадение, друго съвпадение може всеки миг да му даде възможност да чуе името ми. Затова реших да сляза от колата, щом влезем в града. И изпълних успешно намерението си. Малкото ми куфарче беше в багажника под нозете ми; трябваше само да завъртя един райбер, за да си го взема; пуснах го на пътя, скочих след него и застанах пред първия фенер, върху първите плочи на градската настилка. А каторжниците продължиха с дилижанса до мястото, откъдето знаех, че ще ги отправят към реката. Аз си представих лодката с гребци каторжници, която ги чака пред калния пристан… чух дрезгавата команда: „Тръгвайте!“, която някой изревава като на псета… видях пак върху черните води прокълнатия ноев ковчег.

Не бих могъл да кажа от какво се страхувах, защото страхът ми беше едновременно неопределен и неясен; но много се страхувах. Докато вървях към хотела, чувствувах, че треперя от страх — а това не можеше да се обясни само с мъчителното или неприятно опасение, че могат да ме познаят. Уверен съм, че този страх наистина нямаше определено основание и беше само възкръсналата за миг уплаха от детските ми дин.

Гостилницата „Синият глиган“ беше празна; и все пак келнерът ме позна не когато поръчах обеда си, а едва когато започнах да се храня. След като се извини за слабата си памет, той запита да прати ли някое дете да повика мистър Пъмбълчук.

— Не — казах аз, — няма нужда.

Келнерът (същият, който бе донесъл важния протест на търговците от залата в долния етаж, когато обядвахме тук, след като ме бяха обвързали за чирак при Джо) като че се изненада, но се възползува от първата възможност да остави един зацапан стар брой от местния вестник толкова близо до мене, че трябваше да го взема и да прочета следната бележка:

„Нашите читатели ще прочетат с интерес във връзка с неотдавнашното романтично преуспяване на един млад работник железар от нашия край (каква благодатна тема между другото за вълшебното перо на все още непризнатия от всички наш съгражданин Тоби, поетическия сътрудник на вестника ни!), че най-ранният покровител, другар и приятел на младежа е една дълбоко уважавана личност, свързана донякъде с търговията на зърнени храни и семена, чието извънредно подходящо и удобно търговско заведение се намира недалеко от главната улица. Ние го изтъкваме тук като ментор на нашия млад Телемах с чувство на лично задоволство, защото не е зле да се помни, че създателят на благополучието му е именно от нашия град. Дали върху замисленото чело на местния мъдрец и в светлия поглед на местната красавица ще видим въпроса: чие благополучие? Струва ни се, че Квинтин Мацис е бил анверски ковач.[2] Verb sap…[3]

Убеден съм въз основа на богат опит, че ако бях отишъл в дните на преуспяването си на Северния полюс, и там щях да срещна някой бездомен ескимос или цивилизован гражданин, който щеше да ми каже, че мой пръв благодетел и създател на благополучието ми е Пъмбълчук.

Бележки

[1] Странноприемницата на половината път — това е вероятно странноприемницата „Гай, графът на Уорик“ в Уелинг, Кент.

[2] Ментор… Телемах… Квинтин Мацис. — Ментор е старият мъдър приятел на Телемах, син на Одисей, с когото той тръгва да търси баща си. Квинтин Мацис е велик фламандски живописец, за когото се смята, че е бил ковач, преди да стане художник.

[3] Verbum sat sapienti (лат.) — на умния една дума стига.