Чарлз Дикенс
Големите надежди (33)

Глава тридесет и трета

В своя украсен с кожи пътнически костюм Естела изглеждаше по-прекрасна от всякога, дори за моите очи. Тя се държеше с мене по-подкупващо от преди, а аз отдадох тази промяна на влиянието на мис Хавишам.

Застанахме в двора на гостилницата, тя ми посочи багажа си и едва когато всички отделни вещи бяха събрани, аз си спомних — защото междувременно бях забравил всичко друго освен нея, — че не зная за къде пътува.

— Отивам в Ричмонд — каза тя. — Предупредиха ме, че има два Ричмонда: един в Съри, друг в Йоркшър. Моят е в Съри. На десет мили оттук. Трябва да наема файтон, а вие трябва да ме придружите. Ето чантата ми; вие плащате разходите, но с мои пари. О, непременно трябва да вземете чантата! Можем да сторим само едно — да изпълняваме дадените нареждания. Нито вие, нито аз имаме правото да постъпваме, както желаем.

Когато ме погледна, като ми даваше чантата си, аз се опитах да схвана някакъв скрит намек в думите й. Тя ги бе изрекла нехайно, но не и недоволно.

— Ще трябва да потърся файтон, Естела. Ще си отпочинете ли за малко тук?

— Да, трябва да си поотпочина и да пия чай, а вие трябва да се погрижите за мене.

Тя ме улови под ръка, като че по задължение, а аз казах на келнера, който се бе зазяпал по дилижанса, сякаш никога досега не бе виждал такова нещо, да ни отведе в отделна стая. При тези думи той измъкна отнякъде една салфетка като някаква магическа пръчка, без която не би могъл да намери пътя за горния етаж, и ни въведе в скривалището на заведението, мебелирано с едно умалително огледало (съвършено излишно, като се имат пред вид размерите на скривалището), сервизче с олио и оцет за риба и нечии налъми. Тъй като не харесах това помещение, той ни отведе в друг салон, където имаше трапеза за тридесет души, а под пепелта в камината се подаваше обгорял лист от тетрадка. След като погледна угасналото пожарище и поклати глава, той зачака нарежданията ми и тъй като те бяха само: „Един чай за дамата“, излезе, съвсем отпаднал духом.

Струваше ми се — а, струва ми се, и сега, — че въздухът в стаята, наситен с миризмата на конюшня и варено месо, би могъл да наведе на мисълта, че дилижансите не дават добър доход и предприемчивият собственик използува конете за храна в гостилницата. И все пак тази стая беше всичко на света за мене, щом Естела беше в нея. Струваше ми се, че с нея бих се чувствувал тук щастлив цял живот. (А забележете, че в същото време не бях щастлив и много добре го съзнавах.)

— При кого отивате в Ричмонд? — запитах я аз.

— Отивам да живея — отвърна тя, — и то срещу много висока цена, у една дама, която има — или поне казва, че има — възможност да ме въведе в обществото, да ме запознава, да ми показва хората и да ме показва на тях.

— Предполагам, че ще се радвате на такова разнообразие, на възможността да се възхищават от вас?

— Да, струва ми се.

Тя отговори така нехайно, че аз й казах:

— Вие говорите за себе си като за съвсем чужд човек.

— А откъде знаете как говоря за другите? Хайде, хайде — продължи Естела с очарователна усмивка, — не се надявайте, че можете да ме учите; аз ще си говоря, както зная. А как я карате с мистър Покет?

— Прекарвам много приятно; или поне… — стори ми се, че пропуснах един удобен случай.

— Или поне?… — повтори Естела.

— Толкова приятно, колкото мога да се чувствувам далеко от вас.

— Ах вие, глупаво момче! — каза съвсем невъзмутимо Естела. — Как можете да говорите такива глупости? Предполагам, че вашият приятел мистър Матю стои по-високо от роднините си?

— Много по-високо наистина. Той не е враг на никого…

— Не добавяйте: „освен на себе си“ — прекъсна ме Естела, — защото ненавиждам такива хора. Но чувах, че е наистина безкористен и не се поддава на дребнава завист и злоба.

— Имам основания да твърдя, че е така.

— Но нямате основание да твърдите това и за роднините му — рече Естела, като ми кимна едновременно сериозно и шеговито, — защото те обсаждат мис Хавишам с доноси и измислици против вас. Следят ви, клеветят ви, пишат за вас писма (често анонимни), вие сте главното мъчение и занимание в живота им. Едва ли можете да си представите омразата, която тия хора изпитват към вас.

— Надявам се, че не могат да ми навредят?

Вместо да ми отговори, Естела се разсмя. Това ми се стори много странно и аз я загледах смаяно. Когато престана да се смее — а тя се смя не превзето, от сърце, — аз й казах неуверено, както се държах винаги пред нея:

— Надявам се, че няма да се радвате, ако успеят да ми навредят?

— Не, не, можете да бъдете уверен в това — отвърна Естела. — Можете да бъдете уверен, че се смея, защото не успяват. Ох, какви мъки търпят тия хора около мис Хавишам.

Тя се разсмя пак и макар да ми бе казала вече защо се смее, смехът й ми се стори пак твърде странен, защото не се съмнявах в искреността му, а поводът за него ми се струваше недостатъчен. Смятах, че тук има наистина нещо, което аз не знаех; тя отгатна тази моя мисъл и й отговори:

— И за вас дори не е лесно — каза Естела — да разберете какво удоволствие изпитвам, като виждам как тия хора не сполучват и колко се радвам, когато стават смешни. Защото вие не сте отраснали от дете в този странен дом. А аз съм. Вие не сте разтваряли все по-широко и по-широко детските си очи при постепенното разбиране на тая измамница, която разпределя своите запаси от добро настроение само за през времето, когато се събуди нощем. А аз съм.

Естела не се смееше вече, спомените й бяха изплували не от повърхността, а от глъбините на душата й. Аз бях готов да се откажа от всичките си надежди само за да не бъда причина за сегашното й изражение.

— Две неща мога да ви кажа — продължи Естела. — Първо, противно на пословицата, че капка по капка пробива камък, вие можете да сте уверен, че дори цял век да се мъчат, тия хора не ще успеят никога да ви навредят пред мис Хавишам. И второ — аз съм ви признателна, защото сте причината да проявяват напразни страдания и дребнавост; и ви стискам ръката по този повод.

Тя ми я подаде весело — защото мрачното настроение бе траяло само миг, — а аз я взех и поднесох към устните си.

— Ах вие, смешно момче — каза Естела, — никога ли няма да разберете от дума? Или целувате ръката ми със същото настроение, с което аз ви оставих някога да ме целунете по бузата?

— С какво настроение? — попитах аз.

— Чакайте да помисля. От презрение към раболепните и интригантите.

— Ако ви отговоря, че е същото, мога ли да ви целуна пак по бузата?

— Трябваше да ме попитате, преди да ми целунете ръката. Но можете, ако желаете.

Аз се наведох към лицето й, безстрастно като лик на статуя.

— А сега — рече Естела, като се отдръпна, щом докоснах бузата й — трябва да се погрижите за чая и да ме заведете в Ричмонд.

Това напомняне, че сме само кукли, събрани тук насила по чужда воля, ми причини страдание; но всичко в нашите отношения ми причиняваше страдание. Както и да ми говореше тя, думите й не вдъхваха ни вяра, ни надежда; а аз продължавах да я обичам — без вяра и без надежда. Защо го повтарям хиляди пъти? Така беше и тъй щеше да бъде.

Позвъних за чая и келнерът, появявайки се отново с вълшебната си пръчка, внесе последователно петдесетина принадлежности за закуската, но от чая нямаше ни следа. Табла, чайни чаши и чинийки, чинии, ножове и вилици (включително ножове за разрязване на месо, лъжици (всякакви размери), солници, едно меко кейкче, най-грижливо покрито с дебел железен капак, полуразтопено парче масло между стръкчета магданоз като Мойсей в тръстиките, бледо хлебче с напудрена глава, две триъгълни филии хляб с отпечатъци, доказващи допира им с кухненската скара, и най-после дебел домашен чайник, който келнерът внесе със залитане, измъчен от тежестта му. След продължително прекъсване в подготовката на угощението той се появи най-сетне пак със скъпоценна кутийка с някакви клончета. Попарих ги с вряла вода и като последица от всички тия приготовления получих за Естела чашка неизвестно питие.

След като платих сметката — без да забравя келнера, коларя и камериерката, с една дума, след като раздадох толкова почерпки, че предизвиках презрение и ненавист в цялото заведение, а чантата на Естела доста поолекна, — ние се качихме във файтона и потеглихме. Файтонът сви към Чийпсайд, после затрополи по Нюгейт Стрийт и скоро стигнахме до стените, от които толкова много се срамувах.

— Какво е това? — попита Естела.

Престорих се глупаво, че не мога да се сетя изведнъж какво е, после й казах. А когато тя изгледа затвора и прибра пак главата си във файтона, прошепвайки: „Горките!“, за нищо на света не бих признал, че бях влизал там.

— Мистър Джагърс — казах аз, за да насоча ясно разговора към нещо друго — минава за човек, който знае тайните на това мрачно заведение по-добре от всеки друг лондончанин.

— Струва ми се, че той знае най-добре тайните на всички сгради — каза тихо Естела.

— Предполагам, че често сте го виждали?

— Виждала съм го ту по-рядко, ту по-често, още откакто се помня. Но и сега го познавам толкова, колкото по времето, когато се учех да говоря. А вие разбирате ли се с него? Сближихте ли се?

— Откакто свикнах с недоверчивото му държане — отговорих аз, — всичко върви добре.

— Близки ли сте?

— Вечерях веднъж в дома му.

— Сигурно е интересен дом — рече Естела, като се сви.

И с нея дори не би трябвало да разговаряме много свободно за опекуна си; но аз бих се отпуснал да й опиша вечерята на Джерард Стрийт, ако не бяхме се озовали внезапно пред уличен фенер; докато минавахме по осветената от него ивица, всичко изглеждаше озарено и съживено от необяснимото чувство, което бях вече изпитал; а когато я отминахме, няколко мига бях замаян, като че бях ослепен от мълния.

Започнахме друг разговор — за пътя, по който пътувахме, и за лондонските квартали, които се намираха от двете му страни. Естела ми каза, че големият град й е почти непознат, защото не се отделяла никога от мис Хавишам, преди да замине за Франция, а и тогава само минала през Лондон на отиване и на връщане. Запитах я дали моят опекун е натоварен да се грижи за нея при престоя й тук. Тя ми отговори твърде красноречиво:

— Пази боже! — без да прибави нито дума.

Невъзможно беше да не забележа, че се старае да ме привлече, че се държи подкупващо и дори прави усилие да ме спечели. Но аз не се чувствувах по-щастлив от това нейно държане, защото, дори да не се държеше така, като че с нас се разпореждат други, пак щях да почувствувам, че си играе със сърцето ми само защото й е хрумнало да постъпи така, а не защото би й било жал да го разбие и захвърли.

Когато минахме през Хамърсмит, аз и посочих къде живее мистър Матю Покет и казах, че домът му не е много далеко от Ричмонд, та се надявам да я виждам от време на време.

— О, да, ще ме виждате; ще идвате, когато намирате за добре. Ще съобщят за вас на семейството, в което ще живея; в същност вече са му съобщили.

Запитах дали семейството, при което ще живее, е многобройно.

— Не, само двама души: майка и дъщеря. Майката била знатна лейди, но няма нищо против да увеличи дохода си.

— Чудно ми е как мис Хавишам е могла да се раздели отново и толкова скоро с вас.

— Това е част от плановете на мис Хавишам за моето бъдеще, Пип — каза Естела и въздъхна, като че беше уморена; — трябва постоянно да й пиша, да се връщам редовно при нея, да й давам отчет как съм… аз и скъпоценностите… защото почти всичките са вече мои.

Тя ме назова за пръв път по име. Стори го, разбира се, преднамерено, като знаеше, че аз ще скътам като съкровище в паметта си това обръщение.

В Ричмонд стигнахме прекалено бързо; местоназначението ни беше един дом край парка. Солиден стар дом, откъдето турнюри, пудри, бенки, бродирани палта, дълги чорапи и шпаги са тръгвали неведнъж към двореца. Няколко стари дървета пред къщата напомняха със своите неестествено подрязани корони турнюрите, перуките и колосаните фусти; но отреденото им място в шествието на мъртъвците не беше далеко и те щяха скоро да го заемат и да отшумят като всичко останало.

Звънче със старинен звън — което е възвестявало често: зеления кринолин… меча с елмазената дръжка… пантофките с червени токчета и сапфир — прозвуча глухо в лунната светлина и две камериерки с бузки като череши изтичаха да посрещнат Естела. Парадният вход погълна скоро вещите й, тя ме дари с ръкуване и усмивка, пожела ми лека нощ и бе погълната на свой ред от входа. Останах да гледам къщата и си мислех колко щастлив щях да бъда, ако живеех тук с Естела, като съзнавах ясно в същото време, че с нея никога не съм щастлив, а винаги страдам.

Качих се с дълбока болка във файтона, за да се върна в Хамърсмит, и слязох с още по-дълбока болка. Пред входа видях малката Джейн Покет, която се връщаше от гостуване, придружавана от своя малък избраник; и му завидях, при все че той се намираше под властта на Флопсън.

Мистър Покет бе отишъл някъде да изнесе лекция; той изнасяше прекрасни лекции по уредбата на домакинствата, а ръководствата му за отношенията към децата и прислугата се смятаха за най-добрите по този въпрос. Но мисис Покет си беше в къщи и при това твърде загрижена, защото на най-малкото бяха дали да се залъгва с един игленик, докато Милърс се бавеше необяснимо (с някакъв роднина от пехотната гвардия). А от игленика липсваха сега повече игли, отколкото можеха да се препоръчат на един толкова млад пациент за външна употреба или като укрепващо лекарство.

Тъй като мистър Покет се ползуваше със заслужена слава, че дава превъзходни практически съвети, има ясни и здрави схващания и необикновено проницателен ум, аз, обзет от своята дълбока болка, си помислих дали да не поискам позволение да му се доверя. Но щом вдигнах глава и зърнах мисис Покет, която четеше книгата за титлите, след като бе предписала на малкия всемогъщото лекарство сън, аз си казах: „В същност… не, няма да му се доверя.“