Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Катрин, Хамптън Корт, ноември 1541

Е, да видим, какво имам сега?

Изненада, изненада! Нямам никакви приятели, а си мислех, че имам десетки.

Нямам любовници, а си мислех, че ме преследват като истинска напаст.

Както се оказва, нямам дори близки — всички изчезнаха.

Нямам съпруг, понеже той не желае да ме вижда, и нямам дори изповедник, понеже сам архиепископът се превърна в мой инквизитор. Всички се държат толкова подло с мен и е толкова нечестно, че не знам какво да мисля или какво да кажа. Дойдоха при мен, когато танцувах с дамите си, и казаха, че кралят е заповядал да не излизам от покоите си.

За миг — такава съм глупачка, баба имаше право, когато казваше, че никога не е имало по-голяма глупачка от мен — си помислих, че това е представление на поетична драма и че някой, преоблечен в маскараден костюм, ще влезе и ще ме залови, а после друг маскиран човек ще пристигне да ме спаси и ще има турнир или мнима битка по реката или нещо забавно. В неделята цялата страна беше отправила към Бог благодарствени молитви в моя чест, затова очаквах на следния ден да има някакво празненство. И така, стоях в стаята си, зад заключените врати, в очакване да влезе някой странстващ рицар или може би дори до прозореца ми да се приближи стълба или да има мнима обсада, може би кавалкада, влизаща в градината, и казах на дамите си: „Очаквам, че това ще е някоя хубава шега!“ Но чакахме цял ден в стаята ми и макар че изтичах и си смених роклята, за да съм готова, никой не дойде и аз повиках музиканти и поисках да ни развеселят и тогава влезе архиепископ Кранмър и каза, че времето за танци е отминало.

О, той може да бъде толкова неучтив! Изглежда толкова сериозен, сякаш има нещо много нередно. А после ме пита за Франсис Деръм! Тъкмо за Франсис Деръм, който е на служба при мен единствено по молба на собствената ми почитаема баба! Сякаш аз съм виновна! И всичко това, само защото някакъв жалък сплетничещ доносник е казал на архиепископа, че в Ламбет е имало флиртове, сякаш някого би трябвало да го е грижа за това сега! И трябва да кажа, че ако аз бях архиепископ, щях да се опитам да бъда по-почтен човек, а не да се вслушвам в подобни клюки.

Затова казвам, че всичко това е абсолютно невярно, и ако успея да се срещна с краля, лесно мога да го убедя да не се вслушва дори в една думичка срещу мен. И тогава милорд Кранмър ме изплашва истински, защото изрича с наистина ужасяващ глас: „Именно затова, мадам, няма да видите негово величество, докато името ви не бъде напълно изчистено. Ще разследваме всички обстоятелства, докато не потушим всички злобни клевети срещу вас.“

Е, аз не отговарям, защото знам, че злобните клевети срещу мен не могат да бъдат изцяло потушени, или каквото е там, но със сигурност всичко това в Ламбет беше просто история между едно момиче и един младеж, а сега аз съм омъжена за краля: кой би трябвало да се тревожи какво се е случило преди толкова много време? Та това е преди цял един живот, преди цели две години! Кого би трябвало изобщо да го е грижа за това сега?

Може би на сутринта всичко това ще отмине и ще бъде забравено. Понякога кралят има странни прищевки, настройва се срещу един или друг човек и нарежда да го обезглавят и често пъти след това съжалява. Той се настрои против горката кралица Ана от Клев, без да има причина за това, и тя се отърва, като получи двореца Ричмънд и стана неговата най-добра сестра. Така че ние отиваме да си легнем в бодро настроение и аз питам лейди Рочфорд какво мисли, а тя изглежда доста странно и казва, че според нея може и да се измъкна, ако запазя самообладание и отричам всичко. Подобна утеха звучи доста студено, изречена от нея, която е станала свидетелка как собственият й съпруг отива на ешафода, след като е отрекъл всичко. Но аз не й казвам това от страх да не я разгневя.

Катрин Тилни спи с мен. Когато идва в леглото, тя се засмива и казва, че сигурно ми се иска тя да беше Том Кълпепър. Не казвам нищо, защото наистина ми се иска да беше така. Искам го толкова много, че ми идва да заплача за него. Дълго след като тя е захъркала, лежа будна и ми се иска всичко да се беше развило различно за мен и Том да беше дошъл в къщата в Ламбет и може би да се беше сбил с Франсис и може би да го беше убил, а след това да ме беше отвел и да се беше оженил за мен. Ако тогава беше дошъл да ме вземе, никога нямаше да стана кралица и да имам огърлица от плоски диаманти. Но щях да спя по цяла нощ в прегръдките му и понякога този избор ми се струва по-добър. Тази вечер този избор определено ми се струва по-добър.

Спя толкова зле, че в зори вече съм будна и лежа в тишината, докато сивата светлина проблясва през капаците на прозорците, и си мисля, че бих дала всичките си накити, за да видя Том Кълпепър и да чуя смеха му. Бих дала цялото си богатство, за да бъда в прегръдките му. Моля те, Господи, дано той знае, че ме държат насила в покоите ми, а не да си мисли, че страня от него. Би било твърде ужасно, ако, когато изляза, той ми се е обидил, че го пренебрегвам, и ухажва някоя друга. Бих умряла, ако той си хареса друго момиче. Наистина мисля, че сърцето ми ще бъде разбито.

Щях да му изпратя бележка, ако се осмелявах, но никой не трябва да излиза от покоите ми, а не смея да се доверя на някого от слугите да предаде съобщение. Носят ми закуска в покоите, не ми е позволено да излизам дори за да се храня. Не мога дори да ходя на църква: в покоите ми ще дойде изповедник, за да се помоли заедно с мен, преди архиепископът да дойде да говори с мен отново.

Наистина започвам да си мисля, че това не е правилно: може би е редно да възразя срещу него. Аз съм кралица на Англия. Не могат да ме държат в покоите ми, сякаш съм някакво непослушно момиче. Аз съм напълно пораснала, аз съм дама, аз принадлежа към рода Хауърд. Аз съм съпруга на краля. За коя ме мислят те? Аз съм кралица на Англия в края на краищата. Мисля, че ще говоря с архиепископа и ще му кажа, че не може да се отнася така с мен. Мисля за това, докато се изпълвам със силно възмущение и решавам да настоявам пред архиепископа, да се отнася към мен с подобаващото уважение.

А после той не идва! Цяла сутрин седим в стаята, опитвайки се да шием разни неща, опитвайки се да си придадем вид на сериозно заети, в случай че вратата внезапно се отвори и влезе негова светлост архиепископът. Но не! Едва в края на следобеда — и това е един много мрачен следобед — вратата се отваря и той влиза: любезното му лице е много мрачно.

Всичките ми дами започват да се суетят развълнувано, сякаш самите те са ято невинни пеперуди, затворени заедно с вмирисан плужек. Аз оставам седнала: в края на краищата аз съм кралица. Просто ми се иска да можех да изглеждам както изглеждаше кралица Ана, когато дойдоха да я отведат. Тя наистина изглеждаше невинна, наистина изглеждаше несправедливо обвинена. Сега съжалявам, че подписах лист хартия с показания срещу нея. Сега осъзнавам колко изключително неприятно е да се съмняват в теб. Но откъде можех да знам, че един ден ще бъда в същото положение?

Архиепископът се приближава към мен, сякаш ужасно съжалява за нещо. Сложил си е тъжното изражение и сякаш води мислено някакъв ожесточен спор със себе си. За миг съм сигурна, че ще се извини, задето е бил толкова неучтив към мен вчера, ще ме помоли за прошка и ще ме освободи.

— Ваша светлост — казва много тихо той. — Толкова съм опечален да открия, че сте назначили в домакинството си онзи мъж Франсис Деръм.

За миг съм толкова удивена, че не казвам нищо. Това го знаят всички. Мили Боже, Франсис създаде достатъчно неприятности в двора, за да го знаят всички. Едва ли може да се каже, че е бил дискретен. Как може архиепископът да обявява това за свое откритие? Все едно да заявиш, че си открил град Хъл!

— Ами, да — казвам. — Това го знаят всички.

Той отново свежда очи, ръцете му се сключват върху покритото с расо шкембе.

— Знаем, че сте имали отношения с Деръм, когато сте били в къщата на баба си — казва той. — Той призна това.

О! Този глупак. Сега не мога да го отрека. За какво му е било да казва подобно нещо? За какво му са били тези невъздържани хвалби?

— Какво трябва да предположим, освен че злонамерено сте настанили възлюбения си на близък до вас пост? — пита той. — Така че да можете да се срещате всеки ден? Така че той да може да идва при вас без присъствието на вашите дами? Дори без да е съобщено за идването му?

— Ами недейте да предполагате нищо — казвам доста дръзко. — А той и без друго не ми е възлюбен. Къде е кралят? Искам да го видя.

— Били сте любовница на Деръм в Ламбет, не сте били девствена, когато сте се омъжили за краля, и Деръм е бил ваш любовник след женитбата ви — казва той. — Вие сте прелюбодейка.

— Не! — повтарям аз. Истината е безнадеждно смесена с лъжа, а и освен това не знам какво им е известно със сигурност. Само ако Франсис се беше родил с умението да си затваря устата! — Къде е кралят? Настоявам да го видя!

— Сам кралят ми заповяда да разследвам поведението ви — казва той. — Не можете да го видите, докато не отговорите на въпросите ми и името ви не бъде изчистено, така че по него да няма и петънце.

— Ще се видя с него! — Скачам на крака. — Не можете да ми попречите да отида при съпруга си. Това сигурно е противозаконно!

— И без друго него го няма.

— Няма ли го? — За миг изпитвам чувството, че подът се е разлюлял под забързаните ми крака, сякаш танцувам на някоя баржа. — Няма ли го? Къде е отишъл? Не може да си е отишъл. Отседнали сме тук, докато отидем в Уайтхол за Коледа. Няма къде другаде да отиде, той не би ме оставил тук просто така. Къде е отишъл?

— Отиде в двореца Оутландс.

— В Оутландс? — това е домът, в който се оженихме. Той никога не би отишъл там без мен. — Това е лъжа! Къде е отишъл? Това не може да е вярно!

— Трябваше да изпълня най-печалното задължение в живота си, да му кажа, че сте били любовница на Деръм и че се опасявам, че все още сте такава — казва Кранмър. — Бог е свидетел, че бих искал да му спестя тази новина. Помислих си, че ще си загуби ума от скръб, мисля, че разбихте сърцето му. Той замина веднага за Оутландс, като взе със себе си съвсем малка свита. Не желае да вижда никого: вие разбихте сърцето му и опропастихте себе си.

— За Бога, не — изричам немощно. — О, за Бога, не — това наистина е много лошо, но ако е взел Томас със себе си, тогава поне най-скъпият ми любим е в безопасност, и не сме заподозрени. — Той ще бъде самотен без мен — казвам с надеждата, че архиепископът ще назове спътниците му.

— Той направо може да полудее от мъка — заявява той.

— О, Боже! — Е, какво мога да кажа? Кралят беше абсолютно луд още преди да се случи каквото и да било от тези неща, и вината за това наистина не може да се припише на мен.

— Той няма ли спътници? — питам хитро. Моля те, Господи, дано Томас е в безопасност.

— Камериерът му — отвръща той. Е, слава Богу, Томас не е в опасност. — Всичко, което можете да направите сега, е да си признаете.

— Но аз не съм направила нищо! — възкликвам.

— Приели сте Деръм на служба в домакинството си.

— По молба на баба ми. И той не е оставал насаме с мен, нито пък е правил нещо повече от това, да ме докосне по ръката — истинската ми невинност ми дава малко сили. — Ваше преосвещенство, много лошо сте сторили, че сте обезпокоили краля. Не знаете какъв е, когато се разгневи.

— Единственото, което можете да направите, е да си признаете.

Това така ми напомня на някой нещастник, тътрещ се към Смитфийлд с наръч дърва, за да бъде изгорен на кладата, че спирам и се изкикотвам, чисто и просто от ужас.

— Наистина, ваше преосвещенство, не съм направила нищо. И се изповядвам всеки ден, вие знаете това, и никога не съм сторила нищо.

— Смеете се? — възкликва той, ужасен.

— О, само от шока! — казвам нетърпеливо. — Трябва да ми позволите да отида в Оутландс, архиепископе. Наистина трябва. Трябва да видя краля и да му обясня.

— Не, трябва да обясните на мен, дете мое — казва сериозно той. — Трябва да ми кажете какво сте сторили в Ламбет и какво сте направили след това. Трябва да направите пълна и искрена изповед и може би тогава ще мога да ви спася от ешафода.

— Ешафода ли? — Изпищявам думата, сякаш не съм я чувала никога преди. — Какво имате предвид с „ешафода“?

— Ако сте изневерили на краля, това е акт на държавна измяна — казва той бавно и ясно, сякаш съм дете. — Държавната измяна се наказва със смърт. Сигурно знаете това.

— Но аз не съм му изменила — изломотвам аз. — Ешафодът! Мога да се закълна върху Библията. Мога да се закълна в живота си. Никога не съм извършвала измяна, никога не съм извършила нищо! Питайте когото искате! Питайте когото искате! Аз съм добро момиче, вие знаете това, кралят ме нарича своята роза, своята роза без нито един трън. Аз нямам друга воля освен неговата…

— Наистина, ще трябва да се закълнете във всичко това върху Библията. И затова трябва да сте напълно сигурна, че нито думичка от казаното от вас не е лъжа. Сега ми разкажете какво се е случило между вас и онзи млад мъж в Ламбет. И помнете: Бог чува всяка дума, която изричате, а освен това ние вече разполагаме с неговите признания, той ни разказа всичко.

— Какво е признал? — питам аз.

— Няма значение. Вие ми разкажете какво направихте.

— Бях много млада — казвам. Крадешком вдигам очи към него, за да видя дали не е склонен да ме съжали. Да! Да! Очите му направо са пълни със сълзи. Това е толкова добър знак, че се изпълвам с много по-голяма увереност. — Бях много млада и се боя, че всички момичета в стаята на дамите бяха с лошо поведение. Те не ми бяха добри приятелки и съветнички.

Той кимва:

— Те пускаха младите мъже от домакинството да влизат в стаята на момичетата, така ли?

— Да. И Франсис дойде през нощта да ухажва друго момиче, но после си хареса мен — правя пауза. — Тя не беше и наполовина толкова хубава като мен, а тогава даже нямах тези прекрасни дрехи.

По някаква причина архиепископът въздиша:

— Това е суета. От вас се очаква да признаете греха, който сте извършили с младежа.

— Да! Признавам го. Много съм разстроена. Той беше много настоятелен. Настояваше. Кълнеше се, че е влюбен в мен и аз му повярвах. Бях много млада. Той ми обеща да се ожени за мен. Мислех, че сме женени. Той настоя.

— Той дойде ли в леглото ви?

Иска ми се да кажа „не“. Но ако този глупак Деръм им е разказал всичко, тогава аз мога единствено да се постарая нещата да изглеждат по-добре.

— Да. Не го поканих, но той настоя. Принуди ме.

— Насилил ви е?

— Да, почти.

— Вие не се ли развикахте? Били сте в стаята заедно с всички останали млади дами? Те щяха да ви чуят.

— Оставих го да го направи. Но не го исках.

— Значи той е легнал с вас?

— Да. Но никога не е бил гол.

— Напълно облечен ли беше?

— Искам да кажа, че никога не беше гол, освен когато си свали панталона. Тогава беше.

— Беше какво?

— Тогава беше гол — дори на мен това ми звучи неубедително.

— И е отнел девствеността ви.

Не виждам как бих могла да се измъкна от това.

— Ъъ…

— Бил е ваш любовник.

— Не мисля…

Той се изправя, сякаш се готви да си върви.

— Това изобщо не ви е от полза. Не мога да ви спася, ако ме лъжете.

Толкова се боя да не си тръгне, че надавам вик, затичвам се след него и го хващам за ръката.

— Моля ви, ваше преосвещенство, ще ви кажа. Просто толкова се срамувам и толкова съжалявам… — вече ридая: той изглежда толкова строг и суров, и ако не вземе моята страна, как ще обясня всичко това на краля? Страхувам се от архиепископа; от краля обаче изпитвам абсолютен ужас.

— Говорете. Легнали сте с него. Държали сте се един с друг като мъж и жена.

— Да — казвам аз, подтикната към искреност. — Да, държахме се като мъж и жена.

Той отдръпва ръка от мен, сякаш имам някаква кожна болест и затова не иска да ме докосва. Сякаш съм прокажена. Аз, която само преди два дни бях толкова ценна, та цялата страна благодареше на Бог, задето кралят ме е намерил! Не е възможно. Не е възможно всичко да се обърка толкова бързо.

— Ще обмисля изповедта ви — казва той. — Ще я отправя към Бог в молитва. Трябва да кажа на краля. Ще обмислим пред какви обвинения ще трябва да се изправите.

— Не можем ли просто да забравим, че всичко това се е случило? — прошепвам, като кърша ръце; пръстените натежават върху пръстите ми. — Беше толкова отдавна. Беше преди години. Никой дори не може да си го спомни. Не е нужно кралят да знае, вие сам го казахте, това ще разбие сърцето му. Просто му кажете, че нищо важно не се е случило, и попитайте не може ли всичко да си бъде както преди?

Той ме поглежда, сякаш съм напълно луда.

— Кралица Катрин — внимателно казва той. — Вие предадохте краля на Англия. Наказанието е смърт. Не можете ли да разберете това?

— Но всичко това беше много преди да се омъжа — изхленчвам. — Не беше измяна спрямо краля. Аз дори не го бях срещнала. Нима кралят няма да ми прости за момичешките ми грешки? — чувствам как риданията се надигат в гърлото ми и не мога да ги удържа. — Той със сигурност няма да ме съди жестоко за грешките в детството ми, когато не бях нищо повече от зле пазено момиченце? — преглъщам. — Със сигурност негово величество ще прояви добрина към мен? Той ме обичаше, а аз го направих толкова щастлив. Той благодари на Бог за мен, а това, това е нищо — сълзите се леят като порой по лицето ми. Съжалението ми не е престорено — изпитвам истински ужас да стоя тук, изправена пред този ужасен човек, да се оплитам в лъжи, за да накарам нещата да изглеждат по-добре. — Моля ви, сър, моля ви, простете ми. Моля ви, кажете на краля, че не съм извършила никаква сериозна простъпка.

Архиепископът се отдръпва от мен.

— Успокойте се. Успокойте се. Сега няма да говорим повече.

— Кажете, че ще ми простите, кажете, че кралят ще ми прости.

— Надявам се, че ще го направи. Надявам се, че може да го направи. Надявам се, че може да бъдете спасена.

Вкопчвам се в него, ридаейки невъздържано.

— Не можете да си отидете, докато не ми обещаете, че ще бъда в безопасност.

Той се помъква към вратата, макар че съм се вкопчила в него като плачещо дете.

— Мадам, трябва да се успокоите.

— Как мога да съм спокойна, когато ми казвате, че кралят ми е сърдит? Когато ми казвате, че наказанието е смърт? Как мога да бъде спокойна? Аз съм само на шестнайсет, не мога да бъда обвинена, не мога да бъда…

— Пуснете ме, мадам, това поведение не ви е от полза.

— Няма да си тръгнете, без да ме благословите.

Той ме отблъсква от себе си, а след това бързо прави кръстния знак във въздуха над главата ми.

— Ето. Ето ви, in nomine… filii…[1], ето, а сега се успокойте.

Хвърлям се на пода, за да избухна в ридания, но чувам как вратата се затваря зад гърба му и макар че той не е там да ме види, не мога да спра да плача. Дори когато вътрешната врата се отваря и моите дами влизат, продължавам да плача. Дори когато те започват да пърхат около мен и да ме потупват по главата, отказвам да седна и да се развеселя. Сега толкова се страхувам, толкова много се страхувам.

Бележки

[1] В името на Сина… (лат.) — Б.пр.