Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (19)

Катрин, Дартфорд, 2 януари 1540

Пълен кошмар! О, Господи! Ужас, надминаващ и най-лошите ми страхове! Ще умра от това, със сигурност ще умра. Чичо дойде тук, чак от Гринич, специално за да ме види, и ме повика при себе си. Какво, за Бога, може да иска от мен? Сигурна съм, че е научил за разговора ми с краля и мисли много лоши неща за това и ще ме изпрати у дома при баба ми заради неподобаващо на една девойка поведение. Ще умра. Ако ме изпрати в Ламбет, това унижение ще ме убие. Но ако ме изпрати обратно в Хоршам, ще имам щастието да умра от отегчение. Ще се хвърля в тамошната река, как й беше името — река Хорш, река Шам — в езерото с патиците ще се хвърля, ако трябва — и ще се удавя, и те много ще съжаляват, като се удавя и всички те ме изгубят.

Сигурно така се е чувствала моята братовчедка кралица Ана, когато е знаела, че трябва да застане пред него, обвинена в прелюбодеяние, и е знаела, че той няма да застане на нейна страна. Сигурно е била безумно изплашена, поболяла се от ужас, но съм готова да се закълна, че не се е чувствала по-зле, отколкото аз се чувствам сега. Бих могла да умра от ужас. Мога просто да умра от ужас още преди изобщо да го видя.

Ще се срещна с него в личните покои на нейна светлост лейди Рочфорд: позорът очевидно е толкова голям, че трябва да си остане само между нас, членовете на рода Хауърд, и когато влизам, тя седи в прозоречната ниша, затова предполагам, че именно тя му е разказала всичко за случилото се. Когато тя ми се усмихва, аз я поглеждам намръщено, задето е такава стара клюкарка, и й правя ужасна физиономия, за да й покажа кого виня за участта си.

— Почитаеми чичо, умолявам ви да не ме изпращате в Хоршам — казвам аз в мига, в който прекрачвам прага.

Той ме поглежда навъсено.

— Добър ден и на теб, племеннице — казва ледено той.

Отпускам се, за да направя реверанс: почти съм готова да падна на колене.

— Моля ви, милорд, не ме изпращайте и обратно в Ламбет — казвам. — Умолявам ви. Лейди Ана не е недоволна от мен, тя се разсмя, когато й разказах… — замлъквам насред изречението. Твърде късно осъзнавам, че да разкажа на чичо си как съм казала на годеницата на краля, че макар да е дебел и стар, той е също и неописуемо суетен, навярно не е най-умното нещо. — Не съм й казала нищо — поправям се. — Но тя е доволна от мен и казва, че ще приеме съветите ми, макар баба да ме мисли за глупачка.

Сардоничният му, гръмък, подобен на лай смях ми дава да разбера, че е съгласен с мнението на баба ми.

— Е, всъщност, не точно съветите ми, сър: но тя е доволна от мен, и кралят също, защото ми изпрати златна брошка. О, моля ви, чичо, ако ми позволите да остана, никога вече няма да говоря така открито, даже няма и да дишам! Моля ви, умолявам ви, напълно невинна съм за всичко!

Той отново се засмива.

— Наистина — казвам. — Моля ви, чичо, не се извръщайте от мен, моля ви, доверете ми се. Ще бъда добро момиче, ще ви накарам да се гордеете с мен, ще се опитам да бъда съвършена…

— О, замълчете, доволен съм от вас — казва той.

— Ще сторя всичко…

— Казах, че съм доволен от вас.

Вдигам поглед.

— Наистина ли?

— Изглежда, че сте се държали възхитително. Значи кралят танцува с вас?

— Да.

— И разговаря с вас?

— Да.

— И изглеждаше много запленен от вас?

Налага се да се замисля за миг. Не бих го нарекла точно „запленен“. Той не приличаше на млад мъж, чиито очи се смъкват надолу от лицето ми, за да зърнат крадешком гърдите ми, докато ми говори, или който се изчервява, когато му се усмихвам. И освен това, кралят едва не се блъсна в мен, когато лейди Ана го отхвърли. Той още беше в потрес. Беше готов да заговори на всекиго, за да скрие обидата и смущението си.

— Той наистина говори с мен — повтарям безпомощно.

— Много съм доволен, че ви е удостоил с вниманието си — казва чичо. Говори бавно, сякаш е учител, а аз би трябвало да проумея нещо.

— О!

— Много доволен.

Хвърлям поглед през стаята към лейди Рочфорд, за да разбера дали това й звучи смислено. Тя леко ми се усмихва и ми кимва.

— Той ми изпрати брошка — напомням на чичо.

Той ме поглежда остро:

— Ценна ли?

Правя лека гримаса:

— Нищо в сравнение със самурените кожи, които изпрати на лейди Ана.

— Надявам се, че не. Но беше златна, нали?

— Да, и красива.

Той се обръща към лейди Рочфорд:

— Така ли е?

— Да — казва тя. Те си разменят леки усмивки, сякаш всеки от тях разбира добре другия.

— Ако негово величество ви удостои отново с честта да говори с вас, ще положите усилия да бъдете много очарователна и приятна.

— Да, почитаеми чичо.

— От подобни дребни прояви на внимание произтичат големи жестове на благоволение. Кралят не е доволен от лейди Ана.

— Той й изпрати самурени кожи — напомням му аз. — И то много хубави.

— Знам. Но не в това е въпросът.

На мен ми се струва, че точно в това е въпросът, но благоразумно се въздържам да го поправя, а стоя и чакам, без да помръдна.

— Той ще ви вижда всеки ден — казва чичо. — И вие можете да продължите да го радвате. Тогава той може би ще изпрати самурени кожи и на вас. Разбирате ли?

Това за самурените кожи наистина го разбирам.

— Да.

— Следователно, ако искате подаръци и моето одобрение, ще направите най-доброто, на което сте способна, за да се държите очарователно и приятно с краля. Лейди Рочфорд ще ви дава съвети.

Тя ми кима.

— Лейди Рочфорд е изключително опитна и осведомена придворна — продължава чичо. — Малко хора са виждали толкова често краля през живота му. Лейди Рочфорд ще ви каже как трябва да продължавате оттук нататък. Нашата надежда и намерение е кралят да ви удостои с благоволението си, накратко, да се влюби във вас.

— В мен?

И двамата кимват. Съвсем ли са полудели? Та той е престарял, трябва още преди години да се е отказал от всякакви мисли за любов. Той има дъщеря, принцеса Мери, много по-възрастна от мен, почти достатъчно стара да ми бъде майка. Той е грозен, зъбите му са изгнили и заради куцането изглежда, сякаш се клатушка като тлъста стара гъска. Такъв мъж трябва още преди години да си е избил от главата всякакви мисли за любов. Би могъл да мисли за мен като за своя внучка, но не и по какъвто и да било друг начин.

— Но той ще се жени за лейди Ана — изтъквам аз.

— Въпреки това.

— Той е твърде стар, за да се влюби.

Чичо ме стрелва с такъв намръщен поглед, че леко изписквам от ужас.

— Глупачка — казва кратко той.

Поколебавам се за миг. Възможно ли е те наистина да искат да кажат, че желаят този стар крал да ми бъде любовник? Дали трябва да кажа нещо за девствеността си и за безупречната си репутация, които в Ламбет изглеждаха толкова важни?

— Репутацията ми? — прошепвам.

Чичо отново се разсмива.

— Това няма значение — казва той.

Поглеждам към лейди Рочфорд, от която се очаква да бъде моя по-възрастна наставница и придружителка в един развратен двор, да следи за поведението ми и да пази скъпоценната ми чест.

— Мога да ви обясня всичко по-късно — казва тя.

Тогава схващам, че не бива да казвам нищо.

— Да, милорд — казвам много мило.

— Вие сте хубаво момиче — казва той. — Дадох на лейди Рочфорд пари да ви вземе нова рокля.

— О, благодаря ви!

Той се усмихва на внезапното ми въодушевление. Обръща се към лейди Рочфорд:

— И ще оставя на ваше разположение един слуга. Той може да ви служи и да изпълнява поръчките ви. Изглежда, може би ще се окаже, че си струва труда да държа един човек при вас. Кой би си го помислил? Както и да е, осведомявайте ме редовно как вървят нещата тук.

Тя се надига от мястото си и прави реверанс. Той излиза, без да каже и дума повече. Двете оставаме сами.

— Какво иска той? — питам аз, напълно объркана.

Тя ме гледа, сякаш ми взема мярка за рокля, оглежда ме от горе до долу.

— За момента няма значение — мило казва тя. — Той е доволен от вас и това е най-важното.