Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (28)

Катрин, дворецът Гринич, 7 януари 1540

Кралят вече го нямаше, когато пристигнахме в покоите на кралицата в деня след сватбата, затова пропуснах възможността да видя краля на Англия по нощна риза в утринта след сватбата му, макар да бях решила непременно да зърна тази гледка. Прислужничките влязоха да й занесат ейл, дърва за огъня и вода, за да се измие в стаята си, а ние изчакахме, докато ни повикат да й помогнем да се облече. Тя седеше в леглото с нощна шапчица на главата и спускаща се по гърба спретната плитка, от която не се беше измъкнало дори едно косъмче. Трябва да кажа, че не приличаше на момиче, което се е забавлявало цяла нощ. Тя изглеждаше точно същата както когато я сложихме да си легне снощи, напълно спокойна и миловидна по своя кравешки начин, и се държеше достатъчно приятно с всички, без да моли за някакви специални услуги и без да се оплаква от нищо. Аз стоях до леглото и тъй като никой не ми обръщаше внимание, подръпнах чаршафа и хвърлих бърз поглед.

Не видях нищо. Точно така. Нищичко. Говорейки от позицията на момиче, на което неведнъж се е налагало тайно да смъкне някой чаршаф долу до помпата и да го изпере и да спи на него, както си е още мокър, знам кога един мъж и едно момиче са използвали едно легло за нещо повече от спане. Не и това легло. Бих заложила скъпоценната си репутация, че кралят не я е обладал и тя не е прокървила. Бих се обзаложила на цялото състояние на Хауърдови, че са заспали точно както ги оставихме, когато ги сложихме да си легнат, един до друг като две малки кукли. По долния чаршаф нямаше дори гънки, да не говорим пък за петна. Бих заложила Уестминстърското абатство, че между тях не се е случило нищо.

Знаех кой би искал да научи веднага — лейди Любопиткова-Паркър^[1], разбира се. Направих реверанс и излязох от стаята, все едно отивам да изпълня някаква поръчка, и я намерих точно когато излизаше от собствените си покои. Щом видя лицето ми, тя сграбчи ръцете ми и ме дръпна обратно в стаята си.

— Залагам цяло състояние, че той не я е обладал — казвам тържествуващо, без думичка обяснения.

Едно нещо, което харесвам в лейди Рочфорд, е че тя винаги знае за какво говоря. Никога не се налага да й обяснявам нищо.

— Чаршафите — казвам. — По тях няма и петънце, дори не са намачкани.

— Никой не ги е сменял?

Поклащам глава:

— Аз влязох първа след прислужниците.

Тя изважда от шкафа до леглото един суверен и ми го дава:

— Това е много добре — казва тя. — Ние двете с вас трябва винаги първи да научаваме всичко.

Усмихвам се, но си мисля как с този суверен ще си купя нови панделки за украса на новата си рокля, а може би и нови ръкавици.

— Не казвайте на никого другиго — предупреждава ме тя.

— Не бива ли? — възроптавам.

— Не — казва тя. — Знанието винаги е ценно, Катрин. Ако знаеш нещо, което никой друг не знае, значи имаш тайна. Ако знаеш нещо, което всички останали знаят, тогава не си по-добра от тях.

— Не мога ли да кажа поне на Ан Басет?

— Аз ще ти кажа кога можеш да съобщиш — казва тя. — Може би утре. Сега се връщай при кралицата. Идвам след минута.

Правя каквото ми казва и докато излизам, я виждам, че пише бележка. Ще пише на чичо ми да му съобщи, че според мен кралят не си е лягал със съпругата си. Надявам се да му съобщи, че именно аз първа съм помислила за това, а не тя. Тогава първият суверен може да бъде последван от втори. Започвам да разбирам какво има предвид той с думите, че важните постове носят големи облаги. На кралска служба съм само от броени дни, а вече съм по-богата с два суверена. Дайте ми един месец и ще натрупам цяло състояние.