Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (25)

Ана, дворецът Гринич, 6 януари 1540

Е, свърши се. Аз съм кралица на Англия. Аз съм съпруга. Седя от дясната страна на своя съпруг, краля, по време на сватбеното пиршество и изпращам усмивки по протежение на залата, така че всички — моите дами, лордовете по масите, обикновените хора в галерията — до един да могат да видят, че съм щастлива да бъда тяхна кралица и че ще бъда добра кралица и весела съпруга.

Архиепископ Кранмър проведе службата според свещените ритуали на Святата католическа църква в Англия, затова изпитвам леки угризения на съвестта. Това не доближава страната до реформираната религия, както обещах на брат ми и майка ми, че ще сторя. Моят съветник, граф Оверщайн, стои до мен и когато по време на вечерята се отваря пролука, тихо отбелязвам пред него, че се надявам той и благородниците от Клев да не са разочаровани от неуспеха ми да въведа краля в лоното на реформираната религия.

Той казва, че ще ми бъде позволено да упражнявам вярата си както желая, насаме, но кралят не иска да го притесняват с теологични въпроси в сватбения му ден. Казва, че кралят изглежда твърдо решен да запази църквата, която е създал и която е католическа, но отрича върховенството на папата. Кралят се противопоставя на реформаторите така, както и на ревностните паписти.

— Но ние без съмнение можехме да намерим словесна формулировка, която да удовлетворява и двама ни? — отбелязвам. — Брат ми имаше пламенно желание аз да подкрепя реформата на църквата в Англия.

Той прави гримаса:

— Реформирането на църквата не е такова, каквото го разбирахме ние — казва той, и от здраво стиснатите му устни, които образуват тънка линия, разбирам, че не иска да казва нищо повече.

— Несъмнено изглежда, че това е бил доста доходен процес — отбелязвам внимателно, мислейки си за големите къщи, в които отсядахме на идване от Дийл, които явно бяха бивши манастири или абатства, и за градините с лечебни растения около тях, прекопани, за да се насадят в тях цветя, и за фермите, някога изхранвали бедните, но сега превърнати в ловни паркове.

— Когато бяхме у дома, смятахме, че това е богоугоден процес — казва кратко той. — Не си давахме сметка, че е удавен в кръв.

— Не мога да повярвам, че сриването на параклисите, където обикновените хора са обичали да се молят, може да приближи тези хора до Бог — казвам аз. — И каква е ползата да им се забранява да палят свещи в памет на обичните си хора?

— Ползата е колкото земна, толкова и духовна — казва той. — Събираните от църквата налози не се премахват, а просто се плащат на краля. Но не е наша работа да правим забележки за това как Англия избира да чете молитвите си.

— Моят брат…

— Вашият брат ще стори по-добре да се погрижи за воденето на собствените си архиви — казва той, в пристъп на внезапно раздразнение.

— Какво?

— Той трябваше да изпрати писмото, което ви освобождава от обещанието ви да се омъжите за сина на Лотарингския херцог.

— Това не беше толкова важно, нали? — питам аз. — Кралят не ми каза нищо за това.

— Ние трябваше да се закълнем, че сме знаели за съществуването на това писмо, след това трябваше да се закълнем, че то ще бъде изпратено, преди да изтекат три месеца, а после трябваше да се закълнем, че самите ние ще гарантираме това. Ако вашият брат не го намери и не го изпрати, Бог знае какво ще стане с нас.

Ужасена съм.

— Не могат да ви държат като заложници заради воденето на архивите на брат ми! Невъзможно е наистина да мислят, че е съществувала пречка за сключването на брака, нали?

Той поклаща глава:

— Те знаят много добре, че сте свободна да се омъжите и че бракът е действителен. Но по някаква известна само на тях причина решават да хвърлят върху всичко сянка на съмнение, а грешката, допусната от брат ви в това, че ни позволи да дойдем без този документ, позволи появата на това съмнение. И ние бяхме изключително смутени.

Свеждам очи. Омразата на брат ми към мен се обръща срещу собствените му интереси, върви против интересите на собствената му страна, дори срещу интересите на собствената му религия. Усещам как гневът ми се надига при самата мисъл, че от ревност и омраза към мен той излага на риск дори самата ми женитба. Той е такъв глупак, такъв злобен глупак.

— Той е небрежен — е единственото, което казвам; но долавям треперещи нотки в гласа си.

— Това не е крал, спрямо когото може да проявяваш небрежност — предупреждава графът.

Кимвам. Съвсем ясно си давам сметка за присъствието на краля, който седи мълчаливо от лявата ми страна. Той не разбира немски, но не искам да ме погледне и да ме види друга, освен щастлива.

— Сигурна съм, че ще бъда много доволна — казвам с усмивка, а графът се покланя и се връща на мястото си.

Угощението приключва и архиепископът се надига от мястото си на масата. Моите съветници са ме подготвили за този момент и когато кралят се изправя на крака, аз знам, че също трябва да стана. Двамата следваме милорд Кранмър до голямата спалня на краля и заставаме на прага, докато архиепископът обикаля из стаята, люлее кадилницата и ръси леглото със светена вода. Това наистина е изключително суеверно и необичайно. Не знам какво щеше да каже майка ми; но съм сигурна, че нямаше да й хареса.

После архиепископът затваря очи и започва да се моли. До мен граф Оверщайн бързо превежда шепнешком:

— Той се моли вие двамата да спите добре и да не ви измъчват дяволски сънища.

Старая се на лицето ми да е изписано заинтересовано и набожно изражение. Но едва мога да сдържа усмивката си. Нима същите онези, затворили параклисите, за да попречат на хората да се молят за чудеса, тук в двореца се молят да бъдат опазени от дяволски сънища? Как може да ги разбере човек?

— Той се моли вие да не страдате от безплодие, нито пък кралят — от мъжко безсилие; моли се властта на Сатаната да не лиши краля от мъжественост или вас — от женственост.

— Амин — изричам бързо, сякаш някой би могъл да повярва на тези безсмислици. После се обръщам към моите дами и те ме придружават от стаята до собствените ми покои, където ще си облека нощницата.

Когато се връщам, кралят е застанал заедно с придворните си до голямото легло, а архиепископът още се моли. Кралят е по нощна риза, а раменете му са наметнати с голяма красива пелерина, подплатена с кожа. Захвърлил е тесните си панталони и виждам обемистата превръзка на крака му, където има отворена рана. Превръзката е чиста и нова, слава Богу, но дори при това положение мирисът от раната се просмуква в спалнята и се смесва отвратително с миризмата на тамян. Молитвите, изглежда, продължават, докато и двамата вече сме се преоблекли. Наистина, бихте си помислили, че досега вече би трябвало да сме защитени от дяволски сънища и немощ. Моите дами пристъпват напред и смъкват наметката от раменете ми. Стоя само по нощница пред целия двор и се чувствам толкова унизена и смутена, че почти пожелавам да си бях отново в Клев.

Лейди Рочфорд бързо повдига завивките от леглото, за да ме защити от любопитните им погледи, а аз се пъхвам между тях и сядам в леглото с гръб, опрян на възглавниците. От другата страна на леглото един млад мъж, Томас Кълпепър, коленичи, та Хенри да се облегне на рамото му, а друг хваща краля за лакътя, за да го оттласне нагоре. Крал Хенри сумти като уморен впрегатен кон, докато се вмъква в леглото. То хлътва под огромната му тежест и аз трябва да се извъртя непохватно и да се хвана здраво отстрани за рамката, за да не се претърколя към него.

Архиепископът вдига ръце над главата си за една последна благословия и аз поглеждам право напред. Будното лице на Катрин Хауърд привлича погледа ми: притиснала е длани една към друга, вдигнати към устните, сякаш се моли набожно, но е явно, че се мъчи да сдържи кикота си. Преструвам се, че не съм я видяла, от страх, че ще разсмее и мен, и когато архиепископът завършва молитвите, изричам: „Амин“.

После всички си отиват, слава Богу. Не намекват, че е редно да наблюдават консумирането на брака, но знам, че на сутринта ще трябва да видят чаршафите и да се убедят, че то се е състояло. Това е същността на кралската женитба. Това, а също и да се омъжиш за почти непознат човек, достатъчно стар да ти бъде баща.