Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (31)

Катрин, дворецът Уайтхол, януари 1540

Повикана съм да се упражнявам за участие в поетична драма, жива картина за откриването на турнира. Кралят ще пристигне маскиран като рицар от морето, а ние трябва да бъдем вълни, риби или нещо подобно, следващи го по пътя му, и да танцуваме пред кралицата и за двора. Неговият композитор е подготвил музиката, а ние ще бъдем шест на брой. Мисля, че представляваме музите, но не съм сигурна. Като се замисля сега, дори не знам какво е муза. Но се надявам, че е същество, което носи карнавален костюм, изработен от много фини копринени платове.

Сред другите танцьорки са Ан Басет, Алисън, Джейн, Мери, Катерина Кери и аз. От нас шестте най-хубава вероятно е Ан: тя има най-прекрасните руси коси и големи сини очи, и владее този номер, който трябва да науча — да свежда поглед, а после отново да вдига очи, сякаш е чула нещо изключително интересно и непристойно. Ако й кажеш колко струва един ярд плат за бродиране, тя свежда очи, а после ги вдига отново, сякаш си прошепнал, че я обичаш. Само ако някой друг гледа, разбира се. Ако сме си само ние, не си дава труд за това. То наистина я прави изключително пленителна, когато положи усилия. Сигурна съм, че най-хубавото момиче след нея съм аз. Тя е дъщеря на лорд и лейди Лайл и голяма любимка на краля, който е много очарован от това вдигане и свеждане на погледа и е обещал да й подари кон: мисля, че е доста добро възнаграждение за това, да не правиш нещо повече, освен да пърхаш с мигли. Наистина, в двора може да се натрупа цяло състояние, ако знаеш как.

Влизам в стаята тичешком, защото съм закъсняла, и там е самият крал, заедно с двама или трима от най-близките си приятели — Чарлс Брандън, сър Томас Уайът и младият Томас Кълпепър, — застанал при музикантите с партитурите в ръка.

Веднага правя много нисък реверанс и виждам, че Ан Басет е там, най-отпред, с много смирен и скромен вид, а с нея са другите четири момичета, които се кипрят като малки лебедчета в гнездо и се надяват да уловят погледа на краля.

Но аз съм тази, при чийто вид кралят се усмихва. Наистина се усмихва. Обръща се и казва:

— Ах! Моята малка приятелка от Рочестър!

Аз отново се отпускам в реверанс и се изправям, наклонена напред, така че мъжете да могат да видят добре ниско изрязаното ми деколте и гърдите ми, и ахвам: „Ваше величество!“, сякаш едва говоря от страст.

Виждам, че това се харесва на всички, а Томас Кълпепър, който има най-зашеметяващите сини очи, ми намига палаво като един родственик от рода Хауърд на друг.

— Наистина ли не ме познахте в Рочестър, скъпа? — пита кралят. И прекосява стаята, повдига с пръст брадичката ми и приближава лицето ми към своето, сякаш съм дете, и това не ми харесва много: но аз се заставям да остана неподвижна и казвам:

— Наистина, сир, не ви познах. Въпреки това бих искала да се опитам да ви позная отново.

— Как бихте ме познали отново? — пита той благосклонно, като мил баща на Коледа.

Е, този въпрос ме хваща натясно, защото не знам. Нямам какво да кажа: просто проявявах любезност. Трябва да кажа нещо, но абсолютно нищо не ми идва на ум. Затова вдигам поглед към него, сякаш главата ми гъмжи от признания, които искам да направя, но не смея да кажа нищо, и за свое огромно удоволствие усещам как бузите ми леко пламват и знам, че се изчервявам.

Изчервявам се единствено от суетност, разбира се, и от удоволствие, че съм предпочетена от самия крал пред онази развратница Ан Басет, но също и от неудобство, че нямам какво да кажа и че в главата ми няма нито една мисъл: но той вижда изчервяването и погрешно го взима за скромност, веднага пъхва ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме отвежда далече от останалите. Държа очите си сведени: дори не намигвам в отговор на мастър Кълпепър.

— Спокойно, дете — казва той много мило. — Горкото мило дете, не исках да ви поставям в неудобно положение.

— Много сте мил — е единственото, което успявам да промълвя. Виждам Ан Басет да гледа след нас така, сякаш е готова да ме убие. — Толкова се стеснявам.

— Прекрасно дете — казва той по-топло.

— Когато вие ме попитахте…

— Когато ви попитах какво?

Леко си поемам дъх. Ако той не беше крал, щях по-добре да знам как да изиграя това. Но той е кралят, и това ме прави неуверена. Освен това този мъж е достатъчно стар да ми бъде дядо: струва ми се много непристойно да флиртувам с него. После леко поглеждам нагоре към него и разбирам, че съм права. На лицето му е изписано онова изражение. Изражението, което толкова много мъже придобиват, когато ме погледнат. Сякаш искат да ме погълнат, да ме пленят, да ме изпият на една глътка.

— Когато ме попитахте дали бих искала да ви позная отново — казвам с тънко гласче, като малко момиченце. — Аз наистина бих искала.

— Как така бихте искали? — той се навежда, за да ме чуе, и аз внезапно осъзнавам в прилив на вълнение, че няма значение това, че той е крал. Той е влюбен в мен като иконома на нейна светлост баба ми. На лицето му е изписано точно същото нежно, предано изражение. Кълна се, че го разпознавам. Би трябвало: виждала съм го достатъчно често. Това е същото глупаво, лигаво изражение, което придобиват старците, когато ме видят, наистина доста противно. Това е изражението, с което старите мъже гледат жените, достатъчно млади да им бъдат дъщери, и си представят, че са млади като синовете си. Така гледат старците, когато изпитват похотливо желание към жена, достатъчно млада да им бъде дъщеря, и знаят, че не е редно.

— Защото сте толкова красив — казвам, поглеждайки го право в очите, като поемам риска и чакам да видя какво ще се случи. — Вие сте най-красивият мъж в двора, ваше величество.

Той стои напълно неподвижен, почти като човек, който внезапно е чул прекрасна музика. Като омагьосан.

— Мислите, че съм най-красивият мъж в двора? — пита той невярващо. — Мило дете, та аз съм достатъчно стар да ви бъда баща.

По-скоро дядо, ако трябва да сме честни, но аз вдигам разширени от почуда очи към него:

— Наистина ли? — изписуквам, сякаш не знам, че той наближава петдесет, а аз нямам още петнайсет. — Но аз не обичам момчетата. Те винаги изглеждат толкова глупави.

— Досаждат ли ви? — пита той на мига.

— О, не — казвам аз. — Нямам абсолютно нищо общо с тях. Но по-скоро бих предпочела да се разхождам и разговарям с човек, който познава донякъде света. Който може да ме напътства. Някой, на когото мога да се доверя.

— Ще се разхождате и ще разговаряте с мен още този следобед — обещава той. — И ще ми разкажете всичките си дребни тревоги. А ако някой ви досажда, който и да е той, независимо колко е важен, ще отговаря пред мен за това.

Правя реверанс. Толкова съм близо до него, че почти докосвам панталоните му със сведената си глава. Ще бъда много изненадана, ако това не го възбуди поне мъничко. Вдигам очи към него, усмихвам му се и едва доловимо поклащам глава, сякаш в почуда. Казвам си, че това наистина е ужасно хубаво. „Такава чест“, прошепвам.