Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Катрин, Хамптън Корт, Коледата на 1540

Е, да видим, какво притежавам сега?

Притежавам наследството на семейство Сиймор — да, абсолютно цялото. Всички замъци, всички феодални владения и имения, които са били дадени на Джейн Сиймор, сега са дадени на мен. Представяте ли си колко са разгневени семейство Сиймор? В един миг са най-големите земевладелци в Англия, а в следващия — виж ти, изведнъж се появявам аз, и всички земи на Джейн стават мои.

Притежавам повечето от земите, принадлежали на Томас Кромуел, сега екзекутиран за държавна измяна, и така му се пада, казва чичо. Чичо ми казва, че макар да не е бил от благороднически произход, Томас Кромуел е поддържал много добросъвестно земите си и мога да очаквам щедър добив от тях. Аз! Щедър добив! Все едно знам за какво служи плугът! Имам даже и арендатори — представете си само!

Ще получа земите на лорд Хънгърфорд, който беше осъден на смърт за магьосничество и скотоложство, и земите на лорд Хю, абата на Рединг. Така постъпва обикновено кралят, но не е много приятно да имам земи, принадлежали на хора, които сега са мъртви, а някои от тях са мъртви, за да мога аз да имам полза от това. Но както изтъкна лейди Рочфорд, и аз си спомням (макар някои хора да казват, че нищо не остава в главата ми за повече от миг), всичко идва от мъртви хора и няма смисъл да бъдем твърде придирчиви.

Това несъмнено е вярно и все пак не мога да не си помисля, че поне тя, изглежда, с радост наследява притежанията на мъртъвци. Тя се наслаждава на наследената си от рода Болейн титла и й се ще да беше получила и дома заедно с нея. Сигурна съм, че ако бях вдовица, щях да бъда много по-тъжна и замислена от нея, но тя почти не споменава съпруга си. Нито веднъж. Ако някога й кажа: „Не е ли странно да бъдете в покоите ми, които са принадлежали на зълва ви?“, тя ме поглежда почти сурово и казва: „Тихо.“ Та нима е вероятно да се разбъбря из целия двор, че аз съм второто момиче от рода Хауърд, което носи короната? Разбира се, че не. Но бих си помислила, че една вдовица ще посрещне с радост възможността да се отдаде на малко вглъбени размишления за онези, които е изгубила. Особено ако това се прави внимателно и тактично, както го правя аз.

Не и аз, очевидно, ако някога овдовея, защото моят случай ще бъде много различен. Никой не би могъл да очаква, че ще съм много тъжна. Тъй като съпругът ми е толкова по-възрастен от мен, напълно естествено е той да умре скоро и тогава ще бъда свободна да си изградя собствен живот. Очевидно никога няма да проявя такава неучтивост, че да отбележа това, защото едно от нещата, които бързо научих като придворна, е, че кралят никога няма нужда да знае какъв е в действителност, макар че може и да иска правдиви портрети на другите, като бедната кралица Ана. Той никога не иска да му се напомня, че е стар, и никога не иска да му се казва, че изглежда уморен или че куцането му е по-забележимо или че раната му вони. Част от задачата ми като негова съпруга е да се преструвам, че той е на същата възраст като мен и че не е станал да танцува с нас, останалите, само защото предпочита да седи и да ме гледа. Абсолютно никога, нито с дума, нито с постъпка, не правя нещо, което да му намекне, че си давам сметка, че е достатъчно стар да ми бъде баща, и при това болен, дебел, немощен, страдащ от запек стар баща.

И не мога да направя нищо срещу това, че дъщеря му е по-стара от мен, по-строга от мен и по-добре образована от мен. Тя пристигна в двора за коледните празнини подобно на стар призрак, напомняйки на всички за майка си. Дори не се оплаквам от нея, защото не ми се налага. Самото й присъствие до мен, толкова сериозна, толкова по-зряла, повече приличаща на моя майка спрямо мен, отколкото аз бих могла да приличам на нейна, е достатъчно да събуди раздразнението на краля. И се радвам да кажа, че изкарва раздразнението си на нея. Това е достатъчно да накара и котка да се засмее. Не е нужно да правя нищо. Тя го кара да се чувства стар, а аз го карам да се чувства млад. Затова той изпитва неприязън към нея и обожава мен.

И макар да е сигурно, че той ще умре скоро, щеше да ми е много мъчно, ако предстоеше това да стане веднага, да кажем, тази година. Но когато то наистина се случи, да кажем, догодина, аз ще бъда кралица-регентка и ще се грижа за заварения си син, принц Едуард. Мисля, че ще бъде много весело. Да бъда кралица-регентка, ще бъде най-хубавото нещо в целия свят. Защото ще имам всички удоволствия и богатства на кралица, но без стар крал, за когото да се грижа. Всъщност всички ще трябва да се грижат за мен и най-смешното ще бъде, че след петдесет години мога да настоявам всички те да се държат, сякаш не съм стара и уморена, а тъкмо напротив — всяка сутрин съм също толкова прекрасна, колкото съм и днес.

Мисълта той да умре е нещо, което никога не споменавам, дори и в молитвите си, защото, за мое удивление, държавна измяна е дори да се предположи, че кралят може да умре. Не е ли нелепо от негова страна? Представете си да обявиш за незаконно изричането на нещо, което е толкова очевидно вярно! Във всеки случай не искам да рискувам да ме обвинят в държавна измяна и затова никога не пожелавам смъртта му и дори не се моля за нея. Но понякога, когато танцувам с Томас Кълпепър и ръката му е на кръста ми и усещам топлия му дъх върху врата си, си мисля, че ако кралят умре точно в този момент, може да имам млад съпруг, мога отново да позная докосването на млад мъж, мириса на свежа пот в леглото, усещането за твърдо младо тяло, радостната възбуда на целувката от една чиста уста. Понякога, когато Томас ме улови в някое движение от танца и почувствам как ме хваща за талията, до болка копнея да ме докосне. Всеки път, когато си помисля това, му прошепвам, че съм уморена, отдръпвам се от него, без да обръщам внимание на лекия натиск на пръстите му, и отивам и сядам до краля. Лейди Маргарет е затворничка в Сионското абатство за това, че е обикнала мъж против волята на краля. Безсмислено е да се разсъждава така. Никак не е весело да мислиш така.