Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Катрин, Хамптън Корт, март 1541

Виждам го всеки ден и всеки ден сме малко по-дръзки един с друг. Кралят още не е излязъл от покоите си и почти никой от обкръжението му от лекари, лечители и старците, които го съветват, не идва в покоите ми, така че изглежда сякаш в тези дни сме свободни — само ние, младежите, заедно. Дворът е тих, няма танци, нито угощения, тъй като сега са Великите пости. Вече не мога да устройвам танци дори насаме в покоите си. Не можем да ловуваме, нито да се возим с лодка по реката, нито да играем игри, нито да правим каквито и да е други забавни неща. Но ни е позволено да се разхождаме в градините, или край реката след литургията, и когато се разхождам, Томас Кълпепър върви до мен, а аз бих предпочела да се разхождам с него, отколкото да танцувам с някой принц, облечена в най-хубавите си дрехи.

— Студено ли ви е? — пита той.

Едва ли е възможно — увила съм се в самурените си кожи, — но аз вдигам очи към него и казвам:

— Малко.

— Нека да стопля ръката ви — казва той, и я пъха под своята, така че е притисната към връхната му дреха. Копнея да разтворя предницата на връхната му дреха и да пъхна вътре и двете си ръце. Мисля си, че коремът му сигурно е гладък и твърд. Гърдите му може да са покрити със светли косми. Не знам, толкова възбуждащо е, че не знам. Поне познавам мириса му — вече мога да го разпозная. Той има топъл мирис, като на хубави свещи. Изгаря ме.

— Така по-добре ли е? — пита той, като притиска ръката ми към гърдите си.

— Много по-добре — казвам аз.

Разхождаме се край реката и покрай нас минава един лодкар и извиква нещо на двама ни. Тъй като пред нас и зад нас вървят само шепа дами и придворни, никой не знае, че аз съм кралицата.

— Иска ми се да бяхме само момче и момиче, излезли заедно на разходка.

— Иска ли ви се да не бяхте кралица?

— Не, харесва ми да съм кралица — и, разбира се, обичам негово величество краля с цялото си сърце и душа, — но ако бяхме просто едно момиче и едно момче, можехме да се разходим до някой хан, за да вечеряме и да потанцуваме, и щеше да е забавно.

— Ако бяхме момиче и момче, щях да ви заведа в една специална къща, която знам — казва той.

— Щяхте ли? Защо? — Долавям очарования кикот в гласа си, но не мога да се сдържа.

— Там има частна трапезария и много добър готвач. Щях да ви предложа най-прекрасната вечеря, а после щях да ви ухажвам — казва той.

Ахвам леко, с престорено възмущение:

— Мастър Кълпепър!

— Нямаше да спра, докато не получа целувка — казва той ожесточено. — А после щях да продължа.

— Баба ми щеше да ви откъсне ушите — заплашвам го.

— Щеше да си струва — той се усмихва и усещам как сърцето ми блъска в гърдите. Идва ми да се разсмея на глас само заради радостта, която ми доставя съществуването му.

— Може би щях да отвърна на целувката ви — прошепвам.

— Напълно сигурен съм, че щяхте — казва той и не обръща внимание на възхитеното ми ахване. — Никога в живота си не съм целувал момиче, без то да отвърне на целувката ми. Напълно съм сигурен, че щяхте да ме целунете и щяхте да възкликнете: „О, Томас!“

— В такъв случай сте много уверен в себе си, мастър Кълпепър.

— Наричайте ме Томас.

— Няма!

— Наричайте ме Томас, когато сме насаме като сега.

— О, Томас!

— Ето, казахте го, а аз дори още не съм ви целунал.

— Не трябва да ми говорите за целуване, когато наблизо има някой друг.

— Знам това. Никога не бих позволил да ви застигне опасност. Ще ви пазя като самия си живот.

— Кралят знае всичко — предупреждавам го аз. — Всичко, което казваме, може би дори всичко, което мислим. Той има шпиони навсякъде и знае какво се таи в самите сърца на хората.

— Моята любов е скрита дълбоко — казва той.

— Вашата любов?

Едва ми стига дъх да изрека това.

— Моята любов — повтаря той.

Лейди Рочфорд се приближава до мен.

— Трябва да влизаме вътре — казва тя. — Ще завали.

Изведнъж Томас Кълпепър се обръща и ме повежда обратно към двореца.

— Не искам да влизам вътре — казвам упорито.

— Влизайте, а после кажете, че искате да си смените роклята и от личния си кабинет се промъкнете тайно по градинските стълби, а аз ще ви чакам на прага — казва той много тихо.

— Последния път, когато се уговорихме, не дойдохте на срещата ни.

Той се подсмихва:

— Трябва да ми простите за това, беше преди месеци. Този път няма да ви излъжа и ще се срещна с вас. Искам да направя нещо много специално.

— И какво е то?

— Искам да разбера дали мога да ви накарам отново да възкликнете: „О, Томас“.