Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (65)

Катрин, Хамптън Корт, октомври 1540

Кралят не желае да ме вижда и се чувствам, сякаш съм го обидила, което е безкрайно нечестно, защото от цели месеци — поне от два месеца — непрекъснато се държа като абсолютно очарователна съпруга и никога не казвам и една сърдита дума, макар Бог да е свидетел, че имам поводи. Знам много добре, че той трябва вечер да идва в стаята ми, и го понасям, без да кажа и дума. Дори се усмихвам, сякаш го желая, но нужно ли е наистина той да остава? Цяла нощ? И наистина ли трябва да мирише толкова ужасно лошо? Не е само вонята от крака му: освен това той пърди гръмко като тръбящ вестител по време на турнир и макар че от това ми идва да се изкикотя, всъщност е отвратително. Сутрин разтварям широко прозорците си, за да се отърва от вонята му, но тя се задържа по чаршафите на леглото и в завесите. Едва я понасям. Понякога си мисля, наистина си мисля, че ми е невъзможно да я изтърпя дори ден повече.

Но никога не съм се оплаквала от него и той не може да се оплаче от мен. Тогава защо не иска да ме вижда? Казват, че има треска и не иска да го виждам, когато е лишен от мъжка сила. Но аз не мога да се отърва от страха, че съм му омръзнала. А ако съм му омръзнала, той несъмнено ще каже, че съм била омъжена за друг, и бракът ми ще бъде анулиран. Чувствам се много обезсърчена от това и макар Агнес и Маргарет да казват, че никога не бих могла да му омръзна, че той ме обожава и всеки може да види това, те не бяха тук, когато той заряза кралица Ана и го стори толкова лесно, така безшумно и бързо, та едва разбрахме, че това се случва. Тя със сигурност не знаеше, че това се случва. Те не си дават сметка колко лесно е за краля да се отърве от някоя от своите кралици.

Всяка сутрин изпращам съобщение в покоите му и всяка сутрин ми изпращат отговор и казват, че той се поправя; и тогава ме обзема силен страх, че той умира, което няма да е изненадващо, понеже той е толкова ужасно стар. А ако той умре, какво ще стане с мен? И ще си запазя ли накитите и роклите? И дали още ще съм кралица след това? Затова изчаквам до края на вечерята и повиквам най-големия фаворит на краля, Томас Кълпепър, да се приближи до най-горната маса. Той веднага идва при мен, толкова почтителен и вежлив, а аз казвам много сериозно: „Можете да седнете, мастър Кълпепър“, той сяда на едно столче до мен и аз казвам: „Моля ви, кажете ми честно как е кралят?“

Той ме поглежда с искрените си сини очи — трябва да се признае, че е невероятно красив — и казва:

— Кралят има треска, ваша светлост, но тя е причинена от изтощение, а не от раната на крака му. Не е нужно да се боите за него. Той ще се натъжи, ако ви накара да се разтревожите дори за миг. Той е преуморен и изтощен, нищо повече.

Това е толкова мило, че усещам как наистина се разчувствам.

— Тревожех се — казвам малко сълзливо. — Много се безпокоях за него.

— Не е нужно — казва той внимателно. — Щях да ви кажа, ако нещо не беше наред. Обещавам ви, че той ще се оправи след броени дни.

— Моето положение…

— Вашето положение е възмутително — възкликва внезапно той. — Би трябвало да ухажвате първия си любим, а не да се опитвате да управлявате един двор и да подреждате живота си така, че да угодите на мъж, достатъчно стар да ви бъде дядо.

Това е толкова неочаквано от страна на Томас Кълпепър, съвършеният придворен, че леко ахвам от изненада и правя грешката да кажа истината, както стори той.

— Всъщност мога да виня единствено себе си. Аз исках да бъда кралица.

— Преди да сте проумели какво означава това.

— Да.

Възцарява се мълчание. Внезапно си давам сметка, че сме пред целия двор и че всички ни гледат.

— Не мога да ви говоря така — казвам неловко. — Всички ме гледат.

— Готов съм да ви служа по всеки възможен начин — тихо казва той. — А най-голямата услуга, която мога да ви направя сега, е веднага да се махна от вас. Не искам да давам повод за клюки на сплетниците.

— Утре в десет часа ще се разхождам в градините — казвам аз. — Можете да дойдете при мен тогава. В личните ми градини.

— В десет — съгласява се той, покланя се много ниско и се връща на масата си, а аз се обръщам и заговарям с лейди Маргарет, сякаш не се е случило нищо особено.

Тя ми отправя лека усмивка.

— Той е красив млад мъж — казва тя. — Но не представлява нищо в сравнение с брат ви Чарлс.

Поглеждам надолу към другия край на залата, където Чарлс се храни заедно с приятелите си. Никога не съм го смятала за красив, но пък и почти не го виждах, докато не дойдох в двора. Изпратиха го да се учи и възпитава още когато беше момче, а после пък мен ме изпратиха при баба ми.

— Странно е, че казвате такова нещо — отбелязвам. — Със сигурност не е възможно да харесвате Чарлс.

— За Бога, не! — възкликва тя и става аленочервена. — Всички знаят, че на мен не ми е позволено дори да помислям за мъж. Питайте когото си искате! Кралят няма да го допусне.

— Наистина го харесвате! — възкликвам възхитено. — Лейди Маргарет, лукаво същество такова! Вие сте влюбена в брат ми.

Тя скрива лице в ръцете си и наднича към мен през пръстите си.

— Не казвайте нито думичка — умолява ме тя.

— О, добре. Но той обещал ли ви е брак?

Тя кимва свенливо:

— Толкова сме влюбени. Надявам се, че ще говорите с краля за нас? Той е толкова строг! Но ние сме така влюбени!

Усмихвам се на брат ми в другия край на залата.

— Е, мисля, че това е прекрасно — казвам мило. Толкова ми харесва да проявявам благоволение към племенницата на краля. — И можем да подготвим наистина прекрасна сватба.