Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (84)

Ана, дворецът Ричмънд, април 1541

Преценката ми, и честно казано, една малка доза суета, станаха причина да се озова в двора за Коледа, и мисля, че беше разумно да бъда там, за да напомня на краля, че съм новата му сестра. Но страхът ме накара доста бързо да се прибера обратно в Ричмънд. Дълго след като празненствата и подаръците са забравени, остава страхът. Кралят беше весел по Коледа, но изпадна в мрачно настроение през Великите пости и аз се радвах, че съм тук, и бях щастлива, че дворът ме е забравил. Реших да не отивам в двора за Великден; няма да ги придружа и по време на лятната обиколка. Страхувам се от краля, виждам в него както деспотизма на брат ми, така и лудостта на баща ми. Гледам бързо стрелкащите се, изпълнени с подозрения очи, и си мисля, че съм виждала това преди. Той не е надежден човек и си мисля, че останалите от двора най-после ще си дадат сметка, че тяхното красиво момче се е превърнало в силен мъж, а сега този мъж бавно става неконтролируем.

Кралят говори яростно срещу привържениците на реформираната църква, протестантите и лютераните, и както съвестта, така и чувството ми за самосъхранение ме подтикват да посещавам старата църква и да съблюдавам старите ритуали. Вярата на принцеса Мери е пример за мен, но дори без нея щях да почитам коленопреклонно Светото причастие и да вярвам, че виното е Кръв, а хлябът е Плът. В управляваната от Хенри Англия е твърде опасно да се мисли иначе, дори мислите не са безопасни.

Защо той, който задоволи собственото си желание за власт и благоденствие, се оглежда, подобно на диво животно, в търсене на други, които може да заплашва? Ако той не беше кралят, хората щяха да обявят за луд такъв човек, който се жени за млада съпруга и броени месеци след сватбата преследва мъченици, които да изгори. Мъж, избрал деня на собствената си сватба за екзекуцията на най-добрия си приятел и съветник. Това е луд и опасен човек, и всички започват бавно да проумяват това.

Той си е втълпил, че привържениците на реформираната църква и протестантите кроят заговор за свалянето му от власт. Херцогът на Норфолк и архиепископ Гардинър са твърдо решени да запазят църквата каквато е сега, лишена от богатствата си, но в основата си католическа. Те искат реформата да спре и да си остане там, където е сега. Малката Кити не може да им се възпротиви с нищо, защото не знае нищо: ако трябва да бъда съвсем откровена, съмнявам се, че знае какви молитви има в молитвеника й. Подчинявайки се на техните намеци, кралят е наредил на епископите и дори на енорийските свещеници да преследват из църквите на цяла Англия мъже и жени, които не показват подобаващо уважение към поднасянето на нафората, да ги обвиняват в ерес и да заповядват изгарянето им.

Пазарът в Смитфийлд, на който касапите предлагат стоката си, е започнал да поражда ужас не само у животните, но и у хората: той се е превърнал в място за изгаряне на мъченици и там се съхраняват запаси от наръчи с дърва и подпалки, запазени за мъжете и жените, които духовниците на Хенри успяват да намерят, за да го удовлетворят. Все още не го наричат инквизиция, но то е именно това. Млади хора, невежи хора, глупави хора и наистина малцината с пламенни убеждения, биват подлагани на кръстосани разпити по дребни теологични въпроси, докато в страха и объркването си започнат да си противоречат и бъдат обявени за виновни, а после кралят, човекът, който би трябвало да бъде като баща за своя народ, нарежда да ги извлекат навън и да ги изгорят живи.

Хората още говорят за Робърт Барнс, попитал шерифа, който го връзвал за кладата, каква е причината за смъртта му. Самият шериф не знаел и не могъл да назове престъплението му. Тълпата, събрала се да гледа, също не могла. Самият Барнс не знаел, докато палели пламъците около краката му. Не бил направил нищо противозаконно, не бил казал нищо против църквата. Не бил виновен в никакво престъпление. Как е възможно да се случват такива неща? Как може един крал, който някога е бил най-красивият принц в християнския свят, Закрилник на Вярата, светлината на своя народ, да се превърне в такова — смея ли да го назова? — такова чудовище?

От тази мисъл потръпвам като от студ, дори тук вътре, в топлия си личен кабинет в Ричмънд. Защо трябва кралят да става толкова злобен и отмъстителен, когато е щастлив? Как може да бъде толкова жесток към своя народ? Защо е толкова своенравен във внезапните си пристъпи на ярост? Как изобщо някой се осмелява да живее в кралския двор?