Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (83)

Джейн Болейн, Хамптън Корт, април 1541

— Много добре — обръща се към мен моят чичо Хауърд. — Раната на краля не е по-добре, но поне отново говори с кралицата. Бил ли е в леглото й?

— Снощи. Тя трябвало да поеме ролята на мъжа в акта, да го възседне, да застане над него, да полага специални усилия, за да го възбуди: това не й харесва.

— Няма значение, стига актът да бъде извършен. И на него това му харесва?

— Със сигурност. На кой мъж не му харесва?

Той кимва с мрачна усмивка.

— И тя е изиграла вашата игра до съвършенство? Той убеден ли е, че когато се оттегли от двора, отсъствието му ще разбие сърцето й и че тя непрекъснато се страхува да не би той да се върне при онази жена от Клев?

— Така мисля.

Той се изсмива кратко:

— Джейн, моята Джейн, какъв прекрасен херцог би излязъл от вас. Би трябвало вие да сте старейшина на нашия род, истинска загуба е, че сте жена. Всичките ви дарби са изопачени и смазани в телесната обвивка на жена. Ако трябваше да браните някое кралство, щяхте да се справите като истински мъж.

Не успявам да сдържа усмивката си. Изминала съм много дълъг път от позора и немилостта дотук, след като главата на фамилията ми казва, че би трябвало да съм херцог като него.

— Имам една молба — казвам, докато се ползвам с такова висше благоволение.

— О, така ли? Почти съм готов да кажа „каквото пожелаете“.

— Знам, че не можете да ме удостоите с титлата на херцогиня… — започвам.

— Вие сте лейди Рочфорд — напомня ми той. — Битката ни за запазването на вашата титла беше успешна, имате поне тази част от наследството на Болейн, независимо какво друго сме изгубили.

Не отбелязвам, че титлата не е кой знае какво, тъй като имението, носещо моето име, се обитава от сестрата на съпруга ми и нейните отрочета, вместо от мен.

— Мислех си, че бих могла да се домогна до друга титла — подхвърлям аз.

— Каква титла?

— Мислех си, че мога да се омъжа отново — казвам дръзко сега. — Не да напусна това семейство, а да сключа в наша полза съюз с друг велик род. Да укрепя нашето величие и връзките ни, да увелича собственото си богатство и да се сдобия с по-висока титла — правя пауза. — За нас, милорд. За да допринеса полза за всички ни. Вие искате да осигурите на жените от рода си положение, от което да извлекат облаги, а аз бих искала да се омъжа отново.

Херцогът се обръща към прозореца, така че не мога да видя лицето му. Той прави продължителна пауза, а когато се обръща отново, няма какво да се види: изражението му е като нарисувано — толкова е неподвижно и непроницаемо.

— Имате ли предвид някой мъж? — пита той. — Някого, когото да предпочитате?

Поклащам глава.

— Не бих си и мечтала за това — казвам благоразумно. — Просто изказах пред вас това предположение, за да можете да помислите какъв съюз би бил подобаващ за нас, за нас от рода Хауърд.

— И какъв ранг би ви устроил? — пита той с мазен глас.

— Бих искала да бъда херцогиня — казвам откровено. — Бих искала да нося хермелин. Бих искала да ме наричат „Ваша светлост“. И бих искала да ми бъдат дадени земи, мои собствени, а не такива, които съпругът ми да владее от мое име.

— И защо би ни хрумнало да ви осигуряваме такъв важен съюз? — пита ме той, сякаш вече знае отговора.

— Защото ще бъда сродница на следващия крал на Англия — прошепвам аз.

— Независимо по какъв начин? — пита той, мислейки си за проснатия по гръб болен крал, докато нашето крехко момиче се труди най-усилено над него.

— Независимо по какъв начин — отвръщам аз, сетила се за младия Кълпепър, бавно проправящ си път към леглото на кралицата, мислейки си, че следва собствените си желания, без да знае, че следва нашия план.

— Ще си помисля за това — казва той.

— Бих искала да се омъжа отново — повтарям аз. — Бих искала да имам мъж в леглото си.

— Изпитвате желание? — пита той, почти изненадан да научи, че не съм някаква студенокръвна змия.

— Като всяка жена — казвам аз. — Бих искала да имам съпруг и бих искала да имам друго дете.

— Но за разлика от повечето жени, бихте искали този съпруг единствено ако е херцог — казва той с лека усмивка. — И вероятно богат.

Усмихвам се в отговор.

— Но разбира се, че да, милорд — казвам. — Не съм глупачка, за да се омъжа по любов като някои, които познаваме.