Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (3)

Катрин, Норфолк Хаус, Ламбет, юни 1539

Е, да видим, какво имам?

Имам малка златна верижка от отдавна починалата си майка, която пазя в специалното си ковчеже за скъпоценности, печално празно с изключение на тази единствена верижка: но съм сигурна, че ще се сдобия с още. Имам три рокли, едната от тях нова. Имам парче френска дантела, което ми изпрати баща ми от Кале. Имам си половин дузина мои собствени панделки. И, най-важното от всичко друго, имам себе си. Имам себе си, прекрасната себе си! Днес ставам на четиринайсет, само си представете това! Четиринайсет! Четиринайсетгодишна, млада, с благороден произход, макар, за нещастие, не и богата, но пък влюбена, прекрасно влюбена. Знатната ми баба, нейна светлост херцогинята, ще ми даде подарък за рождения ден. Знам, че ще го направи. Аз съм нейна любимка и тя обича да изглеждам добре. Може би ще ми подари коприна за рокля, а може би някоя монета, за да си купя дантела. Приятелките ми в стаята на момичетата ще ми устроят празненство довечера, когато се предполага, че трябва да сме заспали: младите мъже ще почукат на вратата съгласно уговорения таен сигнал и ние ще се втурнем да им отворим; и аз ще пискам: „О, не!“, сякаш искам да сме си само с момичетата, сякаш не съм влюбена, лудо влюбена, във Франсис Деръм. Сякаш единственото, което съм правила цял ден, не е било да копнея за тази вечер, когато ще го видя. Само след пет часа ще го видя. Не! Току-що погледнах скъпоценния френски часовник на баба ми. Четири часа и четиридесет и осем минути.

Четиридесет и седем минути.

Четиридесет и шест. Наистина съм удивена колко съм му предана, дотам, че наистина гледам как часовникът отброява времето до срещата ни. Това трябва да е изключително страстна любов, изключително предана любов, а аз трябва да съм наистина необикновено чувствително момиче, за да изпитвам такова дълбоко чувство.

Четиридесет и пет: но сега е ужасно просто да чакаш.

Разбира се, не съм му казала какво изпитвам. Бих умряла от смущение, ако трябваше да му кажа лично. Мисля, че и без друго мога да умра, да умра от любов към него. Не съм казала на никого освен на най-скъпата си приятелка, Агнес Рестуолд, и съм я заклела да пази тайна под страх от смъртно наказание, от смърт, каквато се полага на предател. Тя казва, че по-скоро ще се остави да я обесят, изкормят и разсекат на четири, отколкото да разкаже на някого, че съм влюбена. Казва, че по-скоро ще отиде на дръвника като моята братовчедка кралица Ана, отколкото да издаде тайната ми. Казва, че по-скоро ще се остави да я разпънат на колелото, отколкото да каже на някого. Казах и на Маргарет Мортън и тя твърди, че и самата смърт не е достатъчна, за да я накара да каже на някого, дори и да я хвърлят в трапа с мечките. Казва, че по-скоро ще се остави да я изгорят на кладата, отколкото да издаде тайната ми. Това е добре, защото означава, че една от тях със сигурност ще му каже, преди той да дойде в стаята тази вечер, и следователно той ще узнае, че го харесвам.

Познавам го вече от месеци, половин живот. Отначало само го наблюдавах, но сега той ми се усмихва и ме поздравява. Веднъж ме нарече по име. Той идва заедно с всички други млади мъже от домакинството на посещение при нас, момичетата, в стаята ни и смята, че е влюбен в Джоан Булмър, която има очи като на жаба и ако не раздаваше така щедро благосклонността си, никой мъж не би я погледнал втори път. Но тя е разпусната, наистина много разпусната; и затова аз съм тази, която той не поглежда втори път. Не е честно. Изобщо не е честно. Тя е с цели десет години по-възрастна от мен и е омъжена и следователно знае как да привлече един мъж, докато аз имам още много да уча. Деръм също е прехвърлил двайсетте. Всички те ме смятат за дете: но аз не съм дете и ще им покажа на тях. Аз съм на четиринайсет, готова съм за любов. Готова съм да си имам любовник и съм толкова влюбена във Франсис Деръм, че ще умра, ако не го видя веднага. Четири часа и четиридесет минути.

Но сега, от днес нататък, всичко трябва да бъде различно. Сега, когато вече съм на четиринайсет, всичко със сигурност ще се промени. Трябва да се промени, знам, че ще се промени. Ще си сложа новата френска шапчица и ще кажа на Франсис Деръм, че съм на четиринайсет, и той ще ме види такава, каквато съм наистина: вече жена, жена с известен опит, зряла жена; и тогава ще видим още колко време ще остане той с онази дъртачка с жабешкото лице, когато вместо това може да прекоси стаята и да легне в моето легло.

Вярно, той не е първата ми любов, но никога не съм изпитвала подобно нещо към Хенри Манокс, а ако той казва, че съм, значи е лъжец. Хенри Манокс беше достатъчно добър за мен, когато бях обикновено селско момиче, всъщност още дете, което се учи да свири на клавесин и не разбира нищо от целувки и докосване. За Бога, когато той ме целуна за първи път, на мен дори не ми хареса особено и го помолих да спре, а когато прокара ръка нагоре по полата ми, толкова се стреснах, че изпищях високо и се разплаках. Бях само на единайсет, от мен не можеше да се очаква да познавам женските наслади. Но сега вече зная всичко за това. Три години, прекарани в стаята на момичетата, ме научиха на всички дребни хитрости и игри, които са ми нужни. Знам какво иска един мъж и знам как да го разигравам, а знам също така и кога да престана.

Моята репутация е моята зестра — баба ми щеше да изтъкне, че аз нямам друга, кисела стара злобарка такава — и никой никога няма да каже, че Катрин Хауърд не знае какво се полага на нея и семейството й. Вече съм жена, а не дете. Хенри Манокс искаше да ми бъде любовник, когато бях дете в провинцията, когато не знаех почти нищо, когато не познавах никой, или поне никой, който да е от значение. И на него щях да позволя да ме има, след като в продължение на цели седмици с увещания и заплахи се опитваше да ме накара да стигна с него до края, но в крайна сметка именно той спря внезапно от страх да не го хванат. Хората щели да си помислят лошо за нас, защото той беше на повече от двайсет години, а аз бях на единайсет. Щели сме да изчакаме, докато стана на тринайсет. Но сега аз живея в Норфолк Хаус в Ламбет, не съм жива погребана в Съсекс и самият крал може да мине с коня си край вратата всеки момент, архиепископът е наш съсед, чичо ми Томас Хауърд, херцогът на Норфолк, се отбива заедно с цялата си огромна свита и веднъж си спомни името ми. Вече отдавна съм надрасла Хенри Манокс. Не съм селско момиче, което той може да изнуди да му дава целувки и да го насилва да направи нещо повече; вече съм твърде високопоставена за това. Вече знам много за нещата, които се случват в спалнята, аз съм момиче от рода Хауърд, очаква ме прекрасно бъдеще.

Само дето — и това е толкова трагично, че наистина не знам как да го понеса — макар че съм на подходяща възраст, за да отида в двора, и като момиче от рода Хауърд по право ми се полага да бъда в покоите на кралицата, кралица няма! Това е истинско нещастие за мен. Няма никаква кралица. Кралица Джейн почина, след като роди бебето си, което на мен всъщност ми се струва проява на най-обикновен мързел, и следователно в двора няма места за придворни дами. Това е така ужасно неизгодно за мен, та ми се струва, че никое момиче досега не е имало подобен лош късмет: да прекарам четиринайсетия си рожден ден в Лондон точно когато кралицата намери да умре и целият двор потъва в траур за години напред. Понякога ми се струва, че целият свят крои заговор срещу мен, сякаш хората искат да живея и да умра като някаква знатна стара мома.

Какъв е смисълът да съм хубава, щом никой благородник няма да ме опознае? Как някой ще разбере колко очарователна мога да бъда, ако никой никога не ме вижда? Ако не беше любимият ми, моят прелестен прекрасен любим, Франсис, Франсис, Франсис, щях да изпадна в пълно отчаяние и да се хвърля в Темза, преди да съм остаряла дори с още един ден.

Но слава на Бога, поне наистина имам Франсис, за когото да се надявам, и целия свят, на който да залагам в своята игра. А Бог, ако наистина знае всичко, може да ме е създал толкова изискана единствено за велико бъдеще. Сигурно Той има план за мен? Четиринайсетгодишна и съвършена? Със сигурност Той в Своята мъдрост няма да ме остави да се погубвам в Ламбет?