Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2

История

  1. — Добавяне

Джейн Болейн, Хамптън Корт, март 1540

Яздим към Лондон, към двореца Уестминстър, за откриването на заседанията на парламента. Но това пътуване обратно към Лондон не е същото като на излизане оттам. Нещо се е случило. Чувствам се като стара хрътка, водачката на глутницата, която може да вдигне посивялата си глава и да подуши промяната във вятъра. Когато потеглихме, кралят беше между кралицата и младата Кити Хауърд, и всеки, който ги гледаше, щеше да види как кралят дели усмивките си между съпругата си и нейната приятелка. Сега, на мен, може би само на мен, тази сцена ми се струва съвсем различна. Кралят отново язди между кралицата и нейната малка любимка, но този път, през цялото време, главата му е обърната наляво. Сякаш кръглото му лице се е завъртяло върху месестия врат и вече не е могъл да го помръдне. Катрин задържа вниманието му, както танцуваща муха-еднодневка задържа вниманието на тлъстия зинал шаран. Кралят гледа с широко отворени изблещени очи към Катрин Хауърд, сякаш не може да откъсне поглед от нея; а кралицата, от дясната му страна, и дори принцеса Мери, от другата й страна, не могат да отклонят вниманието му, не могат да го разсеят, не могат да направят нищо, освен да го крият от погледите на другите, та никой да не види заслепението му.

Виждала съм това преди — Боже мой — толкова пъти. Аз съм в двора на Хенри още откакто бях девойка, а Хенри беше още момче, и го познавам: влюбено момче, влюбен мъж, а сега — влюбен стар глупак. Виждала съм го да преследва Беси Блаунт, Мери Болейн, нейната сестра Ана, Мадж Шелтън, Джейн Сиймор, Ан Басет, и сега нея — това хубаво дете. Зная как изглежда Хенри, когато е безумно влюбен: като бик, готов да се остави да го водят за носа. Сега е на този етап. Ако ние, Хауърдови, го поискаме, той е наш. Той е пленен.

Кралицата дръпва поводите и изостава назад, за да говори с мен, и оставя Катрин Хауърд, Катерина Кери, принцеса Мери и краля да яздят заедно пред нас. Те едва обръщат глави да я видят как се оттегля. Тя се превръща в нищожество, в напълно незначителен човек.

— Кралят харесва Кити Хауърд — отбелязва тя пред мен.

— И лейди Ан Басет — казвам равнодушно. — Младите хора го развеселяват. Мисля, на вас ви беше приятно в компанията на принцеса Мери.

— Не — казва тя кратко — невъзможно е да отвлека вниманието й. — Той харесва Катрин.

— Не повече от всяка друга — настоявам аз. — Мери Норис е фаворитка.

— Лейди Рочфорд, кажете ми като моя приятелка: какво трябва да направя? — пита ме тя простичко.

— Да направите? Ваша светлост?

— Ако той си има някое момиче… — тя замлъква, за да намери правилната дума. — Блудница.

— Любовница — поправям я бързо. — „Блудница“ е много лоша дума, ваша светлост.

Тя вдига вежди.

— Ах, така ли? Любовница.

— Ако той си вземе любовница, вие не трябва да обръщате внимание.

Тя кимва:

— Така правеше кралица Джейн?

— Да, наистина, ваша светлост. Тя се преструваше, че не забелязва.

Тя замълчава за миг.

— И те не я смятаха за глупачка заради това?

— Смятаха, че се държи както подобава на една кралица — казвам аз. — Една кралица не се оплаква от своя съпруг, краля.

— Така ли правеше кралица Ана?

Поколебавам се:

— Не. Кралица Ана много се разгневи, вдигна голям шум. — Да ни пази Бог от нова буря като онази, която се разрази над главите ни в деня, когато Ана откри Джейн Сиймор да се извива и кикоти на скута на краля. — Тогава кралят много й се ядоса.

— И?

— Опасно е да разгневиш краля. Дори ако си кралица.

При тези думи тя замлъква: не й е трябвало много време да научи, че дворът е смъртоносен капан за непредпазливите.

— Коя беше любовницата на краля тогава? Когато кралица Ана вдигна много шум?

Доста неловко е да кажеш такова нещо на новата съпруга на краля.

— Той ухажваше лейди Джейн Сиймор, която стана кралица.

Тя кимва. Научила съм се, че именно когато изглежда най-безчувствена и глупава, всъщност мисли най-напрегнато.

— А кралица Катерина Арагонска? Тя вдига шум?

Тук съм на по-твърда почва.

— Тя нито веднъж не се оплака на краля. Винаги го поздравяваше с усмивка, каквото и да беше чула, от каквото и да се опасяваше. Винаги беше изключително благовъзпитана съпруга и кралица.

— Но той си взе любовница? Въпреки всичко? С такава кралица до себе си? С нея, принцеса, за която се е оженил по любов?

— Да.

— И тази любовница Ана Болейн ли беше?

Кимвам.

— Придворна дама? Нейна придворна дама?

Кимвам отново при безмилостния ход на логиката й.

— Значи и двете му кралици са били придворни дами? Той ги вижда в покоите на кралицата? Среща ги там.

— Така е — казвам.

— Той се среща с тях, докато кралицата гледа. Танцува с тях в покоите й. Уговаря си срещи с тях по-късно.

Не мога да го отрека.

— Хм, да.

Тя поглежда напред, където Катрин Хауърд язди близо до краля, и гледа как той се навежда и слага ръка върху нейната, сякаш за да й покаже как да държи правилно поводите. Катрин вдига очи към него, сякаш неговото докосване е чест, която тя едва може да понесе. Навежда се леко към него, бъбрейки, и двете чуваме задъхания й лек кикот.

— Ето така — казва тя безизразно.

Не се сещам какво да кажа.

— Виждам — казва кралицата. — Сега разбирам. И една разумна жена не казва нищо?

— Не казва нищо. — Поколебавам се. — Не можете да го предотвратите, ваша светлост. Каквото и да излезе от това.

Тя свежда глава и за своя изненада виждам как една сълза пада върху лъка на седлото й и тя бързо я покрива с облечения си в ръкавица пръст.

— Да, не мога да направя нищо — прошепва тя.

 

 

Настанили сме се в апартаментите си в Уестминстър само от няколко дни, когато съм повикана да се явя в покоите на моя родственик херцога на Норфолк. Отивам по пладне, преди да обядваме, и го заварвам да крачи из покоите си, съвсем не в обичайното си овладяно и сдържано настроение. Толкова е необичайно да го видя разстроен, че веднага заставам нащрек в очакване на опасност. Не влизам в стаята, а заставам до стената, както щях да направя, ако бях отворила погрешната врата в Тауър и се бях озовала сред лъвовете на краля. Стоя до вратата, а ръката ми е отпусната върху дръжката.

— Сър?

— Чухте ли? Знаехте ли? Кромуел ще бъде удостоен с графска титла. С проклета графска титла.

— Така ли?

— Нима не го казах току-що? Граф на Есекс. Граф на проклетия Есекс! Какво мислите за това, мадам?

— Нищо не мисля, сър.

— Консумираха ли брака си?

— Не!

— Заклевате ли се? Сигурна ли сте? Трябва да са го направили. Той го е вдигнал най-сетне и плаща на сводника си. Трябва да е доволен от Кромуел за нещо!

— Напълно сигурна съм. Знам, че не са. И тя е нещастна, знае, че той е привлечен от Катрин, и е разтревожена от това. Обсъди го с мен.

— Но той възнаграждава министъра, дал му кралицата. Трябва да е доволен от този брак, нещо трябва да го е зарадвало. Трябва да е научил нещо, което по някаква причина крие от нас. Той възнаграждава Кромуел, а Кромуел му доведе кралицата.

— Кълна ви се, милорд, нищо не съм скрила от вас. Откакто свършиха Великите пости, кралят идва в леглото й почти всяка нощ, но положението не е по-добро от преди. Чаршафите са чисти, косата й още е сплетена, всяка сутрин нощната й шапчица е нагласена както трябва. Понякога плаче през деня, когато мисли, че никой не я гледа. Това не е обичана жена, а наскърбено момиче. Кълна се, че още е девствена.

В яростта си херцогът се нахвърля върху мен:

— Тогава защо му е да дава на Кромуел титлата граф на Есекс?

— Трябва да е по някаква друга причина.

— Каква друга причина? Това е големият триумф на Кромуел — този съюз с протестантските херцози, съюзът срещу Франция и Испания, подпечатан с този брак с момичето от Фландрия. На косъм съм от сключването на съюз с краля на Франция. Напълних ума на краля с подозрения срещу Кромуел. Лорд Лайл му каза, че Кромуел е благосклонен към реформаторите и е укривал еретици в Кале. Любимият проповедник на Кромуел ще бъде обвинен в ерес. Всичко се трупа против него, но след това той получава графска титла. Защо? Графската титла е неговата награда. Защо кралят ще го награждава, ако не е доволен от него?

Свивам рамене.

— Как бих могла да зная, почитаеми чичо?

— Защото сте тук, за да го знаете! — изкрещява ми той. — Поставена сте в двора, държат ви в двора, хранят ви и ви обличат в двора, за да знаете всичко и за да ме уведомявате! Ако не знаете нищо, какъв е смисълът да бъдете тук? Какъв беше смисълът да ви спасявам от ешафода?

Усещам как при избухването на гнева му лицето ми се сковава.

— Знам какво става в покоите на кралицата — казвам тихо. — Няма как да знам какво се случва в Тайния съвет.

— Осмелявате се да твърдите, че аз би трябвало да знам? Че съм небрежен?

Безмълвно поклащам глава.

— Откъде може някой да знае какво мисли кралят, когато той си мълчи и възнаграждава именно човека, когото унижаваше пред всички през последните три месеца. Откъде може някой да знае какво става, когато Кромуел е обвиняван за най-лошия брак, който кралят някога е сключвал, а сега ще се разпорежда като граф, като проклет граф на проклетия — дано се продъни в ада — Есекс?

Откривам, че съм притисната назад към стената и усещам зад разперените си ръце копринения допир на гоблена. Усещам как тъканта се навлажнява от студената ми пот.

— Как може някой да знае какво, по дяволите, мисли кралят, след като той е ту хитър като сврака, ту напълно луд?

Мълчаливо поклащам глава. Това, че споменава краля в едно и също изречение с думата „лудост“, е равносилно на държавна измяна. Няма да го повторя дори тук, на сигурно място в покоите на Хауърдови.

— Във всеки случай вие сте сигурна, че кралят все още харесва Катрин? — пита по-тихо херцогът.

— Страстно. В ума ми не съществува никакво съмнение.

— Е, кажете й да го държи на разстояние. Не печелим нищо, ако тя стане неговата блудница, но той си остане женен за кралицата.

— Не може да има съмнение…

— Аз се съмнявам във всичко — казва категорично той. — И ако той легне с нея, а после легне с кралицата и й направи син, и благодари на Кромуел за новото попълнение на детската стая, тогава ние сме загубени, заедно с малката развратница.

— Той няма да легне с кралицата — казвам, изтъквайки отново единственото, в което съм уверена.

— Вие не знаете нищо — казва той грубо. — Знаете единствено онова, което може да бъде видяно и дочуто през ключалките и в шушуканията в будоарите, от клюките и циничните приказки в покоите. Знаете всичко, което може да се открие в мръсотията на живота, не разбирате нищо от политика. Казвам ви, той възнаграждава Кромуел с титла, за която не е и мечтал, задето му е довел кралицата от Клев, и всички ваши и мои планове са провалени. А вие сте глупачка.

Няма какво да отговоря на това, затова чакам той да ми каже да си вървя, но той се обръща към прозореца и спира, като гледа навън и гризе нокътя на палеца си. След малко един паж идва да му каже, че трябва да се яви в Камарата на лордовете, и той излиза, без да ми каже и дума повече. Правя реверанс, но мисля, че дори не ме вижда.

След като той си отива, аз би трябвало също да си тръгна, но не го правя. Разхождам се из стаята му. Когато тя остава тиха и никой не се приближава до вратата, издърпвам стола. После сядам зад масата в големия му украсен с резба стол с герба на Хауърдови: облегалката му подпира твърдо и неудобно главата ми. Питам се какво ли щеше да бъде, ако Джордж беше останал жив, а чичо му беше умрял, а Джордж беше важният човек в това семейство, и аз можех да седя тук, до него, в правото си на негова съпруга. Можехме да имаме еднакви столове на тази голяма маса и да кроим свои собствени планове, свои собствени замисли. Можехме да си направим наша собствена голяма къща и да отгледаме в нея собствените си деца. Щяхме да бъдем брат и снаха на кралицата, децата ни щяха да бъдат братовчеди на следващия крал. Джордж безспорно щеше да бъде херцог, а аз щях да съм херцогиня. Щяхме да бъдем богати, най-важното семейство в кралството. Можехме да остареем заедно, той щеше да ме цени за съветите ми и за пламенната ми преданост, аз щях да го обичам заради страстта му, заради неговата привлекателност и остроумието му. Той щеше да се обърне към мен, в крайна сметка той безспорно щеше да се обърне към мен. Щеше да му омръзне Ана и нейният буен нрав. Щеше да научи, че една постоянна любов, една вярна любов, любовта на една съпруга, е най-добрата.

Но Джордж умря, а също и Ана — и двамата мъртви, преди да се научат да ме ценят. И от нас тримата останах само аз, единствената оцеляла, копнееща за наследството на Болейн, настанила се в стола на главата на рода Хауърд, бленувайки те още да са живи и да ни предстои велико бъдеще, вместо самота и старост, дребни интриги, позор и смърт.