Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (46)

Джейн Болейн, дворецът Уестминстър, май 1540

Кралицата е в ложата на кралското семейство високо над арената за турнири и макар да е пребледняла от безпокойство, тя се държи като истинска кралица. Усмихва се на стотиците лондончани, стекли се в двореца да видят кралското семейство и благородниците, мнимите битки, живите картини и двубоите по време на турнира. Ще има шестима нападатели и шестима души, които ще се отбраняват; те обикалят арената със свитата си, с щитовете и със знамената си, а тръбите изсвирват пискливия си призив и тълпата крещи залозите си, всичко е като някакъв сън с целия шум и горещите гневни лъчи на слънцето, които се отразяват в златистия пясък на арената.

Ако застана в задния край на кралската ложа и притворя очи, днес мога да видя призраците. Мога да видя как кралица Катерина се навежда напред и маха с ръка на младия си съпруг. Виждам дори щита му с онзи девиз: Сър Вярно Сърце.

Сър Вярно Сърце! Бих се изсмяла, ако изменчивото му сърце не беше станало причина за смъртта на толкова много хора. Сърцето на краля е вярно само на собствените му желания, и този ден, на този майски празник, то отново смени посоката си като пролетния вятър и се насочи другаде.

Пристъпвам настрани, един слънчев лъч, надзъртащ през пролука в навеса, ме заслепява и за миг виждам отпред в ложата Ана, моята Ана, Ана Болейн, заливаща се в смях с отметната назад глава, и с изложена на показ бяла шия. На майския празник през онази година, последната година на Ана, беше горещо и тя обвиняваше слънцето, когато всъщност се потеше от страх. Знаеше, че е в беда, но нямаше представа за опасността, която я грозеше. Как би могла да знае? Никой от нас не знаеше. Никой от нас не можеше да си представи, че той ще сложи тази дълга, прекрасна шия на дръвника и ще наеме френски палач да я пререже. Как можеше някой да си представи, че един мъж би причинил това на обожаваната си съпруга? Та той измени на своето кралство, за да я има. Защо тогава би я унищожил?

Само ако знаехме… но е безсмислено да го казвам: само ако знаехме.

Може би щяхме да избягаме — аз, и съпругът ми Джордж, сестра му Ана и нейната дъщеря Елизабет. Навярно можехме да избягаме и да се освободим от този ужас и тази амбиция и от жаждата за живот като този в английския двор. Но ние не избягахме. Седяхме като зайци, снишаващи се във високата трева, щом чуят лая на хрътките, с надеждата, че ловците ще ги подминат; но още същия ден войниците дойдоха да отведат съпруга ми и обичната ми зълва Ана. А аз? Аз седях мълчаливо и ги оставих да си отидат, и не казах и дума, за да ги спася.

Но тази нова млада кралица не е глупачка. Ние се страхувахме — и тримата, — но не знаехме колко много е трябвало да се страхуваме. А Ана Клев знае. Тя е говорила с посланика си и знае, че коронация няма да има. Говорила е с принцеса Мери и знае, че кралят може да унищожи една невинна съпруга, като я отпрати от двора в някой замък, където студът и влагата ще я убият, ако не го стори отровата. Тя е говорила дори с малката Катрин Хауърд и сега знае, че кралят е влюбен. Знае, че в най-добрия случай я очакват позор и развод, а в най-лошия — екзекуция.

И все пак тя седи тук, в кралската ложа, с високо вдигната глава, пускайки кърпичката си, за да оповести началото на схватка, усмихвайки се на победителя с обичайната си любезност, навежда се напред да положи венчето от лаврови листа върху шлема му и да му връчи за награда кесия със злато. Бледа под скромната си грозна шапчица, изпълнява дълга си като Кралица на турнира, както е изпълнявала дълга си всеки ден, откакто кракът й стъпи в тази страна. Сигурно стомахът й се присвива от ужас, но ръцете й, леко сключени върху предната част на ложата, дори не трепват. Когато кралят я поздравява, тя се надига от стола си и почтително му прави реверанс: когато тълпата започва да вика името й, тя се обръща, усмихва се и вдига ръка, когато някоя жена от по-низш произход крещи приветствия. Напълно се владее.

— Дали знае? — пита тих глас в ухото ми, и когато се обръщам, виждам херцога на Норфолк. — Възможно ли е да знае?

— Тя знае всичко, с изключение на това какво ще стане с нея — казвам аз.

Той я поглежда.

— Не е възможно да знае. Не е възможно да е разбрала. Сигурно е прекалено глупава да разбере какво ще стане с нея.

— Не е глупава — казвам. — Тя е невероятно смела. Знае всичко. Притежава повече смелост, отколкото предполагаме.

— Ще й трябва смелост — казва той без нотка на съчувствие в гласа. — Ще отведа Катрин от двора.

— Ще я отведете от краля?

— Да.

— Това не е ли рисковано? Нима ще лишите краля от избраната от него девойка?

Херцогът поклаща глава. Не може да скрие тържествуването си.

— Сам кралят ми каза да отведа Катрин от двора. Той ще се ожени за нея веднага щом се отърве от Ана. Именно той иска Катрин да бъде отведена. Иска тя да е далече от двора, за да не бъде обект на клюки, докато с мнимата кралица не бъде свършено — той прехапва устни, за да скрие усмивката си: готов е да се засмее с глас. — Той не иска върху неопетненото име на Катрин да пада дори сянка от клюки.

— Мнимата кралица? — Хващам се за тази странна нова титла.

— Тя не е била свободна да се омъжи. Този брак никога не е бил действителен, не е бил консумиран. Бог е напътствал съвестта му и той не е изпълнил брачните си клетви. Бог го е възпрял от консумирането на този брак. Бракът е мним. Кралицата е мнима. Заявяването на неистина пред краля вероятно е равно на държавна измяна.

Примигвам. Право на краля, като Божи наместник на земята, е да налага волята си по такива въпроси, но понякога ние, смъртните, малко мудно следваме своенравните промени на Божията воля.

— Значи за нея всичко свърши? — Леко посочвам към момичето отпред в ложата, което сега се изправя да отвърне на поздрава на участника, вдига ръка и се усмихва на тълпата, която крещи името й.

— С нея е свършено — казва херцогът.

— Свършено?

— Свършено.

Кимвам. Предполагам, това означава, че ще я убият.